Определение № 231 от 16.05.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 231 гр. Пазарджик, 16.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Коста Ст. Стоянов

Членове:

Александър Люб. Александров

Димитър Б. Бишуров при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова като разгледа докладваното от Александър Люб. Александров Въззивно частно наказателно дело № 20245200600959 по описа за 2024 година Производството е по чл. 345 от НПК.

Постъпила е жалба от И. Д., частен тъжител по НЧХД № 573/24г. на Пазарджишкия районен съд, чрез повереника й, против определение № 1434 от 11.11.2024 г., постановено по делото. Определението се обжалва в частта, с която тъжителката е осъдена да заплати на подсъдимата 1500 лв. разноски за защитник. Поддържа се, че в обжалваната си част определението е незаконосъобразно.

Твърди се, че не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение от подсъдимата на защитника. Прави се извод за недължимост от страна на тъжителката на разноски, които не били сторени. Не били извършени и никакви действия по осъществяване на защита до прекратяване на делото.

Уговореният размер на адвокатското възнаграждение не отговарял на изискването за справедливост и обоснованост – позовава се на точки 1 и 3 от ТР № 6 от 06.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 3 от 13.05.2010 г. по т.д. № 5/2009 г. на ОСК на ВАС. Такова следвало да е възнаграждението не само в отношението подсъдим – защитник, а и за другата страна, която евентуално можела да бъде осъдена да го заплати под формата на разноски.

Чрез тълкуване на иначе императивната разпоредба на чл. 190, ал. 1 от НПК, съдът следвало да провери справедливостта и обосноваността на уговореното възнаграждение.

Излага се довод за пряко приложение на разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧ, доколкото решението на съда по разноските представлявало намеса в правото на мирно ползване на притежанията. В тази насока била и вътрешната разпоредба на чл. 36, ал.

2 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

Излагат се доводи за прекомерност на адвокатското възнаграждение с позоваване на практика на ЕСПЧ. Позовава се на разпоредбите на чл. 78, ал. 5 от ГПК, чл. 143 и чл. 144 от АПК и чл. 161, ал. 1 и 2 от ДОПК даващи право на съда да преценява дължимост и/или прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Жалбоподателят счита, че при липсата на норми в НПК за недължимост или намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение, то следвало да се приложи 1 задължителната практика на ВКС и ВАС по граждански, търговски и административни дела.

Излага се довод, че в чл. 88, ал. 1 от НПК се предвижда субсидиарна приложимост на ГПК по реда за разглеждане на гражданския иск. Нямало процесуална пречка по аналогия да се приложи чл. 78, ал. 5 от ГПК. Позовава се на съдебна практика - Решение № 445 от 15.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1321/2012 г., II н. о. и Решение № 163 от 13.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 14/2010 г., I н. о.

С жалбата се иска отмяна на определение № 1434 от 11.11.2024г. в частта, с която тъжителката е осъдена да заплати на подсъдимата 1500 лв. разноски за защитник.

Алтернативно се иска намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение до минимума, предвиден в чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

Срещу така подадената жалба е постъпило възражение от защитника на подсъдимата С. К..

Поддържа се във възражението, че жалбата е неоснователна. По делото били представени писмени доказателства, че подсъдимата реално е заплатила по банков път уговореното възнаграждение за защитник.

Излагат се доводи за неприложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Въпросът за разноските не бил част от реда за разглеждане на гражданския иск, а последица от решението на съда по гражданската претенция.

Подсъдимата била поставена в това процесуално качество и следвало да организира защитата си. При това, по силата на чл. 17 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не можело да се уговаря резултативен адвокатски хонорар. Тоест възнаграждение,според изхода на делото или броят на съдебните заседания.

Договореното конкретно възнаграждение било съобразено с обичайния и разумен размер по този вид дела. Същият съответствал и на извършеното от защитника преди съдебното заседание – запознаване с делото, по което имало многобройни молби – уточнения и доказателства, изготвяне и съгласуване линията на защита. В случая възнаграждението включвало и разноските на защитника за пътуване във връзка със запознаването с делото.

Иска се потвърждаване на обжалваното определение.

Жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

В съдебно заседание защитникът и повереникът поддържат и развиват писмено изложените си доводи.

Фактите, релевантни за решаване на правния спор, с който е сезирана настоящата съдебна инстанция, са следните :

Наказателното производство по НЧХД № 573/24 г. на Пазарджишки окръжен съд е образувано по тъжба на И. Д. от с. Г.Б., обл. Пазарджишка, против С. К. от гр. Б., обл.

Пазарджишка с твърдения за извършени престъпления обида и клевета.

Тъжбата е постъпила в съда на 24.04.2024 г.

На 30.10.2024 г. С. К. получила призовка за открито съдебно заседание по делото, насрочено за 11.11.2024 г., ведно с препис от тъжбата и приложения.

С молба вх. № 27461 от 06.11.2024 г. на РС Пазарджик, подадена от от адв. Т. Ж., в качеството й на повереник на тъжителката И. Д., се оттегля тъжбата и се иска прекратяване на делото на основание чл. 24, ал. 5 т. 4 от НПК.

