Решение № 1110 от 21.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1110 гр. Варна, 21.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Лефтерова при участието на секретаря Росица В. Трендафилова като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело № 20253110102151 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на С. Г. З., ЕГН **********, с адрес: ***, с която против „Н.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, е предявен иск за прогласяване недействителността на сключения между страните по делото, договор за кредит № *** от *** г., на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10 ЗПК. В условията на евентуалност се претендира прогласяване недействителността на договора, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 9 ЗПК, поради неточно посочване на размера на възнаградителната лихва; в условията на евентуалност - поради противоречие на чл.19, ал.3 и ал.4 ЗПК, че ГПР надхвърля пет пъти размера на законната лихва; в условията на евентуалност, че в договора за кредит не са включени всички разходи по кредита; в условията на евентуалност, като накърняващ добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.

Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца права:

На *** г., между страните по делото е сключен договор за кредит, по силата, на който ответникът е предоставил на ищеца в заем, парична сума в 1 размер на 1200 лева, срещу насрещното задължение за връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителна лихва, в едногодишен срок, считано от сключване на договора. Уговорени са лихвен процент – 40,06% и ГПР – 48,29%. Срокът за издължаване на кредита от 12 месеца, считано от усвояването му.

Твърди се, че с клаузата по чл.4, ал.3 от договора, в тежест на ищеца е поставено задължението, в срок от един ден, да предостави на кредитора обезпечение по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора - банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде за сума в размер на 3696 лева. Съгласно чл.6, ал.1 от договора, е уговорено, че в случай, че заемателят не предостави исканото обезпечение, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1476 лева, която се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал.3. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Не спори, че предоставената в заем сума, е усвоена.

Намира, че начислената неустойка за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция няма присъщата обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник, и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Сочи, че заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. С начисляване на неустойката се цели единствено неоснователно обогатяване на ответника, за сметка на потребителя. С поставянето на неизпълними условия ответникът действа в ущърб на ищеца, като цели получаване на допълнителна печалба в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Намира, че неустоечната клауза накърнява добрите нрави.

При сключване на договора, кредиторът не е оценил предварително кредитоспособността на потребителя, като с начисляване на оспорената 2 неустойка, ответникът е прехвърлил риска от неизпълнение на собственото си задължение.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК, ответникът представя отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на ищцовата претенция. Оспорва да е налице сочената от ищеца недействителност. Навежда твърдения, че с уговорената неустойка, потребителят е мотивиран да предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък времеви период, за да избегне начисляването на неустойката. Сочи, че без договарянето на неустойка, кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума е получена от потребителя. Заявява, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в ГПР не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Твърди, че чрез договорената неустойка кредиторът цели именно да обезпечи изпълнението на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение и евентуално да обезщети вредите от потенциалното неизпълнение.

Сочи, че с предоставянето на сумата чрез усвояване на кредита, имуществото на финансовата институция намалява, срещу което дружеството придобива вземане за стойността на отпусната сума, заедно с уговорените лихви. За обезпечаване на събирането на вземането финансовата институция има право да получи обезпечение от кредитополучателя, като в закона е предвидена възможност дори и при промяна във финансовото състояние на заемателя, дружеството да поиска допълнително обезпечение, респ. на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Намира, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до недействителност на целия договор.

Оспорва да е налице противоречие на закона или неговото заобикаляне.

Заявява, че след като нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК предвижда задължение на кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, то такава оценка се извършва въз основа на информацията, която потребителят предоставя и ако се наложи се извършва 3 и проверка в ЦКР. Навежда твърдения, че въз основа на получената от потребителя информация „Н.“ ООД е събрало необходимите данни за кредитополучателя в т. ч. вид заетост, позиция, трудов стаж, нетен месечен доход и работодател, като дружеството е извършило и справка Централен кредитен регистър, поддържан от Българска народна банка. При горните доводи настоява за отхвърляне на предявените искове.

С допълнителна писмена молба по делото, ответникът признава, че неустойката по кредита не е включена в ГПР, както и че прибавянето на н е й н а т а стойност към изчисления по договора ГПР ще доведе до увеличението на същия. Заявява, че признава, по реда на чл. 175 ГПК, че в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва, както и че прибавянето на неустойка несъмнено би довело до увеличаване на ГПР над законоустановения с чл. 19 ЗПК, максимален размер.

Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна, следното:

С доклада по делото, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване, следните обстоятелства, а именно: че между страните е сключен процесният договор за кредит, по силата на който на *** г. е предоставена сумата в размер на 1200,00 лева; на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка; в ГПР по процесния договор за кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

По силата на сключения договор, кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя, потребителски кредит в размер на 1200 лв., срещу насрещното задължение на потребителя да върне предоставения кредит, ведно с уговореното договорно възнаграждение, в срок до 31.10.2025 г., на вноски, съгласно изготвен погасителен план.

Съгласно чл.4, ал.3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора, банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова инситуция за сума в размер на 1476 лева, със срок на валидност до 01.11.2025 г. С клаузата на чл.6, ал.1 от договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението по чл.4, ал.3 от договора, потребителят дължи на кредитора 4 неустойка, в размер на 1200 лева. Неустойката се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора, а в случай, че срокът за който се начислява неустойката е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. Предвидено е, че начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска, съобразно уговорения погасителен план.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи.

Предявените евентуално съединени искове намират правно основание в разпоредбите на чл.22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10 ЗПК; чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 9 ЗПК; чл.19, ал.3 и ал.4 ЗПК и чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД. Същите са допустими, поради което съдът дължи произнасяне по основателността им.

С доклада по делото съдът е указал на страните, че е длъжен служебно и без да е налице възражение от страна на ответника /потребител в процесния случай/, да извърши проверка за наличие на нищожна клауза, на която ищецът основава вземането си, като при установяване на такава, претенцията следва да бъде отхвърлена, както и че следи служебно за наличие на обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза от потребителски договор, като не се произнася ако потребителят се противопостави. На основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. При установяване наличие на неравноправни клаузи, в тежест на ищеца е да докаже, че конкретните условия по договора, които се оспорват, са индивидуално уговорени с ответника.

Съгласно разрешението дадено с ТР №*** г. от ** г. на ВКС, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Съгласно разпределението на доказателствената тежест в процеса, предвидено в разпоредбата на чл. 154 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В тежест на ищеца е да установи, че между страните е сключен договор за кредит; че договорът е недействителен на сочените от него основания. В тежест на 5 ответника е да установи, че клаузите на сключения между страните договор съответстват на изискванията на закона; че на потребителя е предоставена необходимата писмена информация относно съдържанието и условията, при които се отпуска кредита; че всички клаузи по процесния договор са индивидуално уговорени с ищеца.

Разпоредбата на чл.9 ЗПК, която намира приложение в процесния случай, дава определение на договор за потребителски кредит. Според посочения законов текст, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа, на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по този договор са потребителят – физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност и кредиторът – всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Разпечатката съдържа 27 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d10b9863-b69e-49e8-a4b5-72597edbf864