Решение № 3398 от 30.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3398 гр. София, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Стойчо Попов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20211100511224 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20143463 от 21.06.2021 г. постановено по ГД № 11203 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 153 състав, по предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответника „Е.Д.Г.И.“ ЕООД по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1755,28 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия (ТЕ) в периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г. в имот – апартамент № 13, с аб. № 112684, находящ се в гр. София, ж. к. ****, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 20.01.2021 г. до окончателното плащане на сумата, като искът за ТЕ за разликата над присъдения до пълния предявен размер от 1759,62 лв., искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

59, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 47,45 лв., представляваща такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 28.02.2020 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумите от 145,99 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на задължението за услуга дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 14.01.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 2951/2021 г. на СРС, 153 състав. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участието на „Нелбо“ АД, ЕИК **** – трето лицепомагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ответника „Е.Д.Г.И.“ ЕООД, в частта, с която исковете са уважени. Въззивникът излага доводи, че решението на СРС в обжалваната част е 1 неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, като същото е и необосновано. Поддържа се, че между страните не е налице облигационно правоотношение, възникнало от писмен договор за продажба на ТЕ за стопански нужди по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Нелбо“ АД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

В частта, с която са отхвърлени исковете за ТЕ за разликата над присъдения до пълния предявен размер от 1759,62 лв., искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 47,45 лв., представляваща такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 28.02.2020 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумите от 145,99 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяване на задължението за услуга дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 14.01.2021 г., първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка, доколкото в тази част не е обжалвано в срок от ищеца – по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

2

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съобразно твърденията, изложени в исковата молба (идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК), главните спорни права намират своето правно основание в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, ответникът трябва да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа следните елементи: 1. имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3. липса на правно основание за имущественото разместване; и 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1. намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права); 2. увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения; и 3. извършване на разходи (включително и в труд). Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В частност твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия, респ. до стойността на предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това (в т. ч. за услугата дялово разпределение), както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 год.), