Решение № 124 от 10.06.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 124 гр. С., 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Т.Б.С при участието на секретаря А.Е.А като разгледа докладваното от Т.Б.С Гражданско дело № 20264150100075 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Ищцата Й. К. Й., чрез адв. Л. Б. от САК предявява установителен иск с против „**“ АД с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ** от 12.03.2025г. и осъдителен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да й заплати сумата 63,40 евро /124,00 лева/ - представляваща заплатената от него сума по недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП Договор за потребителски кредит № ** от 12.03.2025 г.

Ищцата твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит № **, сключен на 12.03.2025 г. от разстояние със „**“ АД с ЕИК **, със седалище гр. Ш., пл.“О.“ №13 Б, представлявано от С.Т..

Съгласно договора получил кредит в размер на 400 лева, които трябвало да върне за срок от 6 месеца, при размер на годишната лихва – 36,00%, а размерът на годишния процент на разходите - 42,58%, / размерът на общата сума, която следвало да върне – 450,82 лева /главница +лихва/ или 908,16лева 1

/главница +лихва+ неустойка/.

В чл. 19 от процесния договор било уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в т.8 от СЕФбанкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита или трето лице – поръчител, отговарящо на условията, посочени в чл.17 от ОУ и одобрено от кредитора.

В чл. 19 страните се били уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от ОУ, а именно да представи обезпечение в срока (три дни от сключване на договора), заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинявало вреди на кредитора в посочените размери.

Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 457,34 лева, тъй като не бил представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следвало да върне била 908,16 лева.

Ищцата на 1.10.2025г. погасила сумата 524,00 лева по сключения договор, като част от нея е неустойка. Въпреки това получавала заплашителни имейли, че следва да заплати още 700 евро.

Излага аргументи, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и основните данни, които послужили за неговото изчисляване.

Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от 2

ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В процесния договор – чл.19 било уговорено, че заемателят се задължил да осигури действието на трето физическо лице, което да сключи договор за поръчителство в полза на заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, или да предостави банкова гаранция.

В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще да бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Смята, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било 3 типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.

Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика припредоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и "неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" за предоставяне на обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК "**" АД не било включило в ГПР разходите за заплащане на "неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради 4 което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв ще възлиза не както бил посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице нарушение на разпоредбата па чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал "заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714 на СЕС.

Счита, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва в който се включва и начислената "неустойка") за изключително висок и противоречащ на добрите нрави. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор -чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.

Ето защо счита, че бил налице правен интерес за ищеца от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпените имуществени вреди. Искането е да се признае за установено, че договор за потребителски кредит № ** от 12.03.2025г. , сключен между Й. Й. и „**“ АД, с ЕИК: ** е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 124,00 лева, ведно със законната лихва. Претендира присъждане на направените по делото разноски 5 и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище поддържа исковата молба и моли исковете да бъдат уважени като основателни и доказани.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника "**" АД, чрез адв.Х. М. в който заявява, че не оспорва сключването на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № ** от 12.03.2025г. и предоставяне на заемна сума в размер на 400 лева, която сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен план. Не оспорва и че са внесени 524,00 лева.

Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.

В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството.

На 12.03.2025 година чрез създадения от Й. Й. личен профил, попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението били въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението бил посочен и така нареченият "Идентификационен номер".

След попълване на Заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6, ал. 2 от ОУ на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за завършване на заявката потребителят натиснал бутон "Вземи парите", което действие било потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от потребителя сума. След натискането на бутона "Вземи парите" на Потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит, като ако бил съгласен с неговото съдържание, Потребителят натискал бутона "Подпис", с което действие последният давал 6 своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на договора и за неговото сключване.