Решение № 13223 от 02.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13223 гр. София, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Л. ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от Л. ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско дело № 20251110154930 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано е по искова молба, предявена от М. Д. Ц., представлявана от адв. Б., срещу „Вива Кредит” АД, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск за признаване на установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит № Standard № ******* от 13.12.2023 г., сключен между страните, е нищожен, при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск се иска да бъде признато за установено, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка и клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, са недействителни, както и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 1 080 лв, платена от ищеца при липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.12.2025 г. до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 13.12.2023 г. между М. Д. Ц. в качеството на кредитополучател и „Вива Кредит” АД в качеството му на кредитор е сключен Договор за паричен заем Standard № *******, по силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателя потребителски заем в размер на 3 000 лв., който следвало да бъде погасен на 12 месечни погасителни вноски за периода от 12.01.2024 г. до 07.12.2024 г., със следните параметри: ГПР /годишен процент на разходите/ 49,49 %, фиксиран лихвен процент - 40, 32 %. Според ищеца скюченият договор не отговаря на изискванията за законност по Закона за потребителския кредит. Сочи, че в договора не е посочен реалният ГПР, тъй като в посочения не са включени част от разходите, а именно неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение.

1

Самата неустойка е включена в погасителните вноски по кредита. Твърди се, че при съвкупно тълкуване на договорните клаузи неустойката винаги е дължима и е била известен разход на кредитора. Ищцата сочи още, че по сключения договор е начислена такса за експресно разглеждане, която също неправомерно не е включена в ГПР. Твърди, че действителният ГПР по договора, включващ всички разходи, които са били известни предварително на кредитора, е в по-голям размер от посочения.

Посочването на ГПР в по-нисък от фактическия размер е заблуждаваща търговска практика. Отделно ищецът твърди, че клаузата за неустойка, съдържаща се в чл. 4, ал.

2 от договора за заем, е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, чрез нея се постига заобикаляне на закона, тъй като същата представлява скрито възнаграждение за кредитора, а и освен това е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и сл. ЗЗП. Клаузата за експресно разглеждане също е нищожна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПКр, а чрез нея кредиторът цели да получи възнаграждение за услуга, свързана с управлението на кредита, по отношение на нея се поддържат и останалите пороци, на които се позова ищецът при оспорване на неустойката. Ищцата сочи, че е заплатила сумата от 4 080 лв. по договора, а сумата от 1 080 лв. е недължимо платена при съобразяване на разпоредбата на чл. 23 ЗПКр.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от “Вива Кредит” АД, подаден чрез адв. Н.. Ответникът не оспорва, че на 13.12.2023 г. между страните е сключен договор за кредит Standard № *******, а в ГПР не са включени неустойката и такса за експресно разглеждане. Оспорва допустимостта на предявените искове, като твърди, че ищцата е лишена от правен интерес да ги предяви, тъй като договорът е изпълнен. Освен това ответникът възразява срещу пасивната си материалноправна легитимация, като твърди, че е прехвърил вземанията си по договора на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. Възразява срещу редовността на исковата молба. Оспорва исковете по същество. Твърди, че договорът отговаря на всички изискванията за валидност. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предвид възражението на ответника за недопустимост на производството и задължението на съда служебно да следи за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и валидното упражняване правото на иск, настоящият състав намира за необходимо да изложи доводи относно допустимостта на настоящия процес. Основно защитно средство на потребител – кредитополучател е правоизключващото възражение за нищожност на договора или отделни негови клаузи. Общоизвестно е, че обявяването на нищожността на сделката може да се 2 осъществи чрез възражение в рамките на образуван исков процес, в който се отричат последиците на сделката, както и чрез самостоятелен установителен иск. В първата хипотеза произнасянето по валидността на правоотношението ще бъде в мотивите на съдебния акт, тъй като при липса на предявен иск за обявяване на нищожност съдът не се произнася по недействителността на сделката в диспозитива на решението по спора.

