Определение № 2485 от 21.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2485 гр. София, 21.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Илияна Папазова

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20238002103661 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], чрез пълномощниците си по делото адв. Г. К. и адв. Л. Ц., против Решение №112 от 25.04.2023г. по в. гр. д. №107/2023г. по описа на Окръжен съд- Хасково, с което е потвърдено Решение №673 от 28.11.2022 г. по гр. д. №816/2022г. по описа на Районен съдХасково, с което „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], е осъдено да заплати на П. Д. Д., ЕГН [ЕГН], сумата от 51629,16 лв.- обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудов договор №3294/26.01.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска- 13.04.2022г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея П. Д.

Д. ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му представител адв. Р. Р., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

1

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищеца П. Д. Д. и ответното дружество „Булсатком“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор №3294/26.01.2015г., съгласно който ищецът е заемал длъжността „регионален мениджър“. С т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудовия договор между страните било уговорено, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите обезщетения и независимо от основанието и повода за прекратяване на трудовия договор. Така постигнатата между страните уговорка не била променяна с последващите сключени между тях допълнителни споразумения. На 24.01.2020г. ищецът отправил до ответното дружество едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор, като със заповед на управителя на ответника същият бил прекратен на основание чл.326, ал.1 от КТ, считано от 24.02.2020г. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ответното дружество следва да заплати на ищеца сумата от 51629,16 лв.обезщетение при прекратяване на трудовия договор, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г., поради което е уважил предявения иск.

Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на клаузата на т.9 от допълнителното споразумение поради противоречие със закона, липса на основание и злоупотреба с право. Приел е, че уговорката може да се приеме за частично недействителна като противоречаща на добрите нрави единствено в хипотезата на прекратяване на трудовия договор поради виновно поведение на работника, извън която, в случаите, когато работникът е добросъвестен, поетото задължение е действително.

Посочил е, че в случая, прекратявайки трудовия договор по своя воля с едномесечно предизвестие, ищецът не може да се приеме за недобросъвестен, тъй като това негово действие е в съответствие с правото му на труд и забраната за принудителен труд.

Приел е за неоснователни и доводите на ответника за неоснователно облагодетелстване на работника, той като той би получил обезщетение за прекратяване на трудовия му договор, настъпило в резултат на собствените му действия.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

Въпрос № 1:

1.1. Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26 ал.1 от ЗЗД?

1.2.

Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ), което се равнява на 12 месечни заплати на служителя /равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати 2 за страната/ към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД?

1.3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ, което е извън посочените по КТ?

1.4. Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?

1.5.

Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване?

Въпрос №2:

2.1.

Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по реда на чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ?

2.2. Има ли значение поведението на работодателя за заплащането на обезщетение по чл.

66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?

Въпрос № 3: Следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение в случаите, при които в последващо допълнително споразумение наименованието на клаузата съществува, без да е посочено съдържание, както и изрично препращане към клаузите на предходното споразумение?

Въпрос № 4: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?

Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен 3 съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първата и втората група въпроси и подвъпроси в изложението се отнасят до валидността на клаузата на т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудовия договор между страните. Същите са от значение за изхода на спора, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Така поставените въпроси обаче не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно формираната актуална практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК / Решение №44 от 11.03.2022г. по гр.дело № 2721/21г., четвърто г. о.; Решение №28 от 23.03.2022г. по гр. д. № 2376/2021 г., трето г.о.; Решение №56 от 04.04.2022г. по гр. д. №2700/2021г., трето г.о.; Решение №75 от 23.06.2022г. по гр. д. № 2712/2021 г., трето г.о.; Решение №30 от 24.06.2022г. по гр. д.

№1883/2021г., четвърто г.о., постановени по аналогичен на настоящия казус/ уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен.

Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например при дисциплинарно уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати 4 правоотношението. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. В случая въззивното решение съответства на така формираната актуална и относима именно към процесния казус съдебна практика. Съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението, за да обоснове обратното, в по- голямата си част са неотносими към спора по делото, а разрешенията в тези от тях, които са относими /Решение №356 от 25.09.2012г. на ВКС по гр.д.№773/2011г., четвърто г.о.; Решение №505 от 03.01.2013г. на ВКС по гр.д.№1476/2011г., четвърто г.о.;/ са преодолени от цитираната по- горе последваща актуална съдебна практика. Предвид горното по отношение на така поставените в изложението въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на така поставените въпроси не е налице и специалното основание на чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.