Решение № 24 от 18.03.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Дряново, 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20234220100183 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид :

Предявени са субективно и обективно свързани искове с правно основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Ищцата Ю. Д. чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 22.03.2021г. сключила потребителски договор за кредит № 40003574257 с ответното дружество „Профи кредит България“ ЕООД за сумата 3700 лв., като в договора било посочено, че ищцата ще ползва допълнителни услуги, за които следвало да заплати допълнителна такса в размер на 2627,45 лв. Заявява, че била погасила изцяло кредита.

Твърди, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл.

22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в него форма. Било нарушено изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Освен това не му било предоставено копие от общите условия и процесният договор не бил подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК.

Размерът на шрифта, с който бил изготвен договорът бил под минимално изискуемия съгласно ЗПК, а именно под 12.

Смята, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, 1 ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаната в съдържанието на договора допълнителна услуга обаче водела до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.“

На следващо място смята, че допустимият ГПР бил многократно над максимално допустимия, вземайки предвид сумата, която била начислена от кредитора. В процесния договор било уговорено ищцата да заплати сума за допълнителна/и услуга/и, която услуга била свързана с отпускането, усвояването и управление на заема. Счита, че така формулираната клауза (допълнителен договор била с цел заобикаляне на императивни правни норми и по - конкретно на нормите на ЗПК.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК „Профи кредит България" ЕООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. Ето защо счита, че било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици.

Смята, че били нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД 2 поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Твърди, че услугата, за която се претендирало заплащане, изобщо не била изпълнявана от ответното дружество. Съгласно чл. 21 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона била нищожна. Съгласно чл. 10а от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси за допълнителни услуги, но с ал. 2 законодателят въвел забрана кредиторът да начислява такси и комисионни, свързани с действия по усвояването и управлението на кредита. Целта на таксите и комисионните по чл. 10а от ЗПК била да се покрият административните такси на кредитора по предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора, за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредита. Предвид на това било видно, че така формулираната клауза, на база на която била събрана сумата се явявала в противоречие с императивното правило на чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Не предявява самостоятелен иск за нищожност на целия договор, като сезира съда с възражение за нищожност на целия договор и моли съда да се позове в мотивите си на нея. Моли съда да съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която, когато съдът е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение, или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, без да се иска обявяване на договора за нищожен, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от TP №> 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о. В този смисъл и Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 1/2020г. ОСГТК на ВКС

Ето защо счита, че бил налице правен интерес за ищцата от предявяване на искове в условията на обективно кумулативно съединяване срещу ответното дружество 3 на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД и чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД.

С оглед на гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за допълнителни услуги по договор за паричен заем № 40003574257 била нищожна и да осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.

55, ал. 1, предл. от ЗЗД ответника „Профи кредит България" ЕООД да заплати на Ю. И.

Д. сума в размер на 50 лева, като частичен иск от 2627,45 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем 40003574257 ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

В съдебно заседание на 21.02.2024г. беше допуснато изменение на размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като същият да се счита предявен за сумата 2109,58 лв.

В дадения от съда срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество „Профи кредит България" ЕООД. В същия се твърди, че всички изложени в исковата молба възражения, доводи, твърдения и оспорвания по отношение на действителността на клаузите от договор за кредит, регламентиращи условията във връзка с предоставените от кредитополучателя допълнителни услуги за необосновани, неоснователни и недоказани.

По отношение на твърденията за недействителност поради размера на шрифта съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., договорът за потребителски кредит се сключвал в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Процесният договор за кредит представлявал търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2, вр. чл. 1, т. 7 от ТЗ, по отношение на която били приложими специалните правила на ТЗ, като кредитополучателят имал и допълнителна закрила - ако притежава качеството на потребител, се прилагали и специалните норми на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 293, ал. 1 от ТЗ в случаите, предвидени в закон, за действителността на търговската сделка можело да бъде необходима писмена или друга форма. Съгласно ал. 3 от същата разпоредба страната не можела да се позовава на нищожност поради липса на форма, ако от поведението можело да се заключи, че не била оспорвала действителността на изявлението. Предвид гореизложеното цитираната разпоредба се прилагала към настоящия договор за кредит, който имал характер на търговска сделка. Изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за размер на шрифта на изготвяне и отпечатване на договора за кредит било предвидено в закона изискване за форма за действителност на сделката. Съгласно чл. 293, ал. 3 от ТЗ, ако 4 кредитополучателят бил усвоил кредитната сума, то той явно бил приел изпълнението на кредитора и не бил възразил срещу действителността на изявленията на страните.

Всички заемни суми по процесния договор за кредит били усвоени в пълен размер съобразно договореното в договорите за кредит. От предоставяне на кредита до момента на завеждане на процесната искова молба кредитополучателят не бил възразявал за липса на форма на договорите за кредит поради размера на шрифта, на които били отпечатани договора, погасителния план и всички останали приложения.

От поведението на кредитополучателя можело да се направи извод, че той бил приел изпълнението на кредитора и явно се считал обвързан от договорите за кредит. Ето защо след като бил приел изпълнението на „Профи кредит България" ЕООД и не бил оспорил валидността на договорната връзка поради липса на форма на подписания договор, ищецът не можел в по-късен етап, както и в рамките на настоящото производство, да се позовавал на нищожност на договора за кредит поради липса на предвидена в закона форма поради несъобразяване на размера на шрифта, на който документите били отпечатани.

Счита, че въведеното в чл. 10, ал. 1 от ЗПК изискване всички елементи на договора да се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 било неясно и не създавало конкретно задължение за кредитора, което да не било било спазено от него. Видно от текста на коментираната разпоредба от ЗПК, законодателят не бил регламентирал какво означава „размер шрифт - по-малък от 12".

Нямало посочена мерна единица след цифрата 12 и не било ясно законът какво точно изискване поставял пред кредитора. Нямало регламентация този размер 12 в каква мерна единица следва да бъде - метри, сантиметри, проценти, процентни пункта, пиксели, пунктове и пр. и пр. Не било ясно не само каква била мерната единица, която следвало да съблюдава кредиторът под угрозата на тежката санкция договорът да бъдел обявен за нищожен, но не било и скрепено в коментираната разпоредба този размер 12 на шрифта при каква текстообработка следвало да бъдел спазен. Видовете и стандартите на текстообработка били различни, поради което и те боравели с различни мерни единици и големини на шрифтовете. Мерните единици при обработката на наборен текст и при изписване на текст на компютър чрез съвременни софтуерни продукти - т.е. при цифрова обработка на текст, били различни. Била различна и големината и обработката на даден текст и при изписването му на ръка. Ако се допуснело, че договорът можел да бъде написан и на ръка, при което отново щяло бъде спазено изискването на закона за писмена форма, то тогава възниквал въпросът в каква мерна единица и съответно големина, следвало да бъде ръкописният текст, за да се отговорело на изискването на закона за размер 12.