Решение № 89 от 07.03.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. София, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела Атанасова

Членове:

Мая Цонева

Мария Митева при участието на секретаря Невена Пелова в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от общ характер № 20228002200855 по описа за 2022 година Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Пловдив и по касационна жалба на адв. А. Д.-К., защитник на подс. В. Р., против присъда № 8/23. 06. 2022 год., постановена по в. н. о. х д. № 548/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПАС).

Представителят на държавното обвинение атакува въззивния съдебен акт в частта му, с която е отменена първоинстанционната присъда по отношение на подс. Р. Г. и същият е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4 от НК.

Поддържа се, че апелативният съд е приложил неправилно материалния закон, но тезата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е обоснована от прокурора с доводи за неправилен анализ, превратна интерпретация и игнориране на част от доказателствата. В допълнително писмено изложение тези аргументи са конкретизирани, като се възразява както срещу извода на апелативния съд, че подс. В. Р. е депозирал обясненията си на досъдебното производство под натиск, така и срещу 1 констатацията, че не са налице достатъчно доказателства, които да подкрепят уличаващите Г. твърдения на другия подсъдим. Сочи се, че е игнорирана интензивната кореспонденция между двамата подсъдими след влизането на подс. Р. на територията на Република България. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане.

Депозирано е писмено възражение срещу касационния протест, в което защитникът на подс. Г. – адв. М. И. оспорва основателността му, позовавайки се на упражнения натиск над другия подсъдим В. Р., на обстоятелството, че е отрекъл обясненията си от досъдебната фаза на процеса, на невъзможността да бъдат ползвани като годно доказателствено средство показанията на полицейски служители, възпроизвеждащи водени от тях оперативни беседи с подсъдимия, на негодността на протоколите за веществени доказателствени средства, получени при експлоатиране на специални разузнавателни средства, както и на невъзможността съдебнотехническата експертиза да послужи като годен източник на доказателства.

С жалбата на адв. Д.-К. е изразено недоволство от потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта , отнасяща се до признаването на подс. В. Р. за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 от НК. Заявени са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция, че деянието представлява особено тежък случай и му се противопоставят доводи, изводими от оправдаването на Р. по обвинението за съучастие и от данните за личността на дееца. Явната несправедливост на наказанието се извежда като последица от неправилното според защитата приложение на материалния закон. Направено е искане за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и за намаляване на наложеното наказание.

В две писмени допълнения към жалбата, депозирани по реда на чл.

351, ал. 4 от НПК, първоначално изложените доводи за неправилно приложение на закона са доразвити с аргументи, че за квалификацията на деянието по чл. 242, ал. 4 от НК е необходимо отегчаващите обстоятелства, да обосновават едновременно завишена обществена опасност на деянието и на дееца, както и че индивидуализацията на наказанието при условията на чл. 55 от НК изключва квалификацията на деянието като особено тежък случай и в този смисъл волята на съда е вътрешно противоречива. Същевременно наред 2 с оплакванията за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание са релевирани и доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до анализа и оценката на доказателствената съвкупност, като се оспорва приетата от апелативния съд фактология, представя се собствена на защитата интерпретация на тези факти, поддържа се, че не са събрани доказателства относно годността на подсъдимия да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Като алтернатива се предлага на съда или да измени въззивната присъда, като оправдае подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4 от НК и/или намали наказанието или да отмени атакувания съдебен акт като върне делото на въззивния съд с указания да бъде изследвано психическото състояние на подсъдимия към момента на деянието.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения.

Защитникът на подс. Р. Г. излага доводи за неоснователност на протеста и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила по отношение на подзащитния му

Подс. Р. Г. не участва лично в производството пред касационната инстанция и не изразява становище по основателността на протеста.

Защитникът на подс. В. Р. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея.

Подс. В. Р. се солидаризира с аргументите на своя защитник.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и възраженията на страните и в пределите на касационната проверка по чл. 347 от НПК, намери следното:

С присъда № 260031/23. 09. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 515/2020 год., Окръжният съд – Хасково е признал подсъдимите Р. Г. и В. Ф.

Р. за виновни в това, че на 19. 08. 2019 год. на ГКПП /граничен пункт/, в съучастие помежду си първият като помагач, а вторият като извършител пренесли през границата на страната от Република Турция в Република 3

България без надлежно разрешително високорисково наркотично вещество – хероин с общо тегло 18 972,10 грама и съдържание на активен компонент диацетилморфин 54,4 тегловни процента на обща стойност 1 707 489 лева, като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 (за подс. Г.) и ал. 2 (за подс. Р.) вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК ги е осъдил, както следва

Подс. Г. – на тринадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, както и да заплати глоба в размер на 100 000 лева.

Подс. Р. – на девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и както и да заплати глоба в размер на 100 000 лева.

Подс. Г. е оправдан по обвинениетода е действал и като подбудител по смисъла на чл. 20, ал. 3 от НК.

Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимите, отнел е в полза на държавата предмета на престъплението, както и моторното превозно средство, собственост на подс. Р., което е послужило за извършване на престъплението, произнесъл се е по разноските и по веществените доказателства.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимите и с присъда № 8/23. 06. 2022 год., постановена по в. н. о. х д. № 548/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е отменен, като подс. Г. е оправдан изцяло по обвинението за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК, а подс. Р. – за това да е бил подпомогнат от подс. Г.. В останалата част присъдата е потвърдена, като с оглед този изход на делото в тежест на подс. Р. са възложени всички направени по делото разноски.

По касационния протест:

Протестът е неоснователен.

Прочитът на мотивите към проверяваната присъда не дава основание за извод, че ПАС се е дистанцирал от изискванията на 4 процесуалния закон за анализ и оценка на доказателствата и по-специално на обясненията на подс. В. Р. от досъдебното производство. Контролираната инстанция е съобразила, че по своята същност те представляват оговор, тъй като в тях освен информация за собствената на Р. престъпна дейност се съдържа и такава, уличаваща подс. Р. Г.. Именно това обстоятелство е мотивирало въззивния съд да подходи особено внимателно към твърденията на подсъдимия германски гражданин като изследва не само дали те са изчерпателни, ясни и логични, но и при какви условия са депозирани. В тази насока правилно е съобразено, че за да изпълнят функцията си на годно доказателствено средство и за да бъдат поставени в основата на една осъдителна присъда, не е достатъчно обясненията на обвиняемия и подсъдимия да са депозирани в съответствие с изискванията на НПК за осигуряване присъствието на защитник, за съставянето на съответния протокол и запознаване на разпитвания с неговото съдържание, за удостоверяване правилността на протоколираните изявления посредством подписите на всички участвали в следственото действие лица. Необходимо е те да са депозирани доброволно, по собствена воля, без оказване на психически натиск от страна на органа, извършващ съответното следствено действие или на полицейските органи, както и без предшестващо или съпровождащо разпита прилагане на физическо въздействие. С особена сила това се отнася за досъдебното производство, при което поначало публичността и възможността за контрол на обществеността са изключени.

Констатацията, че коментираните обяснения от 22. 08. 2019 год. са компрометирани и не съставляват годно доказателствено средство, не е основана върху заявеното от Р., че е бил насочен от полицейските служители да уличи Г., а е последица от цялостен грижлив и обективен анализ на ситуацията, в която е бил поставен подсъдимият. Въпреки започналото още с претърсването на лекия автомобил досъдебно производство В. Р. е бил незаконно задържан в продължение на близо три денонощия и е бил лишен от адвокатска защита. В този период освен провеждането на оперативни беседи, които нямат място в образувано вече наказателно производство (така и Р. № 230/2019 год. по н. д. № 522/2019 год. на II н. о.), на този подсъдим е била зададена конкретна линия на поведение от свидетелите Д., И. и А. При това полицейският контрол явно не е приключил с привличането на Р. в качеството на обвиняем след като и след този момент са продължили 5 насочваните от полицейските служители телефонни контакти между двамата подсъдими. При това положение най-малкото е налице основателно съмнение дали подс. Р. е депозирал обясненията си по собствена воля и този извод не се променя от направения неудачен опит да бъдат легитимирани действията на цитираните по-горе трима полицейски служители посредством издаденото от наблюдаващия прокурор постановление за възлагане на оперативноиздирвателни мероприятия.

Що се отнася до депозираните година по-късно обяснения на В. Р., въззивният съд с основание е изтъкнал като водещ мотив за невъзможността те да послужат като надлежна доказателствена основа за осъждането на подс.

Р. Г. липсата на каквато и да било конкретност по отношение дейността на турския гражданин. При разпита си от м. август 2020 год. подс. В. Р. е уточнил някои детайли, касаещи собственото му участие в пренасянето на инкриминираното наркотично вещество, но изрично е отказал да отговаря на въпроси, отнасящи се до евентуалната съпричастност на Р. Г. в контрабандата. Направената от Р. декларация, че поддържа предходните си обяснения няма онова доказателствено значение, което му придава държавното обвинение, защото с нея се препраща към доказателствено средство, което е прието за процесуално неиздържано и в същото време не съдържа подробности относно интересуващите процеса обстоятелства, а и в съдебно заседание Р. категорично е отрекъл първоначалните си обяснения, представяйки различна версия за естеството на контактите си с Г. по време на престоя им в Турция.

Наред с това долустоящата инстанция е съобразила утвърденото в доктрината и съдебната практика принципно положение, че за да бъде постановена осъдителна присъда по отношение на едно лице, е необходимо уличаващите го обяснения на другия подсъдим да бъдат подкрепени от солидни доказателства. Прокурорът се позовава в протеста на приетото от първостепенния съд относно едновременния престой на двамата подсъдими в Турция, пристигането на Р. Г. по спешност в България след като В. Р. го уведомил, че е в болница в /населено място/ и вида на проведените телефонни разговори между двамата. По своята същност и трите коментирани обстоятелства представляват косвени доказателства и за да обосноват осъдителна присъда е необходимо да изграждат единна и непрекъсваема доказателствена верига, водеща до един единствено възможен извод. В случая 6 обаче изискуемите еднозначност и еднопосочност на изводите не са налице.