Определение № 3084 от 06.12.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3084 гр. Бургас, 05.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно частно гражданско дело № 20232100501938 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 413, ал. 1 и 2, вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Разпореждане № 11121 от 03.11.2023 г., постановено по ч. гр. д.

№ 6564/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Д. Р. Р. за заплащане на следните суми: 95,39 лв. – договорна лихва за периода от 20.08.2020 г. до 03.02.2021 г.; 297,40 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 03.02.2021 г. до 30.10.2023 г.; 123,75 лв. – възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“, и 255,88 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, които произтичат от сключен между страните Договор за потребителски кредит № 30038058048 от 12.07.2019 г.

В жалбата се излага, че с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и дали е налице обоснована вероятност за това, но не и да се произнася относно валидността на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Твърди се, че в случая съдът не е направил задълбочен анализ на предпоставките за приложение на чл. 143 ЗЗП. Освен това съдът не бил съобразил и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценката за неравноправни клаузи в договора не включва определянето на основания му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Сочи се, че договорът от който заявителят черпи права отговаря на законовите изисквания; че преди сключването му на потребителя е 1 предоставена преддоговорна информация съгласно ЗПК; че към договора е приложен погасителен план, с който длъжникът е бил запознат. Изтъква се, че с оглед принципа на свобода на договаряне, уреден в чл. 9 ЗЗД, и по своя собствена воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочените годишен процент на разходите (ГПР) и годишен лихвен процент (ГЛП). Навеждат се доводи, че в ЗПК е въведено ограничение на максималния размер на годишния лихвен процент, с което заповедният съд бил длъжен да се съобрази. Поддържа се, че в същия закон е въведен максимален процент на годишния процент на разходите, който изразява общите разходи по кредита, включително лихви. Кредиторът нямал задължение да изготви и посочва методика за формиране на годишния процент на разходите, тъй като в случая била уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно изискване имало единствено при наличието на референтен лихвен процент. Твърди се, че при условие че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. Излагат се съображения, че на заявителя се дължи и законна лихва до окончателно изплащане. В жалбата се цитира т.

2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2017 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Иска се обжалваното разпореждане да бъде отменено и вместо това да бъде издадена заповед за изпълнение за следните суми: 95,39 лв. – договорна лихва за периода от 20.08.2020 г. до 03.02.2021 г.; 297,40 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 03.02.2021 г. до 30.10.2023 г. Претендират се деловодни разноски.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от лице с правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт.

Настоящият състав на съда, като взе предвид данните по делото, намира за установено следното:

Със заявление от 30.10.2023 г. „Профи кредит България“ ЕООД е поискало издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. Р. Д. за следните суми: 539,44 лв. – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане, 95,39 лв. – договорна лихва за периода от 20.08.2020 г. до 03.02.2021 г.; 123,75 лв. – възнаграждение за услуга „Фаст“; 255,88 лв. – възнаграждение за услуга „Флекси“; 297,40 лв. – лихва за забава за периода от 03.02.2021 г. до 30.10.2023 г. В заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит № 30038058048 от 12.07.2019 г., по силата на който „Профи кредит България“ ЕООД е предоставило парична сума на длъжника, а последният се е задължил да го върне в срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в размер на 90,06 лв. и 2 падеж на 20-то число от месеца. Твърди се, че длъжникът е заплатил 12 погасителни вноски, след което е изпаднал в забава. Кредиторът сочи, че е обявил кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението.

Разяснява, че за периода от 13.03 до 13.07.2020 г. не е начислявана законна лихва съгласно чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците.

Към заявлението са приложени договор за потребителски кредит, общи условия към същия и писмо за уведомяване за предсрочна изискуемост.

Районният съд е уважил заявлението за 549,44 лв. – главница по договора, ведно със законната лихва от 31.10.2023 г. до окончателното изплащане, както 10,79 лв. – разноски за държавна такса съразмерно с уважената част от заявлението и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Възнаграждението е отхвърлено за останалите суми. Приел е, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.

1, т. 10 и чл. 10, ал. 1 ЗПК, защото не ставало ясно как е формиран ГПР.

