Определение № 602 от 27.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 602 гр. София, 27.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20258002901712 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. И., представляван от адв. А.

Х., срещу решение № 99 от 14.04.2025г. по в.т.д. № 353/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 245 от 27.05.2024г. по т.д. № 636/2023г. на Окръжен съд – Варна е обявен за окончателен по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД предварителен договор за покупко – продажба на дружествени дялове от 03.01.2019г., сключен между касатора М. К. И. и Т. И. К., по силата на който М. К. И. продава на Т. И. К. притежаваните от него 25 дружествени дяла, всеки с номинална стойност 100 лв. от капитала на „Булгарплод Варна“ ООД, със седалище с.Ветрино, за сумата 150 000 лв., като е прието, че задължението на купувача за заплащане на продажната цена е погсено чрез прихващане, изявлението за което е обективирано в подписания от страните писмен предварителен договор за покупко-продажба на дружествени дялове от 03.01.2019г. С въззивното решение Т. И. К. е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд - Варна дължими разноски по прехвърлянето в размер на сумата 664.40 лв. на основание чл.364 от ГПК.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените 1 правила и е необосновано. Твърди, че въпреки направеното от него оспорване както на автентичността, така и на съдържанието на представения по делото предварителен договор, с твърдение, че същият не е подписан от него като продавач и че са неистински съдържащите се в него извънсъдебно признание, че дължи сумата 200 000 лева, и волеизявлението за погасяване на задължението на продавача /а не на купувача/, и липсата на ангажирани от ищцата други доказателства, макар да са й дадени от първоинстанционния съд указания, въззивният съд не е приложил чл.161 ГПК. Намира, че предвид изложеното по аргумент от чл.161 ГПК въззивният е следвало не само да приеме за доказан отрицателния факт за неполучаване от ответника на сумата 200 000 лева за доказан, но и да го цени по правилата на чл.236, ал.3 ГПК с всички останали събрани по делото доказателства, относими към оспорения като подправен документ – предварителен договор от два листа. Счита, че въззивният съд е допуснал нарушение и на чл.154, ал.1 и чл.235, ал.2 ГПК.

Поддържа, че с оглед направеното от него възражение за нищожност на предварителния договор е следвало да бъде установено по безспорен начин съществуването на непогА. дълг на ответника към ищцата, съставляващ основанието на договора по чл.65, ал.2 ЗЗД, а не основанието на договора за продажба, разглеждан като съгласие само за прехвърляне право на собственост върху имущество срещу задължение за плащане, както неправилно е разгледал въззивният съд. В този смисъл сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението за липса на основание на договора за даване вместо изпълнение и неговата типична, непосредствена цел – погасяване задължение на ответника към ищцата на основание „сключен договор за заем”, ако въобще се установи по делото, че ответникът има парично задължение към нея. Намира, че по този начин въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл.236, ал.2 ГПК. Поддържа, че това процесуално нарушение е довело и до нарушение на императивна норма на материалния закон – чл.103, ал.1 ЗЗД, тъй като въззивният съд е разгледал основанието на договор за продажба и правните последици, настъпили в резултат на приетото от съда наличие на съгласие за прихващане относно задължението на ищцата за покупната цена, като не е съобразил, че насрещната престация не е парична, доколкото се престира право на собственост върху дружествени дялове за погасяване на паричен дълг. Твърди, че въззивният съд не е дал обоснован отговор на възражението му, че не се 2 касае за един документ, а за два отделни листа, върху първия от които липсва негов подпис, като в тази връзка сочи, че в нарушение на чл.202 и чл.236, ал.2 ГПК въззивният не е обсъдил въобще някои от констатациите на вещите лица, а останалите не е обсъдил в тяхната взаимовръзка и в цялост.

В изложението си по чл.284, ал.4, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по очертания с въззивната жалба и отговора на същата предмет на делото, след като обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да дава предимство на едни от тях пред други, като при наличието на противоречиви такива посочи на кои дава вяра и защо и кои не приема?

2. Задължен ли е въззивният съд въз основа на преценката на доказателствата да посочи кои от твърдените от страните факти приема за осъществили се и кои не, както и на кои доказателства основава този си извод, като въз основа на това обсъди всички доводи, твърдения, възражения и защитни позиции на страните в производство и след като определи приложимата към тях правна норба, да се произнесе кои от тях са основателни и кои не са доказани?

3. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към въззивното решение, които да отразяват неговото вътрешно убеждение, и при осъществяването на решаващата си дейност съдът следва ли да се съобрази и да приложи правилата на формалната и правната логика, опита и научното знание и като не направи това, фактическите му констатации и правните му изводи считат ли се за необосновани?

4. При спор относно истинността на писмено доказателство и неговата подправка следва ли въззивният съд при произнасянето си по тези преюдициални въпроси да вземе предвид и обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички констатирани от вещите лица различия между отделните части или страници на документа, а така също и сходствата между тях, като при това спазва правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание?

