Решение № 1767 от 06.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1767 гр. София, 06.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100505062 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20023175/21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 19991/21 г. по описа на СРС, 68 състав, е отхвърлен изцяло предявения от Н. К. Я. срещу „Н.“ ООД положителен установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл.

415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумата от 596 лв., която според ищцовата страна подлежи на връщане от ответното дружество, тъй като е платена от нея без основание по нищожен договор за потребителски кредит № 1502020916020052/02.02.2015 г. между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК – 16.10.2020 г. до окончателното й плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 50435/20 г. по описа на СРС, 68 състав. С решението Н. К. Я. е осъдена да заплати на „Н.“ ООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 660 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение по исковото производство.

Подадена е въззивна жалба от Н. К. Я. срещу решение № 1

20023175/21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 19991/21 г. по описа на СРС, 68 състав. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва, че по делото е безспорно установено, че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата в размер на 1096 лв. Поддържа, че основанието за извършения превод се установява от отговора на исковата молба и доказателства по делото, а именно – че сумата е платена във връзка с погасяване на кредит по договор за потребителски кредит „До заплата“ № 1502020916020052/02.02.2015 г. Твърди, че в подкрепа на горния извод е признанието на ответното дружество, съдържащо се в отговора на исковата молба, че между страните по делото са съществували договорни правоотношения по договор за потребителски кредит, както и че с оглед характера на договора в рамките на срока на ползване на кредита кредитополучателят е имал правото да усвоява многократно суми по кредитната линия, като необходимо условие за това е кредитополучателят да е изплатил изцяло всички свои задължения по усвоен предишен транш на кредита. В тази връзка счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че след като плащанията по договора са 4 години след сключването на договора, то не може да се приеме, че касаят процесния договор. На следващо място, поддържа, че по делото не са събрани доказателства между страните да са налице други договорни правоотношения извън процесния договор за потребителски кредит, поради което следва да се приеме, че основанието, на което е платена сумата от 1096 лв., е процесният договор.

Твърди, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради нищожност на клаузата за договорна възнаградителна лихва /40,60 %/, която надвишва трикратния размер на законната лихва, и противоречи на добрите нрави. Счита, че това е така, тъй като договорът за кредит не би бил сключен без клауза за възнаградителна лихва, а кредитодателят е търговец и за него печалба се явява именно възнаградителната лихва. Поддържа, че след като договорът за потребителски кредит е недействителен, и ищцата е върнала това, което е получила по договора, а именно – сумата от 500 лв., то всяка сума над главницата за отпуснатия кредит се явява недължима, тъй като липсва основание за получаването й от ответника. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, и вместо него да постанови друго решение, с което да уважи иска. Претендира разноски.

2

Въззиваемата страна – „Н.“ ООД е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не са представени доказателства от ищцата, че твърдените плащания в периода от 01.07.2019 г. до 04.10.2019 г. са извършени от него за погасяване на задълженията по процесния договор за потребителски кредит. Оспорва като неоснователни доводите на въззивника, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че в българското законодателство не е въведен максимален размер на възнаградителната лихва.

Посочва, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде уговарян ГПР при договор за кредит, който надвишава 5 пъти размера на законната лихва.

Твърди, че размерът на възнаградителната лихва е обикновено около 80 % от ГПР или повече. В тази връзка счита, че българското законодателство разрешава по косвен начин потребителският кредит да съдържа възнаградителна лихва в размер, който е по – висок от максималния праг, твърдян от ищцата. Моли за потвърждаване на решението.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.

12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата Н. К. Я. твърди, че е сключила с ответника „Н.“ ООД договор за потребителски кредит „До заплата“ № 1502020916020052/02.02.2015 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата кредит на стойност – 500 лв. Твърди, че след сключването на договора ищцата е заплатила на ответното дружество сумата в размер на 1096 лв. Поддържа, че уговорената в договора клауза /чл. 6, ал. 1/, че се дължи неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или две физически лица – поръчители, е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО. Счита, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнението на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задължението. Посочва, че задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и 3 от разпоредбата на чл. 16 ЗПК. Поддържа, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример на неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено и само неоснователно обогатяване. Счита, че по този начин се заобикаля законът, тъй като свръхповелителната императивна разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Поддържа, че изискването за размер на шрифта, на който да е изготвен процесният договор, както и изискването договорът да е изготвен на ясен и разбираем за потребителя език, не са спазени, поради което процесният договор е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. На следващо място, твърди, че уговореният размер на лихвения процент по процесния договор е в противоречие с добрите нрави. Посочва, че максималният размер на договорната лихва е ограничен от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че трайната съдебна практика приема, че уговорка за лихва, която многократно надвишава размера на законната лихва, е нищожна, тъй като нарушава принципа за справедливост и добрите нрави, като създава условия за неоснователно обогатяване. Поддържа, че уговорка за лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави. Твърди, че процесният договор за кредит нарушава императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 11, 20, 23 и 24 ЗПК. Поддържа, че в процесния договор не е посочен срок на договора за кредит /чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК/, липсва методика за изчисляване на реферетния лихвен процент /чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК/, не е налице погасителен план и не може да се извлече информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно – каква част от погасителната вноска представлява главница, каква част – лихва и каква част – такса /чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК/, както и че не съдържа клаузи относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата 4 съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, и за размера на лихвения процент на ден /т. 20/, че липсва ред за прекратяване на договора за кредит /т. 23/, както и за наличието на извънсъдебни способи за решаване на спорове и за обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, и условията за тяхното използване /т. 24/. Твърди, че съгласно чл. 22 и чл. 23 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12, 20 ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Поддържа, че това означава, че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата от 596 лв. без основание, поради което процесната сума подлежи на връщане. Посочва, че за връщането на процесната сума е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 50435/20 г. по описа на СРС, 68 състав, както и че срещу издадената заповед за изпълнение е било подадено възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесното вземане. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сумата от 596 лв., представляваща платена при липса на основание сума по недействителен договор за потребителски кредит „До заплата“ № 1502020916020052/02.02.2015 г. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Ответникът „Н.“ ООД е подал отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК, с който оспорва иска като неоснователен. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа, че преди отпускането на кредита е извършил всички необходими законови проверки за оценка на кредитоспособността на ищцата – в НОИ и в Централния кредитен регистър, като в резултат на извършената оценка за кредитоспособността на ищцата е изискано представяне на обезпечение, респ. непредставянето му е скрепено със санкция – неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Оспорва ищцата да е заплатила на ответника неустойка по кредитното правоотношение/ Поддържа, че дори неустойката да е била начислена и заплатена по договора, то същата е изключена от обхвата на ГПР, определен от ЗПК, и не е част от стойността му /чл. 19, ал. 3 ЗПК/. Твърди, че целта на предвидената в договора между страните неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Оспорва 5 твърдението, че размерът на шрифта, на който е написан процесният договор, не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Оспорва и твърдението на ищцата, че начислената по договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, като твърди, че лихвата е съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и предвидените в ЗПК ограничения. Оспорва твърдението, че са нарушени разпоредбите на чл. 10 и 11 от ЗПК. Твърди, че в чл. 11 от договора се съдържа подробна информация относно погасяването на вноските, в чл. 1 от договора е посочен срока на договора, в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора – клаузи относно наличието или липса на право на отказ, а в част IV – други важни условия по договора за кредит.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение по чл.