Определение № 212 от 26.02.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 212 гр. Перник, 26.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500092 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ООД-гр. Перник срещу Определение № 3407/31.10.2025г. по гр. дело № 1077/2025г. на РС - Перник, с което се оставя без уважение искането н а ответника „Водоснабдяване и канализация“ ООД-гр.

Перник за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца разноски по делото от 401,08лв.

По изложени съображения за неправилност на определението, жалбоподателят моли окръжния съд да го отмени и уважи молбата му по чл. 248 ГПК.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна Л. В. е подал отговор, с който моли подадената частна жалба да бъде оставена без уважение и за потвърждаване на постановеното определение като правилно, обосновано и законосъобразно.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разглеждайки по същество частната жалба приема следното от фактическа страна:

Гр. дело № 1077/2025г. на РС – Перник е образувано по искова молба от Л. В. срещу "Водоснабдяване и Канализация-Перник" ООД, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, ч е ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издаден изп. лист от 11.09.2012г. по ч.гр.д. № 2736/2012г. на РС - Перник , въз основа на който е образувано изп. дело № 1154/12г. по описа на ЧСИ С. Б., тъй като са погасени по давност, както и присъждане на направените в производството съдебни и деловодни разноски.

1

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е признал предявения иск и е направил искане за постановяване на решение съобразно с признанието на иска от ответника. Изложени са аргументи за приложимостта на чл. 78, ал. 2 ГПК и моли при присъждано на разноски съдът да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане па делото. В случай, че съдът прецени, че на ищеца се дължат разноски по делото, и претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е по-високо от нормативно установения минимум, е направено изрично възражение за прекомерност на основание чл.78, ал.5 от ГПК.

В първото и единствено открито с.з. от ищеца, чрез адв. В. е поискано и присъждане на сторените съдебни и деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък на разноски по чл. 80 ГПК – адв. възнаграждение - 350 лева и такса — 51,58 лева.

В производството пред районния съд е постановено Решение № 751/28.07.2025 г. при признание на иска като предявеният от Л. В. срещу "В и К- Перник" ООД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е уважен изцяло. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с решението РС е присъдил на ищеца сторените по делото разноски за заплатена държавна такса и заплатено адв. възнаграждение в размер на 401.08 лева, съобр. представените по делото доказателства за реалното им реализиране и е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца разноски по делото от 401,08лв. В тази връзка е приел, че в случая първата предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК липсва, тъй като ответникът е станал причина за завеждане на делото, защото при образувано изпълнително производство, въз основа на изпълнителен лист, предявяването на иск по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист /в какъвто смисъл в случая е било направено възражение за изтекла давност/ е единствената възможност за защита на длъжника. Релевираното възражение на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адв. възнаграждение е прието от съда за неоснователно, тъй като заплатената сума от 350 лв. е съобразена, дори е под предвидения размер в чл. 7, ал. 2, т. 1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, фактическата и правната сложност на делото, броя предявени искове и извършените процесуални действия.

С въззивна жалба с вх.№ 19957/21.08.2025г., имаща характер на молба по чл.248 ГПК, ответникът е поискал на основание чл. 248 ГПК изменение на решението в частта за разноските, в която е осъден да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на Л. В. разноски от 401,08лв.

С обжалваното определение съдът е оставил искането на ответника по чл. 248 ГПК без уважение, като освен изложените подробни мотиви в тази насока е препратил и към изложените мотиви в съдебното решение.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Следователно предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски са две и са кумулативно изискуеми: ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.

По отношение на първата предпоставка - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото, въззивната инстанция съобразява актуалната практика на ВКС - опр. № 71 от 21.01.2014 г. по ч. гр. д. № 17/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г. о.; опр. № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на IV г. о. на ВКС; Опр. № 694 от 25.09.2023 г. по ч. т. д. № 1325/2023 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., ; Опр. № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о.; Опр. № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 2

