Решение № 265329 от 06.08.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 06.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 3040/2020 г по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 140312 от 13.06.2019 г., постановено по гр. дело № 50522/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 65 състав, е признато за установено по предявените от

„Т.С." ЕАД срещу И.В.К. и О.Б.К., пасивно субективно при условията на разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че И.В.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2120,07 лева, съставляваща 3/4 част от дължима цена на доставена топлинна енергия и сумата от 52,51 лева -3/4 част от цена на предоставена услуга дялово разпределение през периода 01.05.2014 г. 30.04.2017г., за аб. № 251683, ведно със законна лихва за периода от 17.11.2017 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени изцяло предявените искове по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава на първата главница в размер на 254,55 лв. и за забава на втората главница в размер на 9,36 лева за периода 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г., а О.Б.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 706,69 лева, съставляваща 1/4 част от дължима цена на доставена топлинна енергия и сумата от 17,50 лева -1/4 част от цена на предоставена услуга дялово разпределение през периода 01.05.2014 г. 30.04.2017г., за аб. № 251683, ведно със законна лихва за периода от 17.11.2017 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени изцяло предявените искове по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава на първата главница в размер на 84,85 лв. и за забава на втората главница в размер на 3,12 лева за периода 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г.

Със същото решение ответнице И.В.К. и О.Б.К. са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съответно първият сумата от 378,79 лв. , а вторият сумата от 356,67 лв., представляващи разноски в исковото и в заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците съответно сумата от 48,74 лв. и сумата от 37,91 лв., представляващи разноски в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените пасивно субективно съединени акцесорни установителни искове, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. И.М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл.

32, ал. 1 ОУ за ответниците съществува задължение да заплащат месечните дължими суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което и ответниците са изпаднали в забава и дължат пълния размер на предявените искове. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи акцесорната претенция за лихви. Претендира разноски.

Въззиваемите ответници по жалбата на ищеца са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорват същата, сочейки че по делото не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично са уважени главните пасивно субективно съединени искове, са подадени въззивни жалби и от ответниците И.В.К. и О.Б.К. , чрез пълномощника им – адв. Н.К., с надлежно учредена представителна власт по делото. Във въззивните жалби са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.

В жалбата на И.К. се поддържа, че неправилно

СРС е приел за доказано твърдението на ищеца, че имат качеството на потребител, тъй като от представения по делото нотариален акт собственик на имота бил О.К., по силата на договор за гледане и издръжка, поради което и нямала задължение за плащане на топлинна енергия. Сочи още, че липсвало основание за присъдените суми за дялово разпределение.

В жалбата на О.К. се поддържа, че с влязло в сила Решение № 4777 от 13.04.2018 г. е отменена Методиката за дяловото разпределение, поради което начисляването до този момент на такава е било незаконно, още повече, че липсвало и основание за начисляване на суми за дялово разпределение, тъй като същата имала договорен характер.

Молят съда да отмени решението в обжалваните му части и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемият ищец е подал отговор на въззивната жалба на ответниците и не взема становище по същата.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.с.“

ЕООД не е подал отговор на въззивните жалби, не изразява становище по същите и не се представлява в съдебно заседание.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с оплакванията в жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Прото­кол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одоб­рени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на за­конната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на из­равнителната сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след из­вършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение за процесния последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответниците за периода от 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г. са били публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че същите са поставени в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответниците не дължат мораторна лихва върху главното парично задължение за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. - 3.11.2017 г., поради което и правилно пасивно субективно съединените акцесорни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени.

По отношение на наведеното във възивната жалба на ответника И.В.К. оплакване следва да се отбележи, процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ и касаеща процесния имот/ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” , респективно „битов клиент“ е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В тази връзка по делото е представен Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 20.12.1997 г., по н.д. № 47022/1997 г., неоспорен от ответниците и ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила, от който се установява, че прехвърлителят К. е запазила пожизнено и безвъзмездно правото си на ползване върху ¾ от същият имот до който ищецът е доставил топлинна енергия за процесния период. В случаите, когато е учредено вещно право на ползване, както е в случая, неговият титуляр, а не собственикът /притежаващ само т. нар. гола собственост/, се счита за потребител на топлинна енергия по арг. от чл. 57 ЗС. Следователно, противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през процесния период, че именно между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, като И.В.К. отговаря за ¾ от стойността на доставената топлинна енергия, като задължението за издръжка и гледане поето от О.К. касе само вътрешните отношения между страните, но не рефлектира върху по отношение на ищеца, тъй като спрамо него задължението е на И.К..

По отношение на наведеното във възивните жалби на И.В.К. и О.Б.К. оплакване, касаещо отговорността за дялово разпределение съдът намира следното:

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.