Отделно клаузите за заплащането на горните суми били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, тъй като в ГПР очевидно не включвало всички разходи – възнаграждения за услуги „Фаст“ и „Флекси“ с характер на скрита възнаградителна лихва, с добавянето на които той ставал по-висок от предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. По отношение на договорната лихва договорът бил нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, тъй като годишен лихвен процент от 41% надвишавал значително трикратния размер на законната лихва. Съдът е отхвърлил частично заявлението, тъй като на основание чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължал връщането само на чистата стойност на кредита без лихвите или другите разходи.

Настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Настоящият състав не споделя изводите на районния съд за противоречие на договора за потребителски кредит с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.

10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това изискване е изпълнено, като в т. VI от договора е посочен процентът на ГПР, а в т. 5 от Общите условия са посочени допусканията, използвани при изчисляване на годишни процент на разходите. Действително чл. 11, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 ЗПК изискват договорът да бъде написан на ясен и разбираем език, така че потребителят да може да формира представа за икономическите параметри на потребителския договор към момента на неговото сключване. Нужно е последният да е наясно с всички разходи, които ще трябва да направи по кредита. В настоящия случай договорът съдържа 3 отделна секция (т. VI), в която по ясен и разбираем начин са изброени всички разходи по кредита, включително възнаграждението за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. Не може да се сподели изводът на първоинстанционния съд, че

„очевидно“ възнаграждението за допълнителните услуги не е включено в ГПР. Изчисляването на ГПР става по изключително сложна формула, посочена в Приложение № 1 към закона, която нито средния потребител, нито съдията може да приложи. За да се провери дали ГПР е изчислен правилно, е нужно да бъде назначена съдебноикономическа експертиза, което е недопустимо в заповедното производство.

Заявлението може да се отхвърли на това основание само при категорични данни, че ГПР е изчислен грешно – например страните изрично сочат, че ГПР е формиран от определени компоненти, а в договора се съдържат и други разходи, които не са изброени сред компонентите. При ясно посочен в договора размер на ГПР, който е в рамките на предвидения в закона максимален размер, за целите на заповедното производство следва да се приеме, че не е налице нарушение на ЗПК.

Следва да се отбележи, че дори и ГПР да надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК и по аргумент за противното от чл. 22 ЗПК клаузата ще е частично недействителна, т.е. няма да повлече недействителност на целия договор. Поради това неприложимо е и правилото на чл. 23 ЗПК, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита.

Настоящият съд намира също, че клаузата, определяща годишния лихвен процент по договора, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. С приемането на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.) ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерски съвет. По този начин на практика се ограничава и размерът на възнаградителната лихва, която се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Преди приемането на законоустановен размер на ГПР по потребителски кредити не съществуваше норма, регулираща оскъпяването на кредита, поради което съдилищата извеждаха изводите си от общите правни принципи и морални норми. Практиката се бе обединила около становището, че възнаградителната лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва. Към датата на сключване на процесния договор за кредит новите разпоредби на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК са в сила и определят ясно и точно предела на оскъпяване на кредита.

Законодателят счита, че това е размерът, до който разходите по кредита, включително лихвата, не противоречат на добрите нрави. В случая определеният по договора ГПР в размер на 48,18 %, при ГЛП от 41%, е в границите на законодателно заложения максимален праг, поради което клаузата е действителна.

Макар че жалбоподателят няма оплаквания в тази част, в съответствие със задължението си по Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС настоящият съд извърши пълна проверка за 4 законосъобразност на обжалваното разпореждане и установи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че таксите „Фаст“ и „Флекси“ не се дължат. Аргументите за това обаче следва да са други. При анализ на текста на общите условия към договора става ясно, че посочените в него допълнителни услуги нямат характер на такива по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, тъй като според закона за допълнителни услуги следва да се считат само тези, които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните (предоставяне на парична сума и връщането й). С оглед естеството на уговорените услуги, съдът приема, че не се касае за допълнителни такива, поради което и уговореното за тези услуги възнаграждение всъщност представлява такса за действия, свързани с усвояването (услугата „Фаст“) и управлението на кредита (услугата „Флекси“), а събирането на такси, комисионни и всякакви възнаграждения за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е изрично забранено съгласно нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Разпечатката съдържа 29 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d0d2904d-947e-4ab9-9e1d-50515ed4b9f1