Решение № 1334 от 25.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1334 гр. Пловдив, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330108655 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Д. И. Д. против „Сити Кеш” ООД, с която са предявени кумулативно съединени искове за признаване за установено, че клаузата за неустойка в чл.6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ***/14.08.2022 год., сключен между страните, е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД, както и на осн. чл.21 ал.1, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лева - частичен иск от сумата от 342.22 лева, недължимо платена по Договор за паричен заем Кредирект № ***/14.08.2022 год., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

В хода на съдебното производство с протоколно определение на съда от 20.12.2023 год. е допуснато увеличение на предявената осъдителна искова претенция на сумата от 532.72 лева.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № *** от 14.08.2022 год., въз основа на който на 1 заемополучателя е предоставена сумата от 500 лева.

Посочва се, че съгласно чл. 6.2 от Договора се дължала неустойка в размер от 342.22 лв., в случай че заемополучателят не представи едно от следните обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговоря на определние от кредитора условия. обезпечение при условията на чл. 6.1 от договора, а именно не преодтаДоговор в 3-дневен срок от усвояването на кредита.

Твръди се, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма – било нарушено изискването договорът да е написан по ясен и разбираев начин, на шрифта на целия договор следва да бъде не по-малък от 12 и да бъде в два екземпляра – по един за всяка от страните.

Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като ГПР в договора бил посочев единствено като процент без да е изрично да са описани данните, които са послужили за негово изчисляване.

Липсата на ясно разпикана методика за формиране на ГПР и кои точтно компоненти се включват в него било противоречие с изискванията на чл. 19, ал.1, вр. чл.10, ал. 2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Счита че действителния ГПР е в пъти по-висок от посочения в договора.

Сочи, че в договора не била посочена договорната лихва, която следвало да се заплати.

Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал.2, пр.1 от ЗЗД, тъй като изначално била налице невъзможност потребителят да осогурив определения тридневен срок поръчител, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора.

Посочва се, че клаузата за неустойка е за неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко претърпени вреди, поради което накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна , обезщетителна и санкционна функция и цели постигане единствено на неоснователно обогатяване.

Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Разпоребата на чл. 33, ал.1 от ЗПК предвиждала при забава на потребител, кредиторът да има прано само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Счита, че клаузата за неустойка всъщност 2 обезпечавала вредите именно от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, което е именно била функцията на чл.33, ал.1 от ЗПК.

Сочи се нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка при неизпълнние на неговите задължения, както и се твърди, че клаузата не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Посочва, че е налице нарушение на чл. 19, ал.1, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като кредиторът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, както и е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Счита, че непосочването на реалния ГПР от една страна се приравнява на липсна на посочен ГПР, което влече нищожност на целия договор, а от друга страна представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

На следващо място, излага съображения че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.9, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като като клаузата за вънаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът на ГПЛ надвишава трикратния размер на законната лихва. Била налице разлика между посочената в договора сума за връщане и реално върната от ищеца. В договора липсвали разписани условия за прилагането на ГЛП, не била посочена базата, върху която се начислявал лихваня процент. Не било отбелязано общия рамер на дължимата лихва и съотношението й с главницата по кредита, с което се ограничавали правата на потребителя.

Твърди, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В договора не били посочени последователността на разпределение на погасителните вноски между различните неизплатни суми.

В срока за отговор ответникът „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, признава, че между страните е сключен посоченият договор за потребителски кредит, като признава основателност на предявения иск за нищожност на клаузата за неустойка. Развити са съображения, че доколкото не бил дал повод за завеждане на делото, ответникът не дължал разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

3

Видно от представените по делото писмени доказателства между страните е възникнало обликационно правоотношение по силата на сключен между тях Договор за паричен кредит Кредитдирект № *** от 14.08.2022 год.

/л.33,34/ на ищеца е предоставена заемна сума в размер 500 лева, която последния е следвало да върне на 7 вноски при ГПР 47.92 % и ГЛП – 40.05 %.

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че съобразно чл. 6, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът се задължва да предостави обезпечение, отговарящо на чл 33, ал.1 от Общите условия – поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение в срок на посоченото задължение, съгласно чл. 6.2 от Договора длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 388.47 лв., която се добавя към всяка анюитетна вноска, съгласно погасителния план. Съгласно чл. 33, ал.1, т.1 и т.2 от Общите условия длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 86-107/ се изяснява, че в ГПР по процесния договор са включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с 4 включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение ГПР ще стане 798.38 %. Действително платената сума по договора е 1117.25 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в останалата му част, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити кеш" ООД като заемодател и Д. Д. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв, който факт е отделен и като безспорен от съда.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

От прочита на процесния договор се установява, че разходите за потребителя не се изчерпват с договореното възнаграждение в чл. 3.10 от Договора. Кредиторът изисква и заплащането на сума в размер от 388.47 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 3.5 от Договора ( разписваща размера на ГПР ) следва да бъдат разгледани и в светлината на изискванията на чл. 6 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора, възлага в тежест за заемателя 5 да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лице- поръчител или банкова гаранция. Прочитът на клаузите от Общите условия /които макар и неприложени по делото, са общодостъпни и всеки би могъл да направи справка по тях/ и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 33, ал.1 от Общите условия възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на двойния размер на задължението по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6.2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.