Определение № 4561 от 28.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4561 гр. София, 28.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002104821 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 126 519/28.10.2025 година, подадена от „Дружество за касови услуги“ АД гр. София, срещу част решение № 6151/14.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 768/2025 година.

С касационната жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 18 401/11.10.2024 година на Софийския районен съд, 178-ми състав, постановено по гр. д. № 21 159/2024 година в частта му, с която по иск с правно основание чл. 334, ал. 1, т. 1 от КТ, предявен от И. М. М. срещу „Дружество за касови услуги“ АД гр. С., е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на М. от длъжността „охранител“, извършено със заповед № година на изпълнителния директор на „Дружество за касови услуги“ АД гр. С., на основание чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.

В подадената от „Дружество за касови услуги“ АД гр. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което 1 предявения срещу касатора от И. М. М. иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба И. М. М. е подал отговор с вх. № 147 605/05.12.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 6151/14.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 768/2025 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

„Дружество за касови услуги“ АД гр. С. е било уведомено за обжалваното решение н а 23.10.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 126 519/28.10.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че не било спорно между страните, че ищецът И. М. заемал длъжността „охранител инкасо екип“-Дирекция „Инкасо“, отдел „Касова и Инкасова дейност“, регион С., считано от година въз основа на сключен с „Дружество за касови услуги“ АД гр. С. трудов договор № година, както и че с допълнително споразумение № година към трудовия договор било изменено трудовото му правоотношение, считано от година, като работодателят бил възложил, а служителят бил приел да изпълнява длъжността „охранител“, като мястото му на работа било променено от регион С. на „ДКУ- Инкасо“ ЕАД на Териториално поделение С. на „Дружество за касови услуги“ АД гр.

С.. Безспорно било и обстоятелството, че със заповед № година трудовото 2 правоотношение на М. било прекратено с налагане на дисциплинарно наказание-уволнение за извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ-неявяване на работа на година, както и на година, година и година включително. С горецитираната заповед правоотношението на И. М.

М. било прекратено, като на основание чл. 221, ал. 2 от КТ било посочено, че същият дължи обезщетение в размер на двукратното си брутно трудово възнаграждение в размер на 4200.00 лева за срока на предизвестие от 60 дни, както и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ му се дължало обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023 година в размер на 15 дни. Между страните не било спорно и обстоятелството, че размерът на брутното трудово възнаграждение, получено от М. за последния пълен отработен месец преди уволнението, било 2100.00 лева.

Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ исковете за прекратяване на трудовото правоотношение се предявявали в 2–месечен срок, а според чл. 358, ал. 2, т. 1 от КТ сроковете по искове за отмяна на дисциплинарни наказания и за изменение на мястото и характера на работата започвали да текат от деня, в който на работника или служителя била връчена съответната заповед, а при искове относно прекратяване на трудовото правоотношение–от деня на прекратяването. Заповедта подлежала на връчване лично срещу подпис или по пощата с обратна разписка (чл. 195, ал. 2 от КТ), като съгласно съдебната практика, за да било надлежно връчването по пощата, не било необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно било и всяко друго връчване, което било допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във връзка с чл. 41, ал. 3 от ГПК (отм.); , сега чл. 42 и чл. 44 от ГПК, както и съобразно специалния закон–чл. 36 от ЗПУ. В конкретния случай препис от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание бил изпратен на адреса, посочен в сключения между страните трудов договор, като на 08.12.2023 година видно от приетата разписка пратката не е била потърсена от получателя. В разпоредбата на чл. 36 от ЗПУ било посочено, че пощенските пратки по чл. 34 се доставяли на потребителите на местата или съоръженията съгласно чл. 6, ал. 3. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 4 от ЗПУ, условията за доставянето на пощенските пратки се определяли според Общи правила, приети с решение на КРС. В чл. 5 от Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети, приети с решение № 581/27.05.2010 година на КРС, обнародвани в ДВ, бр. 45/15.06.2010 година, в 3 сила от 15.06.2010 година, допълнение ДВ, бр. 19/02.03.2018 година било посочено, че препоръчаните пощенски пратки се доставяли на адреса на получателя срещу подпис. Препоръчаните пощенски пратки по ал. 1 можело да се доставят на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписвали трите имена на лицето, получило пратката. Когато при посещението на адреса поради отсъствие на получателя по ал. 1 или лицето по ал. 2 пощенската пратка не можела да бъде доставена, в пощенската кутия се оставяло писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевият интервал на уведомяване на получателите се определял от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия бил не по-малък от две. В т. 44 от Общите условия на договора с потребителите универсална пощенска услуга и пощенски парични преводи, извършени от „Български пощи“ ЕАД гр. София било посочено, че доставяне на препоръчани пощенски пратки: а) препоръчаните пощенски пратки се доставяли лично на получателя на адреса срещу подпис. При отсъствие на получателя пратката можело да се достави на негов пълномощник, а когато върху пратката нямало изрично указание „лично на получателя“, можело и на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписвали трите имена и родствената връзка на лицето, получило пратката; б) когато пратката не можело да бъде доставена на адреса поради отсъствие на получателя (пълнолетен член на домакинството), в пощенската кутия се оставяло писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в ПС. Срокът за доставяне бил 20 календарни дни от датата на получаване на пратката в ПС. При неявяване на получателя в срок от 10 календарни дни от датата на получаване на пратката в пощенската станция за доставяне се изпращало второ писмено служебно известие. Тези разпоредби определяли действията, които следвало да бъдат извършени от пощенските служители, когато пощенската пратка не била връчена при посещението на адреса. В конкретния случай правилно първоинстанционният 4 съд бил приел, че по делото не били представени доказателства за изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила.

