Решение № 3104 от 09.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3104 гр. Пловдив, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330115396 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на И. М. К. против „Стик Кредит” АД, с която са предявени обективно съединени искове за признаване за установено, че клаузата за неустойка в чл. 20, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №***, сключен между страните, е нищожна на осн. чл.

26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и за осъждане на ответника, на основание чл.55, ал.1, предл1 ЗЗД, да заплати на ищеца сумата от 146.87 лева – недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. /Посочената като претендирана сума за неустойка е съобразена с допуснатото изменение на осъдителната претенция с протоколно определение на съда, държано в открито съдебно заседание от 12.06.2024 год./

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, с уговорена главница 700 лева, с лихва от 36 %, при ГПР - 42,58 % и обща дължима сума от 797.60 лв. Съгласно чл. 20 от Договора се дължала неустойка в размер от 0,9 % от усвоения кредит за всеки ден, която неустойка се дължала заедно с погасителните вноски. На посоченото основание била начислена неустойка в размер от 487.95 лв. Твърди, че по договора е погасил сумата от 700 лева – главница сумата от 97.60 лева – лихва и сумата от 50 лева – неустойка, която сума от 50 лева се явяна недължимо платена, тъй като клаузата, която е 1 регламентира е нищожна. Ищецът счита, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, като в тази насока развива съображения. Поддържа, че процесната клауза за неустойка води до накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и води до липса на еквивалентност в насрещните престации на страните. Допълнително, предвид размерът на неустойката, явяващ се близо 60 % от този на главницата по кредита, се нарушавала разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП поради което тази клауза била и неравноправна.

Аргументира се, че клаузата е наревноправна и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като размерът на същата бил необосновано висок. Счита, че процесната неустойка, дължима при неосигуряване на обезпечение на кредита, нарушавала изискванията на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, като прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. В този смисъл развива съображения и цитира съдебна практика, че неустойката излизала и извън присъщите й функции, същата представлява добавък към възнаградителната лихва и целяла единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Поддържа се, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена. По изложените аргументи се моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.

Депозиран е отговор от ответника „Стик-Кредит“ АД със съображения за допустимост, но неоснователност на иска. Не оспорва, че страните са сключи Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ***, с уговорена главница от 700 лв. Сочи, че същият е сключен по правилата на ЗПФУР, като в тази насока подробно описва процедурата и реда по неговото сключване. Поддържа, че клаузата в договора за неустойка при непредоставяне на обезпечение е валидна и отговаря на приложимите законови изисквания. Сочи, че неустойкат не е начислявана и събирана от дружество. Неустойката била уговорена за неизпълнение на конкретно договорно задължение – непредоставяне на обезпечение, а нейният размер, с оглед начина по който бил уговорен, зависел от волята на потребителя и от това, кога той ще изпълни задължението си. Твърди, че така договорения размер на неустойката – като определен процент, не води до неоснователно обогатяване, а самата неустойка не излизала извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Целта на неустойката била да репарира вредите за кредитора от липсата на обезпечение. В тази насока и клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави. Размерът на неустойката не бил прекомерен, а дори ако се приемело, че е, то същият подлежал на намаляване, а не следвало да се обявява клаузата за недействителна. Счита, че потребителят е могъл да изпълни задължението си по предоставяне на поръчител и да се освободи от отговорността по 2 заплащане на неустойка. В подкрепа на изложеното е посочил и съдебна практика. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Представя писмени доказателства по опис.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от представените по делото писмени доказателства, между страните е сключен Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № *** /л.4,5/. Съгласно Договора, на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 700 лв. от ответното дружество, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 1285.55 лева. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал.

1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в Общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, ***, живеещ в Б., назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 1285.55 лева, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. Уговорената в чл. 20, ал. 1 от процесния договор за кредит. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед 3 на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетително и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Видно от изслушването на вещото лице по назначената ССчЕ в ГПР по договора е включена единствено договорната лихва. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е около 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20 ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи, като се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, клаузата за неустойка в чл. 20, ал. 1 от договора за кредит ***

Доколкото се установи, че клаузата на чл. 20, ал.1 от Договора е нищожна, то цялата заплатена сума по нея се явява недължимо платена. От изготвеното заключение по назначената ССчЕ се установи, че заплатената от ищеца сума за неустойка по договора е в размер на 146.87 лева. Тази сума, за която е допуснато и увеличаване на осъдителната искова претенция, следва, като недължимо платена, да му заплатена от ответника.

Относно разноските:

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М. М., предоставил на ищцата безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв, съдът счита следното: Съгласно преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се отбележи още, че в случая уважаване на двете искови претенции почива на един общ правопораждащ факт – клауза за неустойка по Договора за заем, сключен между страните, която е обявена за недействителна. В този смисъл, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от 4 присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.