Определение № 3719 от 23.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3719 гр. София, 23.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20238002104761 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №2823/03.08.2023г. на С. М. Х. и М. М. Х., чрез адв. Адв. М. А. срещу Решение №107/06.07.2023г., постановено по [населено място] №20235100500144 по описа на Окръжен съд – Кърджали за 2023г. Жалбоподателите считат, че решението е необосновано, а правните изводи на съда – неправилни. Твърдят, че двамата ответници никога не са владеели имота като свой собствен, докато самите жалбоподатели не само са упражнявали фактическа власт върху имота, но и явно и чрез конкретни действия са демонстрирали, че са собственици. Считат, че както гласните доказателства, така и писмените такива не доказват, че ответниците са придобили имотите, предвид което решението е неправилно и постановено при неизяснена фактическа обстановка. По изложените съображения молят да бъде отменено Решение № 107/06.07.2023 г. на Окръжен съд – Кърджали, като на неговото място бъде постановено друго, с което предявеният иск с правно осн. Чл. 124, ал.1 ГПК бъде уважен, както и да им бъдат присъдени направените деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите посочват, че обжалваният акт следва да бъде допуснат до обжалване по чл. 280, ал.1, т.З от ГПК, тъй като правилното решаване на поставения по делото въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като в процесния случай се установява наличие на недопустимост на постановения съдебен акт и очевидна неправилност на въззивното решение.

Чрез писмения си отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалбаС. Хабил Ю. и Г. С. Ю. чрез процесуалния си представител адв. Вл. Б. изразяват становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, поради което молят жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Развити са и 1 подробни съображения по съществото на спора с оглед неоснователността на жалбата. В заключение се моли в случай, че същата бъде допусната до касационно разглеждане, да бъде отхвърлена, а въззивният акт –потвърден. Моли се за присъждане на разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Производството е образувано по предявен от С. М. Х. и М. М. Х. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на С.

Хабил Ю. и Г. С. Ю., че ищците С. М. Х. и М. М. Х. са собственици на основание изтекла придобивна давност на по 1/2 ид.ч. за всеки един от тях, на неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизирната територия на [населено място], ЕКАТТЕ 30675, общ. К., обл.

Кърджали, с площ 1936 кв.м., ведно с построените в него: 1. двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 119 кв.м.; 2. масивен гараж с площ от 27 кв.м. и 3. масивна селскостопанска сграда от 19 кв.м, при граници на имота: север-път, юг-НУПИ на С. Я. М. и К. Т. М., изток-пътека, запад-НУПИ на С. Я. М. и искане за отмяна на основание чл. 537 ал.

2 от ГПК на нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 83, том I, per. № 524, дело № 83 от 2018г. по описа на нотариус Гр. Г.. Двамата ищци, които са братя, твърдят, че лично и със собствени средства през 1984г. построили двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 119 кв.м. в посочения поземлен имот и до началото на 2021 г. ползвали същия. През 1989г. заминали за Р Турция, като оставили ключа от къщата на тъста на първия ищец (баща на съпругата), за да го наглежда и поддържа. През 1991г. касаторите се съгласили ответникът С. Хабил Ю. да се премести със семейството си в къщата, като уговорката била да ползват къщата и мястото докато си построят свое жилище, а когато въззивниците се прибирали в България, да отсядат в къщата. Ищците твърдят, че след 1991г. и по-често след 2010 г. периодично се прибирали в България и редовно отсядали в собствената си къща, където живеели и ответниците. През 2017 г. ответниците и децата им се регистрирали на адреса на процесния имот в [населено място] № 77. През 2021 г. жалбодателите случайно разбрали, че ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност №83, том 1, дело №83 от 2018г. Считат, че към 28.02.2018г. – датата на признаване на ответниците за собственици по давност, не били налице предпоставките на чл. 79 от ЗС, тъй като двамата ответници никога не са владяли имота като свой. По изложените съображения молят съдът да признае по отношение на ответниците, че ищците са собственици по на Ѕ ид. Част от земята и сградата в резултат на придобивна давност, осъществявана в период от 1980г. до датата на предявявана иска.

Чрез писмения отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците оспорват така предявения иск, както и съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения.