Обратно, при предявен иск произнасянето по валидността на сделката се съдържа в диспозитива на съдебното решение и по него ще се формира сила на пресъдено нещо, тъй като недействителността на договора в част от предмета на делото /в този смисъл Определение № 576 от 15.10.2009г. по т.д. № 474/2009г. на ВКС, I т.о./. Всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск и в двата му варианта – положителен или отрицателен, е допустим. Макар предмет на претенцията да е договор, който е изпълнен от длъжника, то процесуалната позиция на ответника за валидност на договорната връзка е индиция за застравашане материалното право на ищеца. При това положение следва да се приеме, че за кредитополучателя е налице правен интерес от установяване невалидността на договорната връзка, която цел няма как бъде постигната със сила на пресъдено нещо посредством осъдителен иск. При преценката относно наличието на правен интерес следва да се държи сметка и за съдебната практика, обективирана в Решение от 23.11.2023г. по д. С-321/2022г. по описа на Съда на Европейския съюз, според която не се допускат разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или насрещен иск за изпълнение. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по-ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност. Цитираните съждения, пренесени на плоскостта на предявен насрещен иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи или на целия договор, би довело до необходимостта кредитополучателят да бъде заставен да предявява нов самостоятелен установителен иск в отделно исково производство, което би довело до затрудняване на възможността му да се ползва от потребителската защита, предоставена с Директива 93/13/ЕО.

3

Несъстоятелно се явява и възражението за липса на правен интерес поради прехвърляне на вземанията, произтичащи от процесното кредитно отношение, на трето за производството лице. В настоящата хипотеза ищцата твърди, а и между страните не се спори, че на 31.12.2023 г. са сключили Договор за паричен заем № *******, чиято валидност е предмет на правния спор. Обстоятелството, че след възникване на облигационното правоотношение вземането на кредитодателя е прехвърлено в полза на трето за производството лице, е ирелевантен и не се отразява нито на процесуалната легитимация, нито на правния интерес на ищцата от провеждане на установителен иск. Още повече, по аргумент от чл. 99, ал. 1 ЗЗД с договора за цесия цедентът прехвърля на цесионера вземанията си, произтичащи от процесното кредитно правоотношение, като цесионерът не замества стария кредитор в правоотношението с длъжника. Същевременно за да породи прехвърлянето правни последици срещу длъжника, е необходимо да е съобщено на длъжника от цедента. В разглежданата хипотеза липсват доказателства за подобно прехвърляне на вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит, нито данни за уведомяване на длъжника. Още повече, при сведения за прекратяване на облигационното правоотношение поради погасяване на кредиторовото притезание, липсва яснота как се е разпоредил с него. При това положение настоящият състав намира, че са налице всички процесуални предпоставки, свързани със съществуването и надлежното упражняване правото на иск, поради което и повдигнатият правен спор следва да бъде разгледан по същество.

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, както следва главен за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № Standard № ******* от 13.12.2023 г. поради противоречието му със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. 22 ЗПКр, евентуален за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща неустойка поради противоречието със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1ЗЗД и противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуален за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща такса за бързо разглеждане за нищожна поради противоречието й със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПКр.

Основателността на главната искова претенция е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на фактите, които обосновават недействителност на сделката на заявеното правно основание – противоречие със закона. В тежест на ответника съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е да проведе насрещно доказване на горепосочените обстоятелства, както и да установи фактите, на които основава своите възражения.

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 13.12.2023 г. между „Вива Кредит“ АД и М. Д. Ц. е сключен договор за паричен заем „Standart“ № *******, по силата на който ответното дружество се е 4 задължило да предостави на ищцата под формата на кредит сумата от 3 000 лв. при фиксиран годишен лихвен процент – 40,32 % и ГПР - 49,49 %.

Според чл. 1, ал. 3 от процесната сделка страните са уговорили предоставянето на допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем срещу такса в размер на 2 127,72 лв. Съгласно чл. 19 от общите условия тази допълнителна услуга се изразява в експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричен заем, която гарантира експресна обработка на кандидатурата, в конкретния случай – за 1 астрономически час – чл. 19.1. Услугата не е задължително условие за отпускане на заема.

Общата стойност на дължимите суми възлиза на 5 822,52 лв. и е платима на 12 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 485,21 лв.

В чл. 4, ал. 1 е предвидено задължение в тежест на кредитополучателя да предостави обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция, отговарящи на посочените изисквания, в 3-дневен срок от усвояването на заемната.

При несвоевременно изпълнение на задължението за предоставяне на поръчителство е дължима неустойка в размер на 1 418,52 лв., която се заплаща на равни части ведно с погасителните вноски.