Решение № 4657 от 06.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4657 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100513871 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 17369 от 28.09.2025 г., постановено по гр. дело № 18942/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, е уважен предявеният от „Електрохолд Продажби“ ЕАД, ЕИК 175133827 срещу Я. П. П., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 98а, ал. 1, вр. чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ, вр. чл. 51 ПИКЕЕ (отм.) за заплащане на сумата от 760,01 лева, представляваща корекционна сума по констативен протокол № 1019455/22.03.2018 г., начислена във фактура № 0238754846/26.03.2018 г. за обект, находящ се в гр. Бухово, ул.

****, с клиентски № 300076185675, ведно със законната лихва от 29.03.2023 г. до изплащане на вземането, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 150 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба с вх. № 342224/21.10.2025 г. от ответницата Я. П. П., с която го обжалва изцяло с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се от страна на първоинстанционния съд да са изложени ясни и точни мотиви, формирани след задълбочен анализ на доказателствата по делото. Посочва се, че независимо от наличието на влязло в сила решение, с което предявеният от нея отрицателен установителен иск за недължимост на процесната сума от 760,01 лева е бил отхвърлен, в тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и главно доказване, че същата се дължи. Сочи, че в хипотезата на промЯ. в схемата на свързване за доставчика на електрическа енергия липсва законово 1 основание да коригира едностранно сметките на потребителите за доставена през изминал период електрическа енергия, позовавайки се на съдебна практика в тази насока. Допълва още, че коригирането на сметките за вече доставена електрическа енергия само въз основа на обективния факт на констатирано неточно отчитане на същата е в противоречие с регламентирания в чл. 82 ЗЗД виновен характер на договорната отговорност, поради което същото е недопустимо в случай, че не е доказано виновното поведение на потребителя, което е препятствало правилното отчитане. Счита, че ищецът е следвало да установи виновни действия или бездействия от нейна страна по договора за продажба на електрическа енергия, които да са рефлектирали върху функционирането на средството за търговско измерване и върху точното отчитане на ползваните количество електрическа енергия, което той не е сторил. Сочи, че съставеният констативен протокол не е годен да установи съществуването на валидно правно основание за ответника да получи и да задържи начислената в резултат на корекцията сума, тъй като липсва нормативно основание за последваща промЯ. на сметките на потребителите. Излага се довод за неравноправност на клаузата на чл. 25 от общите условия, с която ответникът обосновава правото си да получи и да задържи процесната сума. Оспорва се установяването по несъмнен начин наличието на промЯ. в схемата на свързване, както и да е бил спазен редът за уведомяване на потребителя съгласно общите условия, което е необходимо условие за възникване на правото за извършване на едностранна корекция. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд и в частта, с която е счел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. За недължима се счита и претендираната законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.03.2023 г. до окончателното плащане, позовавайки се на извършени плащания на суми за неустойка за забава върху сумата от 760,01 лева, които са били начислени с месечните й сметки, в подкрепа на което представя разписки за платени суми от общо 331,77 лева, поради което оспорва същата да се дължи двукратно както като неустойка, така и като законна лихва. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Електрохолд Продажби“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Сочи, че дължимостта на процесното вземане следва да се счита за установена с оглед наличието на влязло в сила между страните решение № 1298/05.03.2025 г. по в. гр. дело № 5575/2024 г. по описа на СГС, II-Д въззивен състав, с което е отменено решение № 20117714/11.03.2024 г. по гр. дело № 24502/2018 г. по описа на СРС, 161 състав, като предявеният от въззивницата Я. П. отрицателен установителен иск за недължимост на сумата по процесната фактура № 0238754846/26.03.2018 г. е бил отхвърлен, поради което по спора е формирана СПН и не следва да бъдат пререшавани релевантните за спора факти, а именно: наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на електроенергия за процесния имот, надлежно констатирана неправомерна промЯ. в схемата на свързване на СТИ, неправилно измерване на потребяваната електрическа енергия, правилното начисляване на корекцията и законосъобразното провеждане на корекционната процедура.

2

Предвид изложеното за изцяло неотносими се считат изложените с въззивната жалба оспорвания, свързани с приложението на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и ПИКЕЕ (отм.), поради което предмет на разглеждане по делото могат да бъдат единствено правопогасяващи възражения за плащане, без такова да е било въведено. За приложима се счита общата 5-годишна давност, тъй като процесното вземане има характер на корекционна сметка, поради което не съдържа признаците на периодично плащане по смисъла на ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че по време на висяшността на посоченото погоре дело давността следва да се счита за прекъсната, а именно: считано от датата на подаване на исковата молба - 18.04.2018 г. до влизане в сила на постановеното по делото решение – 05.03.2025 г., а освен това същата е прекъсната и на 10.04.2023 г., когато е подадена исковата молба по настоящото дело, което продължава да бъде висящо, поради което на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД давност за вземането все още не тече. Оспорват се доводите във въззивната жалба за недължимост на претенцията за законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.03.2023 г. до изплащане на вземането, тъй като тя има акцесорен характер, поради което се дължи върху присъдената главница от 760,01 лева.

Представените с въззивната жалба разписки се считат за неотносими, тъй като фактура № 0238754846/26.03.2018 г. е с падеж на плащане – 10.04.2018 г., поради което платената с тях сума от 331,77 лева е послужила за частично погасяване на вземане в общ размер на 385,33 лева, представляващо законната лихва от 10.04.2018 г. до 28.03.2023 г. (датата, преди постъпване на исковата молба в регистратурата на съда). По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ, вр. чл. 51 ПИКЕЕ (отм.) за сумата от 760,01 лева, 3 представляваща корекционна сума по фактура № 0238754846/26.03.2018 г., издадена въз основа на констативен протокол № 1019455/22.03.2018 г. за обект, находящ се в гр. Бухово, ул. ****, с клиентски № 300076185675, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.03.2023 г. до изплащане на вземането.

В случая не е спорно и се установява, че с влязло в сила решение № 1298/05.03.2025 г. по в. гр. дело № 5575/2024 г. по описа на СГС, II-Д въззивен състав, е отменено решение № 20117714/11.03.2024 г. по гр. дело № 24502/2018 г. по описа на СРС, 161 състав, като е отхвърлен предявеният от Я. П. П., ЕГН ********** срещу „Електрохолд Продажби“ АД, ЕИК 175133827 отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 760,01 лева, представляваща корекционна сума по фактура № 0238754846/26.03.2018 г., издадена въз основа на констативен протокол № 1019455/22.03.2018 г.

При отрицателните установителни искове основанието на иска не е индивидуализиращ белег на спорното право. Самото естество на иска освобождава ищеца от задължението да посочи в исковата молба „обстоятелствата на които се основава искът“ (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). При този иск ищецът отрича съществуването на спорното право, а ответникът е този, който следва да докаже съществуването на претендираното от него право. Тъй като ищецът изобщо отрича претендираното от ответника право, ответникът е този, който трябва да изчерпи в заведения процес всички основания, въз основа на които то е могло да се породи до приключване на устните състезания по делото. Поради това силата на пресъдено нещо при отрицателния установителен иск има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо по положителния установителен иск. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо го основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания. Като последица от това, докато отхвърленият положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск може да бъде предявен със същия петитум въз основа на едно основание, без да има значение кога то е възникнало, ответникът по уважен отрицателен установителен иск може да предяви нови иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания, въз основа на които е било постановено влязлото в сила решение.

Когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези (правопораждащ факт и съдържание). Тя съвпада по предмет със силата на пресъдено нещо по положителен установителен иск. Да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск (в този смисъл решение № 60215/15.07.2022 г. по гр. дело № 3616/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 85/22.06.2015 г. по гр. дело № 2/2015 г. на ВКС, I г. о. и определение № 160/30.09.2020 г. по ч. гр. дело № 2488/2020 г. на ВКС, I г. о. и др.).