Решение № 181 от 20.03.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. София, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Тонева

Членове:

Биляна Чочева

Весислава Иванова при участието на секретаря Галина Иванова в присъствието на прокурора Кирил Иванов като разгледа докладваното от Весислава И.а Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200056 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез защитника на подсъдимия Д.

Д. Д., срещу Решение № 72 от 27 септември 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 28/22 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С въззивното решение е потвърдена изцяло Присъда № 15 от 3 март 2022 г. на Окръжен съд - Ямбол, постановена по н.о.х.д. № 113/22 г. и подсъдимият е осъден да заплати сторените пред въззивния съд разноски. С присъдата подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 НК – за това, че на 20.3.2021 г., около 22:00 ч., на черен път в гр. Ямбол, местността „К.“, умишлено умъртвил И. А. Д. – и осъден, при условията на чл. 54 НК, на лишаване от свобода за срок от тринадесет години при първоначален строг режим. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1 ,т. 6, предл. 2. и 3. НК.

С касационната жалба са заявени всички касационни основания – по чл. 348, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В двете й допълнения, с еднотипно съдържание, като съображения за допуснати съществени процесуални нарушения могат да се дефинират единствено твърдението за нарушено право на защита, намерило израз в осуетяване на възможността да се проверят изводите на вещото лице психиатър поради това, че в заключението не били приложени резултатите от изготвените специализирани изследвания, както и в недопускането до разпит на двете поемни лица, присъствали на освидетелстването на подсъдимия. Останалите доводи сочат на поддържана необоснованост. С тях се изразява недоволство от възприетите от съдебните инстанции факти без обаче да се изтъкват пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия орган. Същевременно се 1 претендира нарушение на материалния закон с обосновка, която не кореспондира с приетите от съдилищата факти. Така се твърди, че деянието на подсъдимия било извършено в условията на нападение, с оглед на което се и претендира касационният съд да постанови оправдателен съдебен акт или да измени квалификацията на деянието в такава по чл. 118 или чл. 119 НК.

Инвокираният довод за явна несправедливост на наложеното наказание е заявен отново чрез твърдението за действия на подсъдимия в условията на нападение.

Съдебният акт не е обжалван в частта за потвърждаване на гражданската част на присъдата.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

В хода на съдебните прения в тази инстанция защитникът – адвокат Г. Х., поддържа касационната жалба и отправените с нея искания по изложените в същата съображения, които по същество не допълва. Пледира по доказателствата, за да мотивира тезата си, че подсъдимият бил нападнат от починалата и от наранения свидетел. Моли и за отхвърляне на гражданските искове.

В правото си на лична защита подсъдимият Д. Д. заявява, че поддържа казаното от адвоката му, към което няма какво да допълни.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че липсват претендираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поддържа теза, че въззивният съд е изпълнил стриктно задълженията си и като е съобразил всички възможни доказателства, оценявайки ги съответно, е извел обосновани изводи за фактите и правилна преценка за правната квалификация, за чието изменение не са налице каквито и да било предпоставки.

Гражданските ищци и частни обвинители П. М. Д., Б. И. С., К. М. Д. и Я. И. Д., редовно призовани, не се възползват от правото си на явяване и участие в съдебното заседание. Не се явява и повереникът на първите двама адвокат М. А.. От нея е постъпила молба с искане за даване ход на делото в отсъствието й. Изразено е становище за неоснователност на касационната жалба с аргумент, че въззивното решение не страда от приписваните му пороци и съдържа задълбочен отговор на всички защитни възражения, изтъкнати отново и пред касационния съд.

В предоставената му последна дума подсъдимият Д. моли за възможно найминималното наказание, тъй като бил действал при самозащита.

След като прецени изложените в жалбата доводи, заявените касационни основания и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Жалбата е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Разгледана по същество, е неоснователна.

По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения

То следва да се разгледа на първо място, доколкото ако е основателно неизменно предпоставя отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане, което пък определя като безпредметно обсъждането на останалите две основания.

2

Съдържанието на касационната жалба налага припомнянето на предметния обхват и пределите на касационната проверка. В това производство съдът е обвързан от наведените касационни основания. Възложената на съда касационна проверка не включва установяването на фактически положения и събиране на доказателства. Съдът действа като инстанция само по правото, не и по фактите. Както неизменно е утвърдено в практиката на висшата инстанция и е уредено в процесуалния закон, необосноваността не е касационно основание. Така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон не следва да бъдат проверявани. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен.

Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка.

Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК.

Изложеното дотук определя като изначално неизпълнима претенцията на касатора тази инстанция „да кредитира обясненията на подсъдимия“ и да даде различна доказателствена оценка на други доказателства. Търсеният подход е мислим само в хипотезата на чл. 354, ал.