Поддържат, че ищците са напуснали България през 1989г., като трайно са се установили да живеят в Р Турция. Имотът им бил предоставен за тяхна собственост с уговорката да ремонтират къщата и да останат да живеят в нея. Твърдят, че извършили основен ремонт, 2 възстановили ел. снабдяването канализацията, изградили гараж и селскостопанска постройка. Твърдят, че през 2002г. първият ищец посетил имота и останал много доволен от извършения ремонт. През 2020г. когато ищците отново посетили имота, поискали ответниците да напуснат същия. Ответниците твърдят, че са придобили собствеността в резултат на давностно владение, осъществявано в периода от 1991г. до 2022г., поради което считат предявеният срещу тях иск за неоснователен.

От фактическа страна въззивният съд е приел следното:

Ищците С. М. Х. и М. М. Х. са братя, ответниците С. Хабил Ю. и Г. С. Ю. са съпрузи.

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 83, том 1, дело № 83 от 2018 г., ответниците са признати за собственици на неурегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], ЕКАТТЕ 30675, общ. К., обл.

Кърджали, с площ 1936 кв.м., ведно с построените в него: 1. двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 119 кв.м.; 2. масивен гараж с площ от 27 кв.м. и 3.масивна селскостопанска сграда от 19 кв.м

С договор за покупко-продажба от 21.12.2021 г., обективиран в НА №107, том 3, рег. № 5552, н.д. №707/2021г. ответниците С. Хабил Ю. и Г. С. Ю. продават на сина им Г. С. Хаби горния поземлен имот ведно с построените в него сгради.

Установява се, че титуляр по партида с кл. № [ЕГН] и ИТН 3060883, считано от 09.2001г. е първият ответник С. Хабил Ю., като от преди тази дата в дружеството не се пазел архив.

След като е обсъдил показанията на свидетелите, водени от страните Л. С. М., С. Х. М., Ю.

А. А., С. Ю., въззивният съдът е приел за установено, че къщата е построена от двамата ищци в периода 1980г. – 1984г., в която те са живели до 1989г., когато са се изселили в Р Турция; установено е също, че през 1991г. двамата ответниците, които са съпрузи, заживели в къщата. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Ю. А. и С. Ю., въз основа на които е приел за установено, че след като ответниците са заживели в имота, същите са довършили втория жилищен етаж на къщата, направили са външно измазване и изолация, изцяло нов покрив, сменили са дограмата, прекарали са канализация за вода, построили са ограда на дворното място, гараж и стопанска постройка. Въз основа на посочените свидетелски показания е прието за установено, че ищците са знаели за значителните ремонтни дейности, които ответниците са извършвали по къщата, като ищецът С. Х. изрично е заявил на ответника, когато му е бил на гости през 2017 г. – 2018 г. по време на строежа на оградата, че няма намерение да идва в къщата и да се връща в България. Прието е също, че ответникът С. Ю. е помогнал на ищеца С. Х. със свой труд при построяването на къщата му в [населено място].

От правна страна, въззивният съд е счел предявеният иск по чл. 124 ГПК за неоснователен и недоказан, тъй като ищците не са установили твърдяното от тях давностно владение за сочения от тях период с признаците, възприети в практиката на ВКС. Прието е точно обратното –от съвкупния анализ на всички събрани доказателства, съдът е приел, че ответниците живеят в процесния имот от 1991г., когато са установили фактическа власт върху него. Налице е т.н. завладяване на чужд имот, тъй като фактическата власт е придобита от ответниците при липса на правно основание. През годините са извършили 3 значителни ремонти, описани по-горе, което обективира намерението им за своене на имота.

Установено е, че когато ищецът С. Х. е идвал в къщата, не е възразявал срещу ремонтите, напротив – одобрявал ги е, заявил е, че няма да се върне в България. Прието е за установено е също, че ищецът М. Х. почти 30 години не се е появявал в селото. Във връзка с констативния нотариален акт за собственост, с който ответниците са се снабдили през 2018г., позовавайки се пред нотариус на изтекла в тяхна полза придобивна давност, както и възражението за придобиване по давност с изтичането на 10-годишен период срок, считано от заживяването в имота през 1991 г., съдът се е позовал и на разясненията, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост с нотариален акт по чл. 587 ГПК, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Прието е, че в случая такова пълно обратно доказване не е проведено от ищците, вкл. недоказани са останали твърденията им, че са владели имота в сочения от тях период от 1980г. до датата на предявявана иска.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.