Решение № 2650 от 14.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

№…………. Гр.София, 14.04.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА

КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Александрова

ЧЛЕНОВЕ: Елена И.

Златка

Чолева при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 14352 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № І-120-88 от 11.06.2015г. , постановено по гр.дело № 48 540/2014г. по описа на СРС, 120 състав е признато за установено по предявените по реда на чл.422,ал.1, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК обективно и субективно съединени искове от „Т.С.“ ЕАД срещу А.К.И. и И.К.И., че ответниците А.К.И. и И.К.И. дължат на „Т.С.” ЕАД, както следва: 1/ на основание чл.79,ал.1, вр. с чл.149 от ЗЕ – сумата от 1 321,63лв. – главница, включваща стойността на топлинна енергия /с включена стойност и на услугата за дялово разпределение/ за периода м.07.2011г.- м.04.2013г. за имот – ап.№ 1, находящ се в гр.София, ж.к.*********ведно със законната лихва от 11.06.2014г.- до окончателното изплащане и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата от 207,43лв.- маротарна лихва върху главницата, натрупана за периода на забавата 31.08.2011г.-15.04.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 31710/ 2014г. по описа на СРС, 120 състав. С решението исковата претенция по чл.422,ал.1 , вр. с чл.415,ал.1 от ГПК , вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.149 от ЗЕ е отхвърлена за разликата над уважения размер от 1 321,63лв.- до пълния предявен размер от 2 643,26лв., като е отхвърлена и претенцията по чл.422,ал.1 , вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над уважения размер от 207,43лв.- до пълния предявен размер от 414,86лв., като неоснователни. С решението А.К.И. и И.К.И. са осъдена да заплатят на „Т.С.“ ЕАД – сумата от 547,18лв.- разноски за първата инстанция и сумата от 199,09лв.- разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК , а от своя страна „Т.С.ЕАД е осъдена да заплати А.К.И. и И.К.И. – сумата от 150,00лв.- разноски за първата инстанция, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.

Въззивникът-ищец

, „Т.С.” ЕАД обжалва решението на първата инстанция в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за главница и лихви за разликите над уважените размери – до пълните предявени размери. Поддържа, че неправилен е извода на първата инстанция, с който е прието, че ответниците се легитимират като собственици само на ½ ид.ч. от процесния топлоснабден имот, поради което и до този размер носят отговорност за заплащане на сумите за ТЕ и дялово разпределение и лихвите за забава върху тях. Твърди, че от писмените доказателства е видно, че наследодателите на ищците Л.К.Р.и И.С..Р.са били собственици на целия топлоснабден имот и след смъртта им целият имот е наследен от тях от ищците, съгласно представените по делото две саморъчни завещания от наследодателите и протоколи за обявяването им. Моли настоящата инстанция да съобрази и липсата на заявено от ответниците оспорване на притежанието на собствеността върху целия имот. С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и постановяването на друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните им предявени размери с присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемите страни, А.К.И. и И.К.И. – не депозират писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявяват становище за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на обжалваното решение. Не претендират разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца, „Н.“ ЕООД – не заявява становище по жалбата.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че по делото е доказано качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката /отм., но приложим към част от исковия период 01.07.2011г.- 17.07.2012г./, съответно - на битови клиенти на ТЕ по смисъла на пар.1,т.2“а“ от ЗЕ , приложим към останалата част от исковия период /17.07.2012г.- 30.04.2013г./ само за ½ ид.ч. от процесния топлоснабден имот – в качеството им на наследници по закон на Л.Р. и съответно- че нямат това качество за останалата ½ ид.ч. от процесния имот, поради което и задълженията им към ищеца за стойността на ТЕ и услугата за дялово разпределение се дължат само до размер на ½ от стойността на реално доставената ТЕ и услугата за дялово разпределение за исковия период от време. Настоящият съдебен състав приема, че от представените по делото доказателства се установява, че ответниците са собственици на целия топлоснабден процесен имот, поради което дължат и пълния размер на стойността на реално доставеното количество ТЕ и услугата за дялово разпределение за исковия период от време. Видно от представения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот от 21.10.1982г., процесният топлоснабден имоте закупен на посочената дата от И.С..Р.и Л.К. Р.. Със саморъчно завещание от 20.04.1993г. /л.15 от първоинстанционното дело/ Л.Р. е завещала собствената си ½ ид.ч. от процесния имот на ответниците. След смъртта на Л.Р. през 2004г., /факт, установен с представения по делото протокол за обявяване на саморъчното завещание на Л.Р. от 25.03.2004г., изготвен от Съдията по вписванията към СРС – л.16 от делото на СРС/, нейната ½ ид.ч. от процесния имот е придобита по силата на наследственото правоприемство по завещание от ответниците, както правилно е приел и първоинстанционния съд с решението си. От представеното по делото саморъчно завещание от 20.04.1993г. на И.С.Р., /представено на л.18 от делото на СРС/ се установява, че той е завещал своята ½ ид.ч. от процесния имот на ответниците. След смъртта на И.С..Р.на 01.03.2011г. /преди началния момент на исковия период от време по настоящото дело/- факт, установен с представения протокол за обявяване на саморъчното завещание от 15.06.2011г., изготвен от съдията по вписванията при СРС, ответниците са придобили и собствеността върху останалата ½ ид.ч. от процесния имот. Т.е.- към началото на исковия период от време те се легитимират като собственици на целия процесен топлоснабден имот и именно в това им качество между тях като потребители /клиенти на ТЕ и ищеца- като доставчик на ТЕ е съществувало валидно облигационно правоотношение в рамките на исковия период от време, в рамките на което ответниците дължат стойността на доставената за имота ТЕ и стойността на услугата за дялово разпределение.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение в рамките на исковия период от време е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.”АД по прогнозни месечни вноски, за които се издават фактури, като след края на отоплителния период се изготвят изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че стойността на реално доставеното количество ТЕ за процесния имот възлиза на сумата от 2 527,58лв. Настоящият съдебен състав приема, че стойността на реално доставеното количество ТЕ е тази, установена от заключението на СТЕ, тъй като определянето й е извършено от вещото лице при спазване на нормата на чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ. Съдът не кредитира заключение на ССЕ относно установената с него по-висока стойност на доставената ТЕ от 2 606,54лв., тъй като тя е определена от експерта на база счетоводното отнасяне, извършено от ищеца, при което са включени и суми за доплащане по изравнителни сметки, издадени за период преди исковия, които не са предмет на делото и не са установени като действително дължими от ищеца. Към сумата от 2 527,58лв.- стойност на ТЕ за исковия период следва да бъде прибавена и дължимата от ответниците сума от 36,72лв.- стойност на услугата за дялово разпределение, или общо дължимата сума като главница възлиза на 2 564,30лв. Във връзка със стойността на услугата за дялово разпределение, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването /в приложимата към исковия период от време редакция, обн. в ДВ, бр.34/24.04.2007г./, дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139“а“ ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията по чл.

151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. В конкретния случай между страните по делото няма спор, че от ЕС, в която се намира процесният имот, е възложено на третото лице-помагач на ищеца като

ФДР – извършването на услугата за дялово разпределение. От друга страна, с клаузата на чл.22,ал.2 от приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/ за продажба на ТЕ, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР и публикувани във в-к „Дневник“, броя от 14.01.2008г. , която договорна клауза има силата на закон между страните, съгласно нормата на чл.20“а“ от ЗЗД, е установено, че купувачите на ТЕ –ответници по делото, заплащат на ищеца-продавач на ТЕ стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец- ФДР. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че ищецът е активно-материално правно легитимиран да получи претендираното вземане за стойността на услугата „дялово разпределение“ , която е дължима от ответниците , която за исковия период възлиза на общата сума от 36,72лв.

С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в частта, с която неправилно исковата претенция за главницата е отхвърлена за разликата над признатия общ размер от 1 321,63лв.- до доказания дължим общ размер от 2 564,30лв. следва да бъде отменено и вместо него- постановено друго, с което искът за посочената разлика да бъде уважен. Съответно- в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над доказаната общо дължима сума от 2 564,30лв.-до пълния предявен размер от 2 643,26лв.- обжалваното решение следва да бъде потвърдено по други мотиви- гореизложените.

Основателността на претенцията за главницата- цена на

ТЕ за сумата от 2 527,58лв. обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва върху тази главница, дължима за времето на забавата 31.08.2011г.- 15.04.2014г., съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ. Съдът определя размера на дължимата лихва за забава по реда на чл.162 от ГПК от 398,80лв. До този размер претенцията по чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД се явява основателна, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата над признатата сума от 207,43лв.- до дължимия размер от 398,80лв. и вместо него – следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за тази разлика. За разликата над дължимата сума от 398,80лв.- до пълния предявен общ размер от 414,86лв.- искът за мораторни лихви се явява неоснователен, поради което и решението на първата инстанция, с която е отхвърлен за тази разлика следва да бъде потвърдено. Следва да се посочи, че недоказаната като дължимата част главницата – стойност на ТЕ, обуславя недължимост й на претендираните върху тази част от главницата мораторни лихви. А по отношение на доказаната дължима в пълен размер главница- стойност на услугата за дялово разпределение, недължимостта на мораторните лихви е обусловена от липсата на договорен или нормативно установен падеж и липсата на покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.