Липсвали данни осъществени ли са две известявания и дали служител на куриерската фирма бил оставил съобщение до адресата къде да получи пратката. Единствено било посочено, че пратката не била потърсена от получателя. С оглед на това при липса на фактическо връчване и при неизпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, не можело да се приеме, че пратката (заповедта за прекратяване на правоотношението) се считала за доставена на получателя.

Предвид на това въззивният съдебен състав споделя изводите на първоинстанционният съд, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ бил спазен, доколкото М. бил получил препис от заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея, въз основа на която било образувано гр. д. № 1719/2024 година по описа на Софийския районен съд, 178-ми състав с предмет претенция по чл. 221, ал. 2 от КТ за заплащане на обезщетение за дисциплинарно уволнение за срока на предизвестие. В допълнение следвало да бъде посочено, че по делото М. не твърдял, съответно не се установявало М. да бил узнал за издадената заповед за уволнение на по-ранна дата, нито да били извършени други действия извън гореописаните за връчване на процесната заповед за уволнение. В този смисъл въззивният съд намирал, че от събраната по делото доказателствена съвкупност не се установявало М. да бил недобросъвестен и да бил поставил в невъзможност работодателя да връчи заповедта за уволнение.

В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ-трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на работодателя било да установи, че бил упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на същия било да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца, били неоснователни. Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки била ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай били свързани с твърдения за нарушена процедура по чл.

193 от КТ (при твърдения, че работодателят не бил искал писмени обяснения 5 от М. преди налагане на дисциплинарното наказание), както и че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание била немотивирана. На първо място, въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че провеждането на процедурата по чл. 193 от КТ не било доказано по категоричен начин. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят бил длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Разпоредбата не съдържала правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на работодателя до работника/служителя за даване на обяснения за нарушение на трудовата дисциплина, нито за посочване в писмена покана, че тя следвало да се счита за начало на дисциплинарно производство. С оглед същността на обясненията- средство за защита, чрез осъществяването на което се събирали от наказващия орган и посочените от работника/служителя доказателства, което било необходимо за обективна преценка по повод на конкретно извършено нарушение, в т. ч. на тежестта му, от значение било достигането на отправената покана-писмена или устна-за даване на такива до адресата. Приемало се, че обясненията на работника не са били изслушани или дадени по негова вина във всички случаи, когато работодателят бил поискал обяснения за дисциплинарното нарушение и не бил получил такива от работника, независимо от причините за отказа да се дадат обяснения. Прието било в практиката, че снемането на обяснения можело да бъде направено и/или прието от друго лице, например от непосредствения ръководител на работника или служителя по поръка на работодателя, като за това действие не било необходимо формално упълномощаване. В настоящия случай „Дружество за касови услуги“ АД гр.