Решение № 265 от 07.03.2022, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 265 гр. Варна, 04.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана Д. Митева

Членове:

Цвета Павлова

Пламен Ат. Атанасов при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско дело № 20213100502698 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Р. Д. К., с ЕГН **********, с адрес:

***, действаща чрез адв.Р.Д., със служебен адрес: гр.Варна, ул.“Топра Хисар“ №16, ап.2, против Решение №872/21.02.2020г., поправено с Решение от 19.04.2021г., двете постановени по гр.д.№1020/2019г. по описа на Районен съд Варна, с което е уважен предявения от “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С., действащо чрез юрисконсулт М.Д., със съдебен адрес: гр.Варна, ул.“Странджа“ №45, партер, против жалбоподателката, иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че въззивницата дължи на въззиваемия част от вземания по издадена Заповед №5963/03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№11831/2018г. на РС Варна, а именно: сумата от 327.68лв., представляваща главница по Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г. сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на депозиране заявлението в съда-01.08.2018г. до изплащане, сумата от 33.47лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до 01.03.2017г. и сумата от 51.21лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 1

02.11.2016г. до 01.08.2018г., които вземания са прехвърлени с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение №1 от 01.10.2017г. към договора от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на “Агенция за събиране на вземания” ООД, чиито универсален правоприемник се явява ищеца.

В жалбата и уточняващата такава, се излага, че решението на РС Варна е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи се, че решаващият съд не е обсъдил направените от ответницата възражения за нищожност на договорът за заем, поради противоречие с добрите нрави и поради наличието на неравноправна клауза за дължимата неустойка. Поддържа се, че уговорката за неустойка е нищожна клауза, тъй като размерът на неустойката надвишава значително, както заемната сума, така и сбора на заемната сума и възнаградителната лихва. На следващо място се поддържа, че задължението “такса разходи“ не е възникнало, защото такова не е уговорено в договора, а е регламентирано в тарифата за таксите на кредитора, съответно тази клауза е нищожна. На последно място се поддържа, че неправилно решаващият съд не е зачел направеното от ответницата в откритото съдебно заседание възражение за прихващане с недължимо платените на основание нищожни клаузи 45лв.-такса разходи и 200.33лв.-неустойка. Сочи се, че въпросните суми е следвало да се отнесат като плащания на главницата по договора за заем. С оглед изложеното, се моли за отмяна атакуваното решение и постановяване на ново от въззивният съд, с което да се отхвърлят предявените претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба. По повод оплакванията на жалбоподателката, че съдът не е разгледал възражението за неравноправност на клауза за неустойка, се сочи, че с оглед прекратяването на производството по претенцията за неустойка, поради направен частичен отказ от иска, не се дължи произнасяне. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд не е разгледал възражението на ответницата за прихващане, тъй като то е направено след срока за това, а именно в открито съдебно заседание, а не с отговора на исковата молба по смисъла чл.131 от ГПК. Поддържа се още, че твърдяното вземане на ответницата, с което да се извърши прихващане, не е ликвидно и изискуемо, както и че не са налице насрещни вземания. Сочи се, че твърдяното вземане е от първоначалния кредитор “Изи Асет Мениджмънт“ ООД, а не към ищеца, като не са налице предпоставките на чл.103, ал.3 от ЗЗД, защото длъжникът/ответник се е съгласил с прехвърляне на вземането и поради това той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор, ако има такова. Сочи се, че с въпросната разпоредбата се въвежда изключение от правилото на чл.103, ал.1 от ЗЗД, според което една от предпоставките на прихващането е наличието на насрещност на вземанията, предмет на компенсацията. Сочи се, че с чл.10 от договора за паричен заем страните са договорили, че заемодателят има право по всяко 2 време да прехвърли правата си на трето лице, с което жалбоподателят е дал съгласие вземането му да бъде прехвърлено на третото лице, на което кредитора реши и за него не съществува възможност да извърши прихващане на свое вземане с това на цесионера. С оглед на изложеното се моли за оставяне без уважение на подадената въззивна жалба и присъждане на разноски.

От въззивницата е подадена и частна жалба, против постановеното от първоинстанционният съд Определение №9118/20.07.2020г., с което частично е оставена без уважение молбата на ответницата, с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решението, в частта за присъдените разноски.

