Решение № 2877 от 17.06.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2877 гр. София, 17.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Д Л Д при участието на секретаря А И. И като разгледа докладваното от Д Л. Д Административно наказателно дело № 20231110205971 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на П. Е. А. против Наказателно постановление № 23-4332004660/24.03.2023 г., издадено от началник на сектор при ОПП – СДВР, с което, на основание чл.

183, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДП на жалбоподателя била наложена „глоба”, в размер на 10 лева, за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДП и, на основание чл. 179, ал. 5 ЗДП - „глоба”, в размер на 50 лева, за нарушение на чл. 100, ал. 3 ЗДП.

НП е обжалвано от санкционираното лице, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си навежда доводи за процесуални нарушения (липсващи реквизити, без конкретизация; липса на яснота – дали свидетелят в АУАН е очевидец на нарушението или на съставянето на документа; непрецизно описание на нарушението; противоречие за мястото на нарушението; липса на отбелязване за наличието на възражения; заинтересованост на актосъставителя; свидетел в АУАН е свидетел и на отказа за връчване; необсъдени възражения); за обективна несъставомерност по пункт първи; за недоказаност по пункт втори. Моли за отмяна на постановлението.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява. Поддържа жалбата, по изложените в нея съображения. Претендира разноски.

Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не изпраща представител и не изразява становище.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното:

На 22.02.2023 г., около 23:00 ч. жалбоподателят А. управлявал лек автомобил, марка Ауди, модел А4, ДК № в с., по ул. „ “, с посока на движение от ул. „ 1

След като бил спрян за проверка от екип на ОПП-СДВР, А. не представил контролен талон към СУМПС. Било установено, също така, че за процесното МПС има сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, но валиден стикер за същата не бил залепен на предното стъкло на превозното средство.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите Р. Д., А. Й. и ; АУАН; НП; възражение; заповеди за компетентност; картон на водач.

Доказателствената съвкупност е вътрешно непротиворечива относно редица подлежащи на доказване обстоятелства (дата и място на проверката, авторство, отсъствие на контролен талон), поради което и per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен неин анализ, по отношение на тях не се налага. Жалбоподателят атакува доказаността на административното обвинение по пункт втори, позовавайки се на показанията на доведения свидетел Непредубеден прочит на показанията на същия, обаче, позволява да бъдат направени два извода: на първо място – че същият няма представа как изглежда стикерът за сключена застраховка „гражданска отговорност“ и на второ – че същият заявява спомен за някакъв стикер върху предното стъкло (и то – лявата му част), но без да е в състояние да посочи отличителните му белези. В този смисъл и възражението за наличен стикер върху стъклото към момента на проверката не би могло да бъде споделено (още повече, че такова не е направено при съставянето на АУАН, а тази теза се заражда впоследствие – при подаването на писмено възражение срещу акта).

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложенето на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Възраженията за наличие на отменителни процесуални основания не биха могли да бъдат споделени. На общото възражение за липса на предвидени законови реквизити би могъл да бъде 2 даден обобщен отговор, че в тази насока липсват основания атакуваното НП да бъде обект на процесуална критика.

В допълнение, в хода на производството бе изяснено, че свидетелят, посочен в АУАН, е очевидец на самото нарушение, като липсата на подчертаване или зачеркване в акта би могла да бъде обяснена с технически причини, свързани с електронното оформяне на документа, преди отпечатването му, но не и с процесуален пропуск. Нещо повече – липсва законова забрана – свидетелят на установяване на нарушението да е свидетел и на отказа за връчване на АУАН (какъвто е и настоящият случай).

Касателно изложените доводи по чл. 37, ал. 4 вр. ал. 3, т. 2 ЗАНН, актосъставителят не би могъл да се разглежда, като заинтересован (нито пряко, нито - опосредено) от изхода на производството, а доколкото представеният от жалбоподателя сигнал (л. 32 от делото) е входиран на 23.02.2023 г., то и дори да се приемат за налични (теза, която настоящият съдебен състав не е склонен да сподели), визираните от жалбоподателя несъвместимости са станали факт от обективната действителност, едва в деня, следващ този на съставянето на АУАН.

