Решение № 879 от 15.06.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 879 гр. Русе, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н. Ст. Стефанов при участието на секретаря Милена Й. Симеонова като разгледа докладваното от Н. Ст. Стефанов Гражданско дело № 20264520100159 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от А. Л. К., ЕГН **********, от гр. *****, чрез адв. Н. Б. от АК Русе, против „Фератум България" ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище гр. София, представлявано от управителите Десислава Веселинова Николова и Ивет Веселинова Венева.

Твърди се в исковата молба, че на 06.02.2020г. между ищцата А. Л. К., ЕГН **********и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 200599406 бил сключен Договор № 980994 за предоставяне на потребителски кредит /финансови услуги от разстояние/. По силата на този договор „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 200599406 се задължило да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 1000, 0 0 лева. Ищцата се задължила да изплати получения кредит с еднократно плащане на падежна дата 08.03.2021г.

Договореният лихвен процент по кредита бил 3,38 % /три цяло тридесет и осем процента/, а Годишния процент на разходите по кредита бил 49,85 съгласно чл.4 от Договора. Общата дължима сума, която А. К. следвало да изплати съгласно т.З от Договора била 1033, 80лв. /хиляда тридесет и три лева и осемдесет стотинки/, от които 1000,00 лева главница и 33,80 лева лихва, при лихвен процент 3,38 % .

Твърди се в исковата молба, че в чл.5 от Договора било предвидено 1 кредитът да се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на Дружеството, като с одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени от нито една от двете страни, а одобряването на обезпечението се извършва едновременно с одобряване на кредита.

Ищцата А. Л. К., ЕГН ********** е предявила следните искове:

1/ Да се прогласи Договор № 980994 от 06.02.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен за сумата 1000 лв. между ищцата и ответника „Фератум България"ЕООД, за нищожен на осн. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК;

2/ Да се прогласи Договор за гаранция/поръчителство сключен за сумата 296,20 лв. на 06.02.2021 г./съгласно т. 4.3 от преддоговорна информация/ между ищцата и трето лице „РеггаШт Вапк р.1.с." за нищожен на осн. чл.26 ал. 1 от ЗЗД, във"вр. чл. 22 ЗПК.

З/ Предявен е иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за сума в размер на 830 лв. /424,37 евро/: да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата, получената и недължимо платена сума, представляваща общата стойност на извършени плащания към ответното дружество при начална липса на правно основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 19.01.2026 г. до окончателното изплащане.

4/ Предявен е иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху претендираната главница в размер на 483,99 лв. /247,46 евро/ за периода от 15.04.2021 г. до 19.01.2026 г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество оспорва исковете като неоснователни, а по договора за гаранция и като недопустим поради липса на пасивна легитимация. Ответното дружество счита исковете за неоснователни и недопустими по отношение Договорът за гаранция, който не бил насочен към правилната страна „Мултитюд Банк".

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени 2 доказателства, че на 06.02.2020г. между ищцата А. Л. К., ЕГН **********и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 200599406 бил сключен Договор № 980994 за предоставяне на потребителски кредит /финансови услуги от разстояние/. По силата на този договор „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 200599406 се задължило да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 1000,00 лева.

Ищцата се задължила да изплати получения кредит с еднократно плащане на падежна дата 08.03.2021г. Договореният лихвен процент по кредита бил 3,38 % /три цяло тридесет и осем процента/, а ГПР - Годишния процент на разходите по кредита бил 49,85 съгласно чл.4 от Договора. Общата дължима сума, която А. К. следвало да изплати съгласно т.З от Договора била 1033, 80лв. /хиляда тридесет и три лева и осемдесет стотинки/, от които 1000лв. /хиляда лева/ главница и 33,80 лв./тридесет и три лева и осемдесет стотинки/ - лихва, при лихвен процент 3,38 % /три цяло тридесет и осем процента/.