Поддържа се, че при определянето на разноските за исковото производство, съдът неправилно е приложил НМРАВ в редакцията към 15.05.2020г., тъй като решението по делото е от 21.02.2020г. Поддържа се още, че ако се приложи действащото към момента на разрешаване на спора право, а не бъдещото такова дължимото в полза на пълномощникът на ответницата възнаграждение при съобразяване на размера на отхвърлената /прекратената/ част от иска, възлиза на 114.33лв. Сочи се, че дори да се ползва новата редакция на наредбата, то възнаграждението възлиза на 57.16лв., а не на необосновано определените 38.11лв. На следващо място се поддържа, че неправилно съдът е приел, че на ответната страна не се дължат разноски за заповедното производство, тъй като заявлението на кредитора е уважено изцяло. Сочи се, че при определянето на всички разноски от съдът разглеждащ иска по чл.422 от ГПК, следва да съобрази частичното прекратяване на производството, имащо за резултат обезсилване на заповедта, уважаваща това заявление. Ето защо съдът е следвало да определи разноски и на страната на длъжника в заповедното производство, съобразно съотношението между установения и отхвърления размер на вземането, при приложение на действащите правила на НМРАВ. На последно място се поддържа, че неправилно съдът не е зачел изцяло направеното от ответницата възражение за прекомерност на поисканото от ищеца възнаграждение за юрисконсулт в исковото производство, като е присъдил такова в размер на 200лв. Сочи се, че липсват мотиви как се обосновава този размер и поконкретно дали е свързан с някакъв релевантен факт-сложност или характер на производството, при положение, че съгласно чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПП минимално юрисконсултско възнаграждение е 100лв. Моли се за отмяна на атакуваният съдебен акт и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв.Р.Д. при условията на чл.38 от ЗА за процесуално представителство в заповедното производство в размер на 114.33лв. и в размер на 114.33лв. за исковото производство, както и да се редуцира от 200лв. до минимума от 100лв. присъденото в полза на ищеца възнаграждение за юрисконсулт. Претендират се разноски.

В съдебно заседание въззивницата, чрез пълномощникът си, поддържа жалбите и моли за отмяна на атакуваните съдебни актове.

Въззиваемата страна не се представлява, като с подадена писмена молба 3 от процесуалният представител, взема становище за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по спора съдът съобрази, следното:

След извършен частичен отказ от иск, респективно прекратяване на производството, съдът е сезиран с претенция с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че Р. Д. К. дължи на ”Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, част от вземания по издадена Заповед №5963/03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№11831/2018г. на РС Варна, а именно: сумата от 327.68лв., представляваща главница по Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г. сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на депозиране заявлението в съда01.08.2018г. до изплащане, сумата от 33.47лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до 01.03.2017г. и сумата от 51.21лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 02.11.2016г. до 01.08.2018г., които вземания са прехвърлени с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение №1 от 01.10.2017г. към договора, от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на “Агенция за събиране на вземания” ООД, чиито универсален правоприемник се явява ищеца

В исковата молба се твърди, че между “Изи Асет Мениджмънт” АД и Р. Д. К. е сключен Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г., за сумата от 500лв., който следва да се върне, чрез 8 равни месечни вноски от по 72.23лв. на посочени в погасителен план дати. Твърди се, че сумата е предадената на заемополучателката, което е отразено в договора, като в същия са посочени ГЛП и размера на общото задължение, ведно с начислените лихви, а именно 577.84лв. Твърди се, че длъжницата е изпаднала в забава с повече от 30 дни от последната падежна дата, поради което и съгласно клаузите на договора дължи лихва за забава и такса за разходи за събиране на вземането в размер на 45лв. Поддържа се, че според уговореното между страните и доколкото заемополучателката не е изпълнила задължението си в 3 дневен срок от сключване на договора да осигури обезпечение за погасяване на дълга, чрез поръчителството на две физически лица, които да отговарят на строги изисквания определени от кредитната институция или чрез банкова гаранция, ответницата дължи неустойка в размер на 454.24лв. Твърди се още, че непогасените задължения на ответницата по процесния договор за заем възлизат на 327.68лв.-главница, 33.47лв.-договорна лихва за периода 01.11.2016г.-01.03.2017г. и 51.21лв.обезщетение за забава за периода 02.11.2016г.-01.08.2018г. Сочи се, че по силата на Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., процесното задължение, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, е прехвърлено от кредитора в полза на “Агенция за събиране на вземания” ООД /понастоящем ЕАД/.

4

Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД с изпращане на уведомление с писмо с обратна разписка, евентуално с получаването на исковата молба.

С постъпилият от страна на ответницата отговор на исковата молба се поддържа становище за неоснователност на иска, като същият се оспорва по основание и по размер. Поддържа се, че договорът за заем е нищожен в частта за договорената неустойка, поради противоречие на същата с добрите нрави и с позоваване на императивна потребителска закрила, като са развити подробни съображения. Оспорва се и действителността на клаузата предвиждаща заплащане на “такса разходи“ поради колизия на същата с разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. Поддържа се, че ответницата не дължи заплащане на въпросната такса, защото тя е предвидена в общи условия, с които потребителят не се е съгласил и получил, респективно въпросните ОУ не са приложими в отношенията между страните. В заключение се поддържа, че извършвайки плащания в общ размер на 245.33лв., които кредиторът е отнесъл за погасяване на 200.33лв.-неустойка и 45лв.-такса закъснение, ответницата всъщност е погасила дължимата главница.