При липса на подпис, от страна на водача в съставения АУАН, ирелевантно е обстоятелството – дали същият е имал възражения, невписани при съставянето на документа или не (нещо повече – същият се е възползвал от възможността да подаде такива впоследствие). В тази връзка, действително, обсъждането им винаги и всякога е белег на прозрачност и детайлен подход в работата на контролните органи, но съдебната практика е константна (напр. Р 6404/2014 АССГ, I кас. с-в) в насока, че щом наказващият орган е пристъпил към съставяне на наказателно постановление, имплицитно е приел възраженията за неоснователни, а липсата на подобно обсъждане не съставлява процесуално нарушение, от категорията на съществените.

Липсата на посочване – дали от водача са били изискани документи, свързани със сключването на застраховка, няма отношение към предмета на доказване, предвид обстоятелството, че отговорност е ангажирана не за липса на валидна полица с надлежно покритие, а за формалната липса на залепен стикер.

Особено внимание заслужава последното направено от жалбоподателя възражение за отклонение от процесуалните стандарти, а именно – че в АУАН като място на нарушението първоначално се сочи „, непосредствено след което „ а в атакуваното НП: първоначално „ на ул. без име“, непосредствено след което „…, по ул. . В принципен план, жалбоподателят има сериозни основания да критикува подхода на контролните орани – според настоящия съдебен състав същият бележи сериозно отстъпление от изискванията за яснота и еднопосочност и безспорно следва да се квалифицира, като процесуално нарушение. За да бъде то отменително основание, обаче, същото следва да се квалифицира и като процесуално нарушение, от категорията на съществените. Отговорът на поставения въпрос, според съда, е отрицателен. Тук е мястото да се отбележи, че липсата на залепен стикер на предното стъкло и неносенето на контролен талон към СУМПС от водач биха били съставомерни във всеки един момент и на всеки един път, отворен за обществено ползване, поради което и коментираната известна разнопосочност (макар същата в известна степен да е компенсирана при словесното описание на нарушенията) не е от категорията – да застраши или дори ограничи правото на защита.

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка.

3

Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че А. не е изпълнил задължението си по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДП – при управление, да носи със себе контролен талон към СУМПС и по чл. 100, ал. 3 ЗДП – да залепи в долен ляв ъгъл на предно стъкло валиден стикер на знак за сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“.

Съставите и на двете нарушения уреждат изпълнителни деяния, които ги определят като нарушения на просто извършване, осъществявани чрез противоправно бездействие.

От субективна страна, и двете деянията са извършени виновно, тъй като нарушителят, в качеството си на правоспособен водач на МПС, е съзнавал, че е длъжен да носи със себе си легитимиращи документи за представяне пред контролните органи, както и да има наличен залепен съответен стикер, но е пренебрегнал тези свои задължения, без законодателят не е поставил изискване за пряк умисъл или специална цел.

Касателно възражението за обективна несъставомерност, следва изрично да бъде упомената заместващата функция на акта за установяване на административно нарушение, съобразно разпоредбата на чл. 157, ал. 6 ЗДП, като липсата на легитимиране с такъв (във връзка с отправените с жалбата твърдения), не позволява доводите на жалбоподателя да бъдат споделени.

Съдът приема, че случаят не следва да се квалифицира, като маловажен, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.

Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в ЗДП задължения на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН (а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените отношения. В конкретния случай, нарушенията са застрашили обществените отношения, свързани с възможността за своевременен и адекватен контрол на водач, поради което следва да се приеме, че обществената опасност на този комплекс от действия и бездействия се отличава с достатъчен интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен ред, а не представлява маловажен случай.