759/2024 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о.; Опр. № 3252 от 01.11.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3618/2023 г., III г.о., ГК; Опр. № 441 от 11.02.2025 г. по ч. т. д. № 2721/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о., Опр. № 157 от 16.01.2025 г. по ч. т. д. № 2611/2024 г. на ВКС, I т. о. и др., според която, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. В тези съдебни актове е подчертано, че в хипотезата на иск по чл. 439 ГПК възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само в исковия процес, като наличието на изпълнителен лист в полза на ответника поражда за длъжника интерес да иска да се отрече вземането със сила на пресъдено нещо след изтичане на срока на погасителната давност. Самото съществуване на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който последният разполага с възможност по своя преценка да поиска пристъпване към принудително изпълнение, представлява повод за предявяване на отрицателен установителен иск, чрез който да бъде установено, че правото на принудително изпълнение е погасено поради изтекла погасителна давност. Тоест самият факт, че ответникът разполага с изпълнителен лист (независимо дали е образувано изпълнително производство или същото е прекратено) поражда право за длъжника да поиска да се отрече вземането след изтичане на срока на погасителната давност със сила на пресъдено нещо и представлява повод за завеждане на делото, което налага извод за липсата на една от кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК (ответникът да не е дал повод за предявяване на иска) и съответно за неприложимост на тази норма.

Обстоятелството дали длъжникът се е позовал извънсъдебно пред кредитора преди образуване на делото на изтекла в негова полза погасителна давност е без значение в случая, тъй като, за да породи правни последици възражението следва да бъде направено пред съда в рамките на производството по чл. 439 ГПК.

В случая ответникът е признал основателността на предявените искове, тоест налице е една от кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК. Липсва обаче втората, а именно ответникът да не е дал повод за завеждане на делото.

Ответникът е станал причина за завеждане на делото, защото при образувано изпълнително производство, въз основа на изпълнителен лист, предявяването на иск по чл.

439 от ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист /в какъвто смисъл е било направено възражение от ищеца за изтекла давност с предявяване на иска/ е единствената възможност за защита на длъжника. Същият се е възползвал от правото си да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факт, който е настъпил след съдебното му установяване и който е от значение за съществуването му. Подобно възражение длъжникът не е могъл да направи пред съдебния изпълнител, защото основанията за прекратяване на изпълнителното производство са изчерпателно изброени в закона и позоваването на изтекла погасителна давност не е сред тях. Следователно в случая липсва една от кумулативните предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК - с поведението си, тъй като е разполагал с изпълнителен титул и още повече, че въз основа на който е образувано изп.дело, ответникът е провокирал и мотивирал правния интерес на ищеца за завеждане на делото. Правната сфера на ищеца-длъжник е накърнена - т. е. налице е повод за образуване на производство за оспорване на вземането, след като в полза на кредитора съществува изпълнителен титул. Обстоятелството дали към момента на подаване на исковата молба изпълнително дело № 1154/12г. по описа на ЧСИ С. Б., е било прекратено на основание чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК, е без значение, тъй като перемпцията не изключва принудителното изпълнение и ответникът има възможност да поиска образуване на ново изпълнително производство - определение по ч. т. д. № 1660/2016 г. на Първо т. о. и решение по гр. д. № 903/2021 г. на Трето г. о. на ВКС.

Предвид гореизложеното, при съобразяване с горецитираната практика на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че молбата на ответника по чл. 248 ГПК се явява 3 неоснователна и следва да бъде оставена без уважена, а относно конкретния размер на разноските, присъдени на ищеца приема следното:

В първото и единствено открито с.з. от ищеца, чрез адв. В. е поискано и присъждане на сторените съдебни и деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък на разноски по чл. 80 ГПК – адв. възнаграждение - 350 лева и държавна такса — 51,58 лева, като по делото е представен и договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че ищецът е заплатил в полза на процесуалния си представител сочения в списъка адвокатски хонорар, както и държавна такса — 51,58 лева, за която няма спор и се установява, че е платена по сметка на съда.

Настоящият състав споделя и препраща и към мотивите на районния съд в обжалваното определение з а неоснователност на възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адв. възнаграждение. В допълнение въззивният съд посочва, че с оглед на общия материален интерес – общо за сумата от 533,86 лв., размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), възлиза на сумата от 400 лв., поради което уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция в размер на 350 лв. съответства на фактическата и правна сложност на делото и не се явява в необосновано висок размер и не е прекомерно. Освен това, липсва както конкретно правно основание, така и нормална житейска логика да се приеме, че във всички случаи на осъществяване на процесуално представителство от адвокат дължимото му и платено от страната адвокатско възнаграждение следва да е в минималния (или максимално близък до него) размер, посочен в Наредбата.