5. Ако въз основа на приложението на правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание въззивният съд установи конкретните 3 причини за костатирани различия в отделни части и страници на писмено доказателство, следва ли да извърши преценка дали всички те, взети заедно, обосновават извод за неистинност на доумента или за неговата подправка?

6. Достатъчно ли е всяко едно от констатираните различия да бъде обсъдено поотделно и да се посочи, че то не води до извод за неистинност на документа или за неговата подправка, или такъв извод може да бъде направен само след общата преценка на всички различия, взети в тяхната съвкупност?

7. Обвързан ли е съдът с констатциите на вещото лице /вещите лица/ в тази насока или следва да се прецени заключението с оглед неговата пълнота и обоснованост, както и във връзка с останалите доказателства по делото?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с т.2 на ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГК на ВКС, решение № 86 от 06.07.2020г. по т.д. № 761/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 194 от 11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ВКС, IV г.о., решение № 243 от 15.01.2021г. по гр.д. № 481/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 261 от 05.06.2015г. по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 55 от 29.07.2022г. по т.д. № 2059/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 50159 от 08.03.2023г. по т.д.

№ 1218/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 155 от 11.10.2024г. по т.д. № 423/2024г. на ВКС, II т.о., решение № 73 от 13.03.2025г- по т.д. № 2095/2023г. на ВКС, II т.о., решение № 50062 от 12.07.2024г. по т.д. № 1942/2021г. на ВКС, I т.о., решение № 60 от 26.02.2025г. по т.д. № 1596/2023г. на ВКС, I т.о., решение № 104 от 11.07.2024г. по т.д. № 820/2023г. на ВКС, I т.о., решение № 12 от 15.02.2025г. по т.д. № 1098/2023г. на ВКС, II т.о.

Касаторът излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с чл.103, ал.1 ЗЗД.

С писмено становище, постъпило на 03.11.2025г. – след изтичане на срока по чл.283 ГПК, касаторът е навел и довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като разкриване на обективната истина по делото би могло да стане чрез спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК поради разкриване на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор – подправка на документ, 4 представен пред съд, и като не е сторил това, въззивният съд е постановил недопустимо решение.

Ответникът Т. И. К., представлявана от адв. Ж. А., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и въззивното решение не е очевидно неправилно. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че по делото е представен като доказателство писмен предварителен договор от 03.01.2019г. за покупко-продажба на дружествени дялове, с който М. И. е поел задължение да прехвърли на Т. К. притежаваните от него 25 дяла от капитала на „Булгарплод Варна“ ООД за сумата от 150 000 лева, като е уговорен срок за извършване на продажбата в изискуемата форма – 31.12.2019г. Посочил е, че договорът съдържа признание за съществуващ дълг на продавача към купувача, уговорки за прихващане на дълг срещу цена, както и опрощаване на оставащата разлика от 50 000 лева между двете.

Въззивният съд се е произнесъл по възраженията на въззивника М. И. срещу истинността на представения по делото писмен документ – предварителен договор. Във връзка с автентичността на документа е посочил, че са приети две заключения на съдебнографологични експертизи – единична и повторна тройна, изготвени след изследване на оригинала на предварителния договор, които дават еднакви заключения по поставените въпроси и поради това ги е кредитирал като обективно и компетентно дадени.

Приел е, че и двете заключения дават категоричен отговор, че подписът, поставен срещу името на М. И. в предварителния договор от 03.01.2019г., е изпълнен от него. Приел е, че в заключенията е направен и извод за липса на установени признаци подписът на М. И. да е технически възпроизведен от 5 други документи, т.е. да има „кражба на подпис“. Поради това въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на възражението, че М. И. не е подписал договора.

Въззивният съд е приел, че според двете заключения текстът на договора е разпечатан на мастилено-струен принтер, като не са установени признаци, въз основа на които да се направи извод, че принтираните две страници не са форматирани и разпечатани по един и същи начин и неедновременно. Приел е, че текстът на двете страници е изпълнен с един и същи компютърен шрифт, не са установени различия в ляво, в дясно и горно поле на двете страници, както и не са установени различия в дължината на редовете при изписване на двете страници. Посочил е, че е установено различие в отстоянията между еднакви букви в еднакви думи, намиращи се върху двете страници, което е обяснено от експертите с особености на печата, както и че е установено различие в степента на повдигнатост на отделни думи и различие в наличието на интервали между основните точки. Приел е, че не са установени различия в характеристиките на хартията на първа и втора страница, както и е установено, че листовете имат партидно сходство. Посочил е, че според двете заключения принтираните две страници на предварителния договор са форматирани и разпечатани по един и същи начин и не се установяват признаци за неедновременност на разпечатването. Поради това и като е съобразил установените от експертите сходства между първа и втора страница на договора, въззивният съд е намерил, че двете страници са част от един документ.