Определение № 2726 от 31.10.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2726 гр. София, 31.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20231000502782 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 10.08.2023 г. на ищците Л. В. П., Р. В. Г. и Г. В. Г. срещу определението от 26.07.2023 г. по гр. д № 2778/2020 г. на Софийския градски съд, І-25 състав, с което е допълнено в частта на разноските определението от 18.05.2023 г., като на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника „Кардиф Животозастраховане“ АД са присъдени разноски в размер на 2 916,69 лв.

В жалбата се твърди, че определението е недопустимо, тъй като самото искане по чл. 248 ГПК е недопустимо, предвид това, че до прекратяване на делото от ответника не било направено искане за присъждане на разноски, не били представени списък по чл. 80 ГПК и доказателства за платеното адв. възнаграждение. Не било доказано и плащането на възнаграждението, доколкото било представено банково платежно нареждане без номер на банкова референция, а не било представено и извлечение от банкова сметка за полученото плащане. Твърди се и, че присъдените разноски били прекомерни с оглед сложността на делото, обвързаността от предходното дело по частичен иск и обема на извършените процесуални действия, както и поради липсата на проведено открито заседание. Неправилно съдът намалил разноските само до размерите по Наредба № 1/2004 г., които не следвало да се прилагат съобразно решението от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС. Поради това разноските следвало да се намалят и под тези размери, евентуално – до 200 лв. с ДДС. Твърди се, че ищците били в тежко материално положение и не разполагали със средства за заплащане на допълнителни разноски.

Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да отхвърли искането на ответника за присъждане на разноски, а евентуално – да намали същите.

1

Ответникът „Кардиф Животозастраховане“ АД в писмения отговор на процесуалния си представител оспорва частната жалба.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 4.03.2020 г., с която Л. В. П., Р. В. Г. и Г. В. Г. са предявили срещу „Кардиф Животозастраховане“ АД, регистрирано във Франция, действащо чрез клона си в България „Кардиф Животозастраховане – клон България“, иск за осъждане на ответника да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД сумата 63 352,60 лв., представляваща непредявен остатък от частичен иск за сумата 133 352,60 лв. по договор за застраховка „Кредитна протекция“ № Пакет Б 229/0153/19862348/2012 г. във връзка с банков ипотечен кредит № 229/0153/19862348/16.04.2013 г., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането.

В исковата молба се твърди, че по силата на договор за банков ипотечен кредит № 229/0153/19862348/16.04.2013 г. на кредитополучателя В. Г. В. бил отпуснат от „Уникредит Булбанк“ АД кредит в размер на 55 000 евро, по който солидарен длъжник била ищцата Л.

В. П., а кредитът следвало да се погасява с анюитетни вноски от 10.05.2013 г. до 10.05.2028 г. Във връзка със задължително условие по договора бил сключен и договор за застраховка „Кредитна протекция“ № Пакет Б 229/0153/19862348/2012 г. с ответното застрахователно дружество, който бил сключен в полза на трето лице – банката. Твърди се, че до м. 01.2017 г. дължимите погасителни вноски били внасяни от кредитополучателя В. В.. Същият починал на ******** г., като негови наследници били ищците Р. Г. и Г. Г.. След неговата смърт не били плащани погасителни вноски по кредита, чийто остатък бил в размер на 72 422,14 евро или 133 352,60 лв., с което настъпило уговореното в застрахователния договор застрахователно събитие. Ищците, като наследници на застрахования, отправили писмена искане до застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение, по което ответникът отказал плащане с довод, че бил отказал застраховане, въпреки заплатените застрахователни премии. Твърди се, че ищците предявили частичен иск за част от същото вземане в размера на 70 000 лв. от общо 133 352,60 лв., по което било образувано гр. д. № 9084/2017 г. на СГС. По настоящото дело се предявява останала част от вземането.

Исковата молба е подадена чрез упълномощения адв. Г. М., като е приложен договор за правна защита и съдействие от 27.02.2020 г. с уговорено възнаграждение 2 430 лв.

Приложено е и преводно нареждане за внесена държавна такса в размер на 2 534 лв.

С молба от 8.03.2022 г. ищцата Л. П. е оттеглила упълномощаването на адв. М..

На 28.02.2022 г. е бил връчен препис от исковата молба на ответното дружество, което е депозирало отговор на 22.03.2022 г. В същия, наред с другото, е посочено, че първият частичен иск е бил отхвърлен с решение от 23.09.2020 г. по гр. д. № 9048/2017 г. на СГС, І-9 състав, потвърдено с решение от 6.12.2021 г. по гр. д. № 334/2021 г. на САС, ГО, 8 състав, срещу което е подадена касационна жалба от ищците. Поради това е направено искане за 2 спиране на настоящото производство на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Отговорът е подаден от пълномощника адв. В. К., като е приложен договор за правна защита и съдействие от 9.03.2022 г. с уговорено възнаграждение в размер на 6 841,38 лв. с ДДС, платима по банков път по посочена сметка, за изготвяне на отговор на исковата молба и процесуално представителство по делото. В отговора не е направено искане за присъждане на разноски.

С определение от 23.06.2022 г. СГС е спрял производството на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на гр. д. № 9084/2017 г. на СГС.

С молба от 25.04.2023 г. ищците са уведомили съда, че производството по гр. д. № 9084/2017 г. на СГС е окончателно приключило, макар и с несправедлив за тях резултат – частичният иск бил изцяло отхвърлен, като не било допуснато касационно обжалване с определение № 50179/6.04.2023 г. по т.д. № 784/2022 г. на ВКС, ІІ т.о. Поради това е заявено оттегляне на предявения иск и е поискано възстановяване на внесената държавна такса.

