Решение № 14609 от 01.09.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14609 гр. София, 01.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20211110128305 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове от „Еос Матрикс“ ЕООД с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца по отношение на ответника за сумата от 3391,42 лв., главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит при фиксирана лихва от 14.09.2015 г., сключен с „ОББ“ АД, вземането по който е прехвърлено на ищеца по силата на Договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019 г. и Приложение № 1А към същия, ведно със законна лихва от 22.06.2020 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 883,48 лв. за периода от 14.01.2017 г. до 14.01.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 25984/2020 г. по описа на СРС, 57 с-в.

Ищецът претендира и сторените разноски по делото.

Ищецът „ЕОС МАТРИКС” ЕООД твърди, че по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит при фиксирана лихва от 14.09.2015 г. „ОББ“ АД е предоставила на ответника А. Д. Т. заемна сума, като последният се е задължил да я върне съобразно погасителен план към договора, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Твърди, че на 14.09.2020г. е падежирала последната погасителна вноска. Твърди, че на 25.06.2019 г. между него и „ОББ“ АД е подписан Договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019 г. и Приложение № 1А към същия, с предмет вземания, сред които и това към ответника.

Прилага уведомление за извършената цесия към исковата молба. За събиране на вземанията ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което било образувано ч.гр.д. № 25984/2020 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, поради което са предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника А.

Д. Т. чрез адв. М. В., с който изразява становище за неоснователност на предявените искове, като в тази връзка са релевирани следните възражения: Счита, че иска е недопустим, тъй като заповед срещу длъжника не следва да бъде издавана на осн. чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК, тъй като същият няма обичайно местопребиваване в Република България. Сочи, че ответникът не е надлежно уведомен за сключения договор за цесия. Поддържа, че не е доказано предаването на процесната сума в изпълнение на договора. Намира, че към договора липсва приложен погасителен план, което противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и води до недействителността му на осн. чл. 22 ЗПК. Оспорва таксата за оценка на досието в размер от 120 лв., поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Навежда евентуално възражение за изтекла погасителна давност. Поради изложеното се иска отхвърляне на ищцовите претенции изцяло.

По допустимостта: Следва само да се спомене, поради наведено възражение от ответник в тази насока, че адв. Галина Христова е редовно упълномощена от ищцовото дружество „ЕОС Матрикс“ ЕООД да го представлява, което е видно от приложено на л.5 от делото пълномощно.

Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК,; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени за разпореждане.

В настоящия случай е представен писмен договор за предоставяне на потребителски кредит с фиксирана лихва от 14.09.2015г. сключен между „ООБ“ АД в качеството и на кредитор и А. Т. в качеството на кредитополучател. Съгласно текста на същия банката предоставя на ответника в качеството му на кредитополучател сумата 5500 лв. Уговорено е общият размер на всички задължения - 7971,31 лв., платими на 60 погасителни вноски.

2

Първото дължимо месечно задължение е уговорено, че е с падеж 14.10.2015г., а крайният падеж на договора – 14.09.2020г. Кредитът е усвоен по банкова сметка с титуляр длъжника, видно от извлечение от същата и заключението на в.л. по ССчЕ, т.е. налице е реалното предаване на сумата.

Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Следователно между страните /кредитор и кредитополучател/ е налице облигационно правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/.

На 25.06.2019 г. с договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019 г. и приложение № 1А към същия сключен между „ЕОС Матрикс“ ЕООД и „ОББ“ АД процесното вземане е цедирано на ищцовото дружество.

Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.

Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

С оглед горното съдът намира, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, предвиждаща еднократна такса за кредитна оценка в размер на 120 лв. е недействителна. Същата представлява такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита съгласно чл.

