Решение № 96 от 12.03.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. П., 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20251230101548 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.

Ищцата Д. К. Б., с адрес в гр. П., ул. „Р.“ № 42, ет. 2, ап. 4, ЕГН **********, е предявила искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва:

- срещу ответника „К.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „В.“ № 146, ет. 4, ЕИК *** – за присъждане на недължимо платена сума по сключен между тях договор за кредит, и

- срещу ответника „А. Т.“ ЕООД , със седалище и адрес на управление в гр.

С., бул. „В.“ № 146, ет. 4, ЕИК *** – за присъждане на недължимо платена сума по сключен между тях договор за гаранция (поръчителство).

Ищцата пояснява, че на 16.02.2025 г. между нея (като кредитополучател) и първия ответник (като кредитодател) е бил сключен договор за потребителски кредит с № 3129455, като на същата дата, между нея (като клиент) и втория ответник (като гарант/поръчител) е бил сключен договор за предоставяне на гаранция (поръчителство). Уточнява, че съгласно договора за поръчителството, гарантът обезпечава към кредитодателя изпълнение на задълженията по кредита. Смята, че кредитният договор е недействителен заради противоречие с правилата на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 във вр. с чл. 22 ЗПК. Счита, че поръчителският договор е нищожен, понеже противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143 ЗЗП. Изтъква, че въз основа на цитираните договори е платила 100 1 лв. (51,13 евро) в полза на първия ответник, като е платена и цялата главница по кредита, а също и 500 лв. (255,65 евро) – в полза на втория ответник, които суми трябва да й бъдат възстановени, ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба (27.10.2025 г.) до погасяването. Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ в настоящото производство, да бъде присъдено съответно възнаграждение.

Ответниците оспорват ищцовите претенции и настояват за тяхното отхвърляне, както и за присъждане на съдебно-деловодни разходи. Излагат доводи, че договорите, които са сключили с ищцата, са валидни и не страдат от релевираните от нея пороци, поради което не се дължи връщане на сумите, платени по тях.

Съдът приема следното:

1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):

Уважаването на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е детерминирано от кумулативното наличие на две предпоставки – 1/ предаване от ищеца и съответно получаване от ответника на материалното благо, което е предмет на иска, и 2/ начална липса на основание за имуществено разместване от такъв порядък (вж. Постановление № 1/28.05.1979 г, Пленум на ВС).

Даденото по нищожна сделка, респ. по нищожна клауза от сделка, е типичен пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила нормативна регулация в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. № 1082/12 г., II т.о. на ВКС).

От съдържанието на процесния договор за кредит, на общите му условия и на погасителния план към него, копия от които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и основите параметри на кредитното правоотношение, произтичащо от него за ищцата и за първия ответник, а именно:

- главница – 5 650 лв. (2 888,80 евро);

- годишен процент на разходите – 63,21 %;

- годишен лихвен процент – 50 %;

- обща стойност на плащанията по кредита – 10 973,34 лв. (5 610,58 евро);

- погасяване – чрез 24 месечни вноски, разписани в погасителния план;

- липса на яснота по въпроса как се формира годишният процент на разходите по кредита.

Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и от него става ясно, че:

- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на задълженията на ищцата, свързани с кредитния договор;

- за тази услуга ищцата следва да заплати на втория ответник възнаграждение от 4 975,72 лв. (2 544,05 евро), посредством 24 месечни вноски;

2

- плащането на възнаграждението на гаранта може да се прави и към кредитодателя, за което гарантът го овластява.

От справка, извършена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „А. Т.“ ЕООД, на интернет-страницата на Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен собственик на капитала е другият ответник „К.“ ЕАД.

Кредитният договор между ищцата и първия ответник разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а първият ответник е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно, при сключването на договора, ответникът „К.“ ЕАД е действал в качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл.

9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договора за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).

Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по 3 който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. П., Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., I т. о. на ВКС).

В този контекст се налага констатацията, че договорът за кредит, сключен между ищцата и първия ответник, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е била получена крайната му величина.

Както беше казано, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор – чл. 22 ЗПК.

Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на страните, когато става дума за един двустранен договор. Явното несъответствие в престациите е основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност по чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (вж. Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/08 г, I г. о. на ВКС, Решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/09 г., III г. о. на ВКС и Определение № 126/27.01.2014 г. по гр. д. № 903/12 г., IV г. о. на ВКС). Иначе казано, когато съществува очевидна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В този смисъл добрите нрави поставят предел на волята на страните досежно уговарянето на насрещните престации.

Хипотезата, разглеждана по сегашното дело, се отнася до потребителски паричен кредит на сравнително висока стойност (5 650 лв. /2 888,80 евро/) и за неособено дълъг период (24 месеца), като кредитополучателят е физическо лице, встъпващо в облигационната обвързаност, с цел задоволяване на лични нужди от парични средства, а кредитодателят е търговец, който сключва такива договори по занятие (т. е. те са част от професионалната му търговска дейност). Възнаграждението (4 975,72 лв. /2 544,05 евро/), което кредитополучателят трябва да плати на гаранта за обезпечаването на кредита, представлява 88,07 % от кредитната сума. Гаранцията за изпълнението на задълженията на кредитополучателя се предоставя от търговско дружество, което не само е одобрено от кредитодателя, но се явява и такова, което напълно се контролира и управлява от него, като дори той има правото да приема плащанията на възнаграждението на гаранта.

Тези характеристики на договорната връзка между ищцата и втория ответник ясно насочват, че договорът за гаранция е натоварен с функции, излизащи извън присъщия му ефект да обезпечи покритие на риска от неизпълнение на задълженията 4 на заемополучателя, срещу което последният да плати на гаранта разумна цена.

Цената, уговорена в тази връзка, не е съизмерима с риска, който носи гарантът, а създава реални предпоставки за неоснователното му обогатяване, както и за такова на кредитодателя. Ето защо и тук се налага логичната констатация, че така пряко се нарушава принципът на справедливостта, което означава, че гаранционната сделка е в колизия с добрите нрави и се явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Констатираните пороци на процесните договори са достатъчни за правилното произнасяне по предявените искове, поради което е излишно да бъдат разглеждани и останалите основания за тяхната недействителност/нищожност.

С доклада по делото и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за ненуждаещи се от доказване обстоятелствата за плащането на исковите суми от ищцата в полза на ответниците, а също така, че е платена и цялата главница по кредитната сделка.

В обобщение и двете кондикционни осъдителни искови претенции, поставени за решаване, подлежат на уважаване.

2. По съдебните разноски:

Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78, ал. 1 ГПК).

Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, се формират от заплатените държавни такси по уважените искове – по 25,97 евро за всеки от тях.

Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – М.

В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „Парк „О. и К.““ № 3Б, ет. 3, ап. 11, трябва да бъдат присъдени съответни възнаграждения (по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.). Те е нужно да се фиксират на 96 евро (с включен ДДС от 16 евро) за първия ответник и на 120 евро (с включен ДДС от 20 евро) за втория ответник.