С определение от 18.05.2023 г. исковото производството е прекратено поради заявеното оттегляне на иска, като е оставено без уважение искането за възстановяване на таксата.

Препис от определението е връчен на ответника на 26.05.2023 г., на ищцата Л. П. – на 10.07.2023 г., а на останалите ищци чрез техния пълномощник – на 29.05.2023 г.

С молба от 18.05.2023 г., подадена по електронен път на 17.05.2023 г., ответникът е поискал възобновяване на производството и неговото прекратяване поради недопустимост на втория частичен иск поради отхвърлянето на първия частичен иск. Поискано е и присъждане на разноски според приложен списък по чл. 80 ГПК, в който са заявени разноски в размер на 6 841,38 лв. – за адвокатско възнаграждение с ДДС. Приложени са и фактура № 243/1.04.2022 г. и преводно нареждане от 7.04.2023 г.

Съдът е приел тази молба за такава по чл. 248 ГПК, като е постановил изпращане на препис от същата на ищците за отговор. Такъв е постъпил на 17.07.2023 г., в който искането е оспорено – по допустимост и основателност, по аналогични съображение, както развитите в настоящата частна жалба.

За да постанови обжалваното определение от 26.07.2023 г. СГС е приел, че искането по молбата е за произнасяне по своевременно направено искане за разноски, по което съдът не се е произнесъл, поради което е ирелевантно представянето на списък по чл. 80 ГПК, а освен това такъв е представен. Приел е, че независимо от постановеното решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС няма необходимата информация за преценка дали са спазени условията на чл. 101 ДФЕС с оглед легитимната цел на Наредба № 1/2004 г.

Приел е за частично основателно възражението за прекомерност, като е намалил разноските до минимума по Наредба № 1/2004 г., който съответствал и на уговореното от самите ищци адвокатско възнаграждение за техния първоначално ангажиран адвокат.

При така установените фактически обстоятелства, въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

3

Ответникът има право на присъждане на разноски при прекратяване на делото /чл. 78, ал.

4 ГПК/, като са ирелевантни причините за прекратяването и вината на ищеца, които разноски следва да бъдат реално направени – т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ОСГТК – ВКС. В случая първото условие не е спорно – производството е прекратено с определение от 18.05.2023 г. поради оттегляне на иска от ищците, извършено след подаване на отговора на исковата молба от ответника. Спорните въпроси са дали е допустимо и своевременно самото искане за разноски, дали същите са доказани, дали се явяват прекомерни съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и до какъв размер може да се намалят. По тези въпроси въззивният съд намира следното:

Както бе посочено по-горе, в отговора на исковата молба не е било направено искане за присъждане на разноски в полза на ответника, макар към него да е приложен договор за правна защита с уговорено адвокатско възнаграждение. Подобно искане е било заявено за първи път с молбата на ответника, изпратена на 17.05.2023 г. по електронен път /на електронния адрес, обявен на Интернет страницата на СГС/, като е заведено в регистратурата с входящ номер от 18.05.2023 г. При това положение и съобразно чл. 62, ал.

2 ГПК то следва да се счита за подадено на 17.05.2023 г., без значение кога е регистрирано и кога е докладвано на съда. Доколкото настоящото исково производство е било прекратено с определение от 18.05.2023 г. без в същото да се коментира това искане, то може обосновано да се предположи, че молбата не е била докладвана на съдията до този момент, което обаче е ирелевантно. Искането за разноски е постъпило в съда преди постановяване на прекратителното определение и по него липсва произнасяне, т.е. определението е непълно.

Ето защо правилно СГС е приел, че късно докладваната молба е такава за допълване на определението за прекратяване и е администрирал същата по реда на чл. 248 ГПК. Противно на доводите в частната жалба към молбата е приложен списък по чл. 80 ГПК, но и да не беше приложен това не обуславя недопустимост на искането доколкото се касае за допълване на акта в частта за разноските съобразно постановките на т. 8 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК, а не за изменение на същите.

Независимо от горното въззивният съд намира за ирелевантен въпроса дали искането за разноски предхожда или следва прекратителното определение от 18.05.2023 г. Това е така, защото прекратяването на настоящото производство е постановено преди ответникът да е бил уведомени за постъпилото от ищците заявление за оттегляне на иска, като уведомяването е извършено със самото връчване на прекратителното определение на ответниците. Ответникът обаче е имал право да се запознае с искането на ищеца, за което съдът е бил длъжен да му осигури възможност /чл. 8, ал. 3 ГПК/. Едва след запознаване с това искане ответникът може да заяви и претенцията си за присъждане на разноски, като представи съответните доказателства. Това е така, защото за ответника оттеглянето на иска има неочакван характер – същият е бил уведомени единствено за предявения иск с връчването на препис от исковата молба и легитимните му очаквания са делото да се развие по нормалния начин до произнасянето по същество на съда по иска, като именно с тази цел е организирал защитата си чрез наемане на адвоката, подал отговора на исковата молба.

4

Неочакваното оттегляне на иска е довело и до неочаквано за ответника прекратяване на исковото производство. Следователно, в тази хипотеза за ответника не може да настъпи преклузия нито за самото искане за присъждане на разноски, нито за представяне на доказателства за извършването им, преди същият да бъде уведомен за постъпилото оттегляне на иска, заявено от ищеца. Ако това уведомяване е извършено едва с връчването на препис от прекратителното определение, то посочените действия на ответника следва да бъдат извършени в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. В случая процесното искане за разноски е своевременно направено дори преди постановяване на прекратителното определение, поради което неговата допустимост е несъмнена.