10, ал. 2 ЗПК. Безспорно е, че кредитната оценка се изготвя с цел отпускане, т.е. усвояване на кредита, а не представлява допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Ето защо тази клауза е нищожна, поради противоречие със закона. Въпреки това тази сума не следва да се изключи от претендирания по делото размер, а единствено от общия непогасен размер на кредита. Това е така, тъй като по делото се претендира сумата от 3391,42 лв., която е част от общия размер на вземането, дължим за периода от 14.01.2017г. до 14.01.2020г. Като се има предвид, че не са били изцяло погасени вноските за периода от 14.10.2015г до 14.01.2017г., както и тези за периода 14.01.2020г. до 14.09.2020г., съдът счита, че сумата от 120 лв. следва да бъде приспадната от общия дължим размер по кредита при евентуално провеждане на съдебно производство за остатъка. Това е проява на особеностите на производството по частичен иск, в случая за част от вземането и като размер и по период. Съдът би следвало да приспадне недължимите 3 части от сумата, ако не надвишават размера на частично предявения иск, единствено при разглеждането на претенцията за остатъка. В противен случай би се достигнало до объркване и възможна мултипликация на приспаднатите суми в двете отделни производства, ощетяващо ищцовата страна.

Съдът счита, че липсват други недействителни клаузи от договора за кредит от 14.09.2015г.

Следва да се има предвид, че в процесния договор, кредиторът е посочил лихвения процент по заема, ГПР на заема, както и общата подлежаща на връщане сума и т.н., като е отговорил на изискванията на чл. 11 от ЗПК.

От заключението по ССчЕ се установява, че за периода 15.09.2015г. – 31.05.2016г.

/последното плащане/ ответника е извършил плащания в общ размер от 920,81 лв., съотнесени за погасяване съответно на падежиралите главници и лихви. Тези плащания не следва да се вземат предвид, тъй като се отнасят за период преди процесния, който започва от 14.01.2017г.

Вземанията са и изискуеми, тъй като се претендира главница и съответно лихви, единствено за падежиралите до подаване на заявлението месечни вноски за периода от 14.01.2017г. до 14.01.2020г.

От гореизложеното и от заключението по ССчЕ, се установява, че неплатения размер на главницата за периода от 14.01.2017г, до 14.01.2020г. е в размер на 3468,10 лв., а на незаплатената договорна лихва за същия период е 849,43 лв.

Предвид горното съдът счита, че исковете следва да бъдат уважени до така посочените размери.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че срещу него не е следвало да бъде издадена заповед за изпълнение, тъй като има постоянно местопребиваване в чужбина. Действително чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК предвижда, че съдът отказва да издаде заповед, когато констатира, че длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. Съдът, обаче, дължи отхвърляне на заявлението само при наличието на неоспорими данни в тази насока, а именно когато лицето е с регистриран настоящ адрес в чужбина, от справка за месторабота е видно, че не полага труд в рамките на Република България и при изпращане на съобщение на постоянния му или посочен от заявителя адрес са събрани сведения, че пребивава в чужбина. Наличието на британско свидетелство за управление на МПС, каквото е представено към възражението по 414 ГПК, само по себе си не доказва в необходимата степен обстоятелството, че лицето пребивава обичайно в Кралство Великобритания.

По същественото в случая е, че подобно възражение възниква от неправилно телеологично тълкуване на закона. Целта на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК е да защити правата на лице, което няма обичайно местопребиваване на територията на Република България. Тоест, такава закрила му се предоставя, защото то не би могло да упражни правото си на защита, тъй като пребивава в друга държава. В случая, обаче, с 4 ангажирането на адвокатска помощ и подаване на възражение в срок, лицето е показало, че е способно да организира защитата си, дори и да се приеме, че пребивава постоянно на територията на Кралство Великобритания. В действителност процесуалните права на лицето са охранени в пълна степен при провеждане на общ исков процес с участието на ангажиран от него процесуален представител, както в случая. Още повече, без практическо значение по делото би било дали предявеният иск е установителен по реда на чл. 422 ГПК или осъдителен за същите суми, какъвто би бил при отхвърляне на заявлението. Ето защо съдът намира така изложеното възражение за неоснователно.

Съдът констатира, че между „ОББ“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД на 25.06.2019г. е бил сключен валиден договор за цесия, с Приложение № 1А, с което е било прехвърлено и вземането към А. Т.. Неоснователно е възражението на ответника относно несъобщаване на цесията по правилата на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС изискването за съобщение от страна на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от страна на длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно упълномощено лице може да бъде наведено от длъжника само при изпълнение на задължението към предишния кредитор, в противен случай то е неотносимо. Такава е и практиката, залегнала в Решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което: “ Неизпълнението му /на задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД/ не се отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о., ГК: “ Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“