5, изр. 2. НПК, ако касационната инстанция е встъпила в правомощията на въззивна.

Процесната хипотеза не е такава, защото това е първото поред разглеждане на делото във ВКС.

Последно, съдът припомня, че предмет на касационната проверка е въззивният съдебен акт. Обсъждането на първоинстанционния е допустимо единствено през призмата на решението, с което е извършена въззивната проверка

Като отчита казаното, съдът отбелязва, че единствените оплаквания, относими към основанието чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, са за нарушено право на защита поради невъзможността за запознаване с материалите на експертизата с цел поставяне на въпроси на изготвилите я вещи лица и недопускането до разпит на двете поемни лица, присъствали на освидетелстването на подсъдимия. Всички останали възражения са за необоснована, според защитата, оценъчна дейност на доказателствените източници. По същество с тях се оспорва формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, доколкото се изразява несъгласие с конкретни разрешения на съда да кредитира едни доказателства, а други - не. Такива се явяват възраженията, че: съдът не кредитирал обясненията на подсъдимия, а кредитирал тези на свидетеля И. Ч.; съдът неправилно приел, че подсъдимият не бил нападнат и че той последвал починалата, а не тя него; съдът неправилно приел, че по подсъдимия нямало наранявания, доверявайки се на експертизата на живо лице. Сочените не се отнасят до процеса на формиране на вътрешното убеждение и не могат да бъдат подведени под оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения.

От решението на въззивния съд, с което е потвърдил осъдителната присъда, се установява, че правораздавателният орган е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в аспекта на наведените от защитника доводи. Спазени са процесуалните изисквания, визирани в разпоредбите на чл. 14, чл. 106 и чл. 107 НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение.

Неоснователно е заявеното за нарушено право на ефективно участие на 3 подсъдимия и защитника му във връзка с назначената и приета от апелативния съд комплексна психиатрична-и-психологична експертиза. Недоволството е мотивирано с това, че към експертното заключение не са били приложени резултатите от проведените при освидетелстването на подсъдимия специализирани тестове. От съдебния протокол за проведеното на 27 март 2023 г. заседание е видно, че вещото лице Й. Й. – психолог, е отговорила подробно на въпросите на адвокат Х., касаещи използваните методики за психологическата част на експертизата. Ползваните тестове (Минесотски многофакторен личностен въпросник и Въпросник на Леонхард) са посочени и в самото експертно заключение, в което са отразени и резултатите от тях. Психологът Й. е разяснила, че констатациите за личностово-характеровата структура са съответни на предвидените в самите тестове ключове. Както специализираната нормативна уредба, посочена от въззивния съд (Наредба № 2 от 26.10.2011 г.), така и практиката на съда разкрива, че прилагането на тези тестове в експертното заключение никога не е било необходимо.. На първо място, защото това е част от работния процес на психолога, провеждащ изследването, за което са нужни именно специализираните му познания, без наличието на които ключовете към теста не могат да бъдат интерпретирани. На следващо, защото поначало не се предполага публичното оповестяване на „разчитането“ на тези тестове, съдържащи стандартизирани въпроси, тъй като това би създало риск за компрометиране на резултатите от тях (в случай на заучаване на „правилните“ отговори). На защитата е била предоставена пълноценна възможност да зададе въпросите си към експертите след запознаване със съдържанието на експертизата, поради което е неоснователно оплакването за обратното.

Отказът на въззивния съд да допусне разпит на двете поемни лица, присъствали при освидетелстването на подсъдимия не съставлява съществено процесуално нарушение.

Съдът не е длъжен да уважава всяко доказателствено искане, а само онези, отнесени до доказателства, способстващи разкриването на релевантни за доказателствения предмет факти, които не са изяснени. С определението, постановено по реда на чл. 327 НПК, апелативният съд е приел за излишно да изслушва двете поемни лица, тъй като за въпросите, целени за изясняване от защитата, има изготвена съдебномедицинска експертиза на живо лице. В мотивите си въззивната инстанция е обсъдила наведеното възражение (л. 17 – 18 от решението), касаещо липсата на снимка без дрехи на тялото на подсъдимия в областта на корема и вътрешната част от ръцете в изготвения при освидетелстването фотоалбум. Съдът е намерил този пропуск за несъществен в случая, тъй като в деня на освидетелстването, отразено във фотоалбума и протокола, е било проведено и съдебномедицинското изследване на живо лице от д-р Ч.. Въззивният съд коректно е приел, че констатациите в експертизата и отразените в протокола за освидетелстване за наличието/липсата на увреждания по тялото на подсъдимия са напълно идентични. При така несъмнено изясненото обстоятелство разпитът на двете поемни лица не е бил наложителен.