В чл.5 от Договора било предвидено кредитът д а се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на Дружеството, като с одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени от нито една от двете страни, а одобряването на обезпечението се извършва едновременно с одобряване на кредита.

При установената по този начин фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

С ъ гл а с н о разпоредбата на чл.11 т.10 о т ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. В решение от 21.03.2024г. по дело C ‑714/22 на СЕС се приема, че „когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Съгласно цитирания член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 3

2008г. относно договорите за потребителски кредити, „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия“. Цитираното разрешение касае договор за застраховка на кредита, но фунцията на гаранта в случая е идентична с тази на застрахователя, като при неизпълнение от страна на кредитополучателя задължението за плащане се поражда съответно задължение за застрахователя/гаранта. По делото не се установява, че кредитополучателят е можел без да сключва договора за гаранция да получи кредита при същите условия (срок за получаване, размер на лихви и такси и др.) Предвид изложеното плащането на възнаграждение по договора за гаранция е част от разходите по кредита. В този смисъл са и мотивите на Решение №133/07.04.2024г. по в.гр.д.№184/2024г. на ОС – Русе, постановено по идентичен спор като настоящия. Съобразявайки свързаността на кредитора и гаранта (по който въпрос няма спор по делото) би могло да се приеме, че включването на клауза от договора няма за цел да обезпечи вземането на кредитора, а единствената цел да създаде допълнително оскъпяване на кредита и всъщност представлява предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени от кредитора (а не договорени между страните) допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл. 19 о т ЗПК, т.е тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР чл.19, ал.4 ЗПК.

Възнаграждението по гарантиращата сделка с оглед изложените по-горе особености следва да бъде включено в ГПР по процесния договор, в който случай ще е налице очевидно превишава законовото ограничение от пет пъти размера на законната лихва, което е основание за нищожността на клаузата на чл. 5 от договора. На следващо място основателни са възраженията на ищцовата страна, че в договора липсва посочване на разходите, които формират ГПР освен договорната лихва. Напълно непонятно е кои са тези „допълнителни разходи“, които дори надвишават договорната лихва, за да 4 бъде достигнат посочения в договора ГПР. Непосочването на тези други преки и косвени разходи за потребителя не дава възможност за проверка дали в тях не са включени изрично изключените от законодателя такива по чл. 19, ал.3 ЗПК. Изложеното дава основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл.22 о т ЗПК - поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК при неговото сключване. Основателно е и възражението на ищцовата страна за нищожност на процесния договор поради нарушение на чл. 11, ал.1 т.20 от ЗПК – не е посочен лихвения процент по договора на ден. По изложените съображения предявеният иск за прогласяване недействителността на договора за кредит сключен между страните следва да бъде уважен като основателен.

Изложеното дава основание на съда да формулира извод, че Договор № 980994 за предоставяне на потребителски кредит от 06.02.2021г. е договор и на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание не следва да противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл.26 ал.1 от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.З от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС / решение № 4/ 2009г.по т.д. № 395 / 2008г./, Решение № 1270 / 2009г.по гр.д.№ 5093 / 2007г., определение № 877 по т.д.№ 662 / 2012г.и мн.др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като в конкретния случай, става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ. Общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8 ал.2, чл.9. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.З от ЗЗД.

5

Сделки, противоречащи на добрите нрави се считат, тези които водят до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай, съдът приема, че е налице именно такова несъответствие, доколкото на ищеца е вменено задължение да предостави обезпечение на заема си, заради което е сключен Договор за гаранция, по който се вменяват допълнителни задължения към кредитополучателя.

Двата договора - за кредит и гаранция /обезпечение по чл.5/, са неразривно свързани, доколкото втория обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение - договорът за кредит се явява основание за сключване на договора за гаранция. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се осъществява едновременно.

Съдът приема, че и двата договора - този за потребителски кредит и за този за гаранция /или самата клауза/ са нищожни. Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден - по аргумент от чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, респ. клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.