На 07.11.2024 г. в съда отново постъпила писмена молба от адв. Т. Ж., като повереник на тъжителката И. Д., с която е представено заверено копие от молба, подписана лично от И.

2

Д., с която се оттегля тъжбата и се иска прекратяване на делото.

С договор № 71 от 07.11.2024 г. за правна защита и съдействие подсъдимата по делото С. К. се задължила да заплати на своя защитник, адв. Т. Р. от Софийската адвокатска колегия, адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева.

На 08.11.2024 г. подсъдимата К. заплатила уговореното възнаграждение по банков път – потвърждение за получен превод на стр. 135 от НЧХД № 573/24 г. на РС Пазарджик.

В открито съдебно заседание по делото, проведено на 11.11.2024 г., производството по делото било прекратено на основание чл. 24, ал. 5 т. 4 от НПК, поради оттегляне на тъжбата. Тъжителката била осъдена да заплати на подсъдимата разноски за защитник в размер на 1500 лева.

По приложението на закона.

Неоснователно е възражението, че присъдените от първата инстанция разноски не били действително сторени. Доказателства за обратното са представени още в съдебно заседание на 11.11.2024 г. пред Пазарджишкия районен съд.

Относно приложимото право.

По силата на чл. 190, ал. 1, изречение второ от НПК, когато производството по дело от частен характер бъде прекратено, разноските по делото се възлагат на частния тъжител.

В случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, въпреки препращащата норма на чл. 88, ал. 1 от НПК. Такъв довод се излага в жалбата. На първо място, правилото на чл. 88, ал. 1 от НПК предвижда субсидиарна приложимост на ГПК единствено по реда за разглеждане на гражданския иск. Второ – наказателният процесуален закон съдържа специална уредба на въпроса за разноските и не се налага приложението на друга правна норма. Това е нормата на споменатия вече чл. 190, ал. 1 от НПК.

Съдът прие за неоснователни доводите в жалбата за прилагане по аналогия на разпоредбите, чл. 143 и чл. 144 от АПК и чл. 161, ал. 1 и 2 от ДОПК даващи право на съда да преценява дължимост и/или прекомерност на адвокатското възнаграждение. Аргументите за това са идентични с тези, изложени по-горе. НПК съдържа изрична, специална уредба на въпроса за разноските.

В практиката на ВКС има противоречиви становища по възможността в наказателния процес да се поставя въпросът за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Така в решения № 163 от 13.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 14/2010 г., I н. о., № 445 от 15.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1321/2012 г., II н. о. и № 513 от 23.10.2024 г. на ВКС по н. д.

№ 672/2024 г., II н. о. се приема, че в наказателния процес е допустимо съдът да разгледа по същество въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Обратното становище е застъпено в решения № 121 от 13.07.2018 г. на ВКС по н. д.

№ 501/2018 г., III н. о. и № 52 от 9.06.2021 г. на ВКС по н. д. № 159/2021 г., III н. о.

Цитираната съдебна практика не е от категорията на задължителната. Предвид разногласието в становищата на различни състави на върховната съдебна инстанция, съдът намира, че е невъзможно пряко приложение на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС.

Неоснователни са и доводите за директно приложение на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧ. Тази норма регламентира правен принцип, а не конкретни субективни права. По тази причини не може да се прилага пряко.

Съгласно принципа на директен ефект в държавата – членка трябва да бъде приложена всяка съюзна правна норма, която е обективно годна пряко да породи правни 3 последици. А нормата е такава, когато е „ясна, конкретна, безусловна, завършена и юридически перфектна“ /проф. д.ю.н. Атанас Семов, „Правна система на ЕС“, Институт по европейско право, София, 2017 г., стр. 420/. В случая липсва конкретна регламентация, а дори конкретна връзка със спорното процесуално правоотношение.

Безспорно чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧ може да се ползва като критерий за тълкуване на националните правни норми, ако същите противоречат на общностното право.

В случая, обаче, такова противоречие няма. Разпоредбата на чл. 190, ал. 1, изречение второ от НПК, не накърнява правото на мирно ползване на притежанията на частните лица, регламентирано в чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧ.

Нещо повече, този принцип следва да се тълкува в полза и на двете страни в настоящия казус. Завеждайки наказателно дело от частен характер против подсъдимата, частният тъжител я принуждава да направи разходи за да организира защитата, ползвайки адвокат. Тоест, страните се намират в равностойно положение по отношение необходимостта от разноски, респективно търпят известно въздействие върху имуществената си сфера.

Всичко казано дотук по приложението на закона в конкретния казус мотивира съда да приеме, че в наказателното производство не може да се поставя въпроса за прекомерност на разноските.

Воден от това си разбиране, настоящият състав намира, че не следва да обсъжда доводите в жалбата и на съдебните прения, свързани със справедливостта и обосноваността на уговореното възнаграждение.

По изложените дотук съображения, съдът намира обжалваното определение за обосновано и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Воден от горното и на основание чл. 345 ал. 1 от НПК, Пазарджишкият окръжен съд ОПРЕДЕЛИ: