Решение № 6737 от 27.05.2026, Административен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 6737

Варна, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Варна - XXVIII състав, в съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ДАНИЕЛА СТАНЕВА

При секретар КАМЕЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТАНЕВА административно дело № 20267050700627 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и следващи от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба от Н. М. М., [ЕГН], [населено място], [жк] [адрес], чрез адв. Й. А. – АК - Варна срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № GRAM-2436161/01.03.2026г., издадена от полицай във Второ районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ – Варна, с която на основание чл. 171,т.2а, б. „а“ от ЗДвП е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ - прекратяване на регистрацията за срок от 6 месеца до 1 година на собствения й л. а. „Фолксваген Пасат Вариант“ с рег. № [рег. номер]. С жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорената заповед, поради допуснати процесуални нарушения при постановяването й, както и такива на материалния закон и несъответствието й с целта на закона. От съда се иска отмяна на оспорената заповед. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът – Полицай към Второ РУ при ОДМВР - Варна, чрез процесуалния представител оспорва жалбата. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде потвърдена процесната заповед като правилна и законосъобразна. Счита, че заповедта се допълва от съставения Акт за установяване на административно нарушение, тъй като административният орган не е посочил кой е извършил нарушението. При тези съображения се иска от съда отхвърляне на жалбата, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

При извършена проверка на 01.03.2026г., около 10:55 часа е установено, че С. В. на 40 години, в [населено място] по [улица]управлява лек автомобил с [Марка] с рег. № [рег. номер], собственост на Н. М. М., без да е правоспособен водач. Въз основа на установеното на С. В. е съставен Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ Серия GA № 5066362/01.03.2026г.

На основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е издадена оспорената Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № GRAM-2436161/01.03.2026г., с която на Н. М. е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрация на ППС за срок от 6 месеца до една година.

При така установените факти, съдът прави следните правни изводи:

Нормата на чл. 168, ал. 1 от АПК определя, че съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване на административните актове по смисъла на чл. 146 от АПК.

ЗППАМ е съобщена на жалбоподателката на 01.03.2026г., което се установява от отбелязаното върху заповедта. Жалбата е подадена пред Административен съд – Варна на 04.03.2026г., видно от поставения върху нея входящ номер. Тоест последната е подадена в законоустановения 14-дневен срок, от лице, имащо интерес от оспорване, поради което съдът я намира за допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, по следните съображения:

Принудителните административни мерки (ПАМ) са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност ЗППАМ са актове на държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Спазването на изискванията за законност при издаване на акта е гаранция за законосъобразността на самата мярка. Принудителните мерки трябва да бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи. Компетентният орган не може да ги налага произволно, т. е. те трябва да са точно посочени в правната норма и да се прилагат по реда и начина, предвидени там. Издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са предвидени (чл. 22 и чл. 23 от ЗАНН). Самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата.

Волеизявлението за прилагането на ПАМ се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, поради което следва да отговаря на всички изисквания към съдържанието и формата на административните актове. Нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП предвижда принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, б. „а“ и т. 6 и 7 да се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. При наличието на предвидените в закона материалноправни предпоставки административният орган няма право на избор или на свободна преценка дали да наложи ПАМ или не, а е длъжен да издаде административен акт с указаното от закона съдържание, тоест той действа при условията на обвързана компетентност.

В настоящото производство оспорената заповед е издадена от овластен с правомощията за издаването й орган, въз основа на разрешена от закона делегация (чл. 172, ал. 1 от ЗДвП), със Заповед № 365з-7399/04.09.2025г. на Директора на ОДМВР - Варна. Оспорената заповед е издадена от лице, което е материално и териториално компетентен орган по смисъла на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.

Оспорената заповед за прилагане на ПАМ е постановена в писмена форма и съдържа изискуемите по чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Посочено е както правното основание за упражненото административно правомощие, така и фактите и обстоятелствата, възприети като релевантни за наличието на материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Поради това, съдът приема, че изискването на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за постановяване на мотивиран административен акт е изпълнено. Като фактически основания, мотивирали административния орган да постанови оспорената заповед, е посочена фактическата обстановка във връзка с констатираното нарушение със съставения АУАН от компетентно длъжностно лице. В оспорената заповед е посочено правното основание за издаване на акта – чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Словесното описание на нарушението в АУАН и в оспорената заповед ясно и в достатъчна степен индивидуализира деянието, като е налице съответствие на фактическите с посочените правни основания за прилагане на процесната ПАМ. Предвид наличието на посочени фактически и правни основания за издаването на заповедта става ясно в конкретния случай от кои юридически факти органът черпи упражненото от него публично субективно право. Не е налице неяснота в оспорения акт и не е нарушено правото на защита на адресата на акта, доколкото ясно е посочено и описанието на нарушението, извършено от С. В., заради което се налага ПАМ. Описаните факти и обстоятелства не създават съмнение или неяснота относно вида и характера на нарушението на правилата за движение по пътищата, за което е приложена ПАМ, нито неяснота коя от хипотезите изброени в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП административният орган е преценил, че е налице и съобразно която налага ПАМ за посочения срок. В този смисъл, при служебно извършената проверка по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът намира, че оспорваната заповед е действителен индивидуален административен акт.

Настоящият състав приема, че оспореният акт е издаден при неправилно приложение на материалния закон.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на обжалвания административен акт обхваща преценката налице ли са установените от административния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и доколко същите се субсумират в посочената като правно основание за неговото издаване правна норма, съответно - следват ли се разпоредените с акта правни последици.

Както се посочи и по-горе, правното основание, на което е издадена оспорената заповед, е разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Посочената нормата е категорична, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година. Разпоредбата е императивна, като не предоставя на компетентния орган право на преценка, а последният действа изцяло в условията на обвързана компетентност. При реализиране на фактите и обстоятелствата, представляващи основание за прилагане на мярката, органът е длъжен да издаде акт, с който да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ. Единствено продължителността на срока на мярката се определя от органа в условията на оперативна самостоятелност в рамките на предвидените граници от шест месеца до една година. В конкретния случай, както бе посочено и по-горе, мотивите на административния орган за прилагане на ПАМ са, че на 01.03.2026г., около 10:55 часа лекият автомобил, собственост на Н. М. е бил управляван от неправоспособен водач. Съгласно чл. 150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е индивидуално електрическо превозно средство или превозното средство е учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство по време на обучението му по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3 и при провеждането на изпита за придобиване на правоспособността по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 4. От анализа на разпоредбата чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП следва, че задължителна предпоставка за прилагане на визираната в нея ПАМ е установено управление на МПС от водач, който не притежава съответната правоспособност. В АУАН, приложен към административнонаказателната преписка, е посочено, че водачът е неправоспособен и виновно е нарушил чл. 150 от ЗДвП.

Налице е достатъчно и самостоятелно основание за отмяна на заповедта, тъй като с оспорената заповед не е определен срок на действие на принудителното ограничение, в издадената ЗППАМ не се посочва конкретен срок на приложение на същата. Законодателят в разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП е определил срок за налагане на ПАМ, който срок е в рамките от 6 месеца до 1 година. В така определения законов срок административният орган следва да наложи ПАМ, като вземе предвид всички отегчаващи и смекчаващи обстоятелства при установеното нарушение. Предвид на това административният орган следва при установено нарушение на ЗДвП да определи конкретен срок на действие на ПАМ в рамките на определения законов срок, а именно от 6 месеца до 1 година. В разпоредителната част на оспорената заповед срокът е посочен по следния начин – „от 6 месеца до 1 година“. Това е равнозначно на липса на определен срок на оспорената ЗППАМ, защото задължение на издателя й е да определи конкретния срок за конкретната ПАМ, с оглед особеностите на случая, но е абсолютно недопустимо издаване на заповед като процесната, в която да не се определя конкретен срок за налагането на ПАМ. Дали определеният от административния орган срок е правилно индивидуализиран, или не, е въпрос на законосъобразност на акта, върху който съдът упражнява контрол, отчитайки и евентуалните мотиви в акта (ако има такива) за определения срок. Така неопределеният срок безспорно създава правна несигурност както за жалбоподателя, така и за административния орган, тъй като страните са поставени в положение на тълкуване и прилагане на срока в рамките от 6 месеца до 1 година. Срокът е неясен и като такъв може да породи спорове относно изтичането му. Без определен срок на действие на законовото ограничение заповедта е неизпълняем административен акт. Пропускът да бъде определен срок на ПАМ е съществен, тъй като осъществяване ограничението на принудителната мярка се съдържа в срока й на действие. Неопределянето на срок изобщо при налагането на ПАМ (в границите, предвидени от закона) води до порочност на издадения акт и само на това основание, доколкото липсва волеизявление на административния орган по този съществен въпрос, като своя последица води винаги до отмяна на издадения акт. В хипотеза на определен срок в нарушение на чл. 169 от АПК съдът следва да отмени акта изцяло. Съдът може единствено да отмени заповедта, но не и да определи срока за прилагането на ПАМ. Това е така, защото съдът не разполага с правомощието вместо органа, който по закон притежава оперативна самостоятелност да определи срок за действието на мярката. В допълнение самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезата им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата. Съдът намира за недопустимо прилагането на ПАМ без определен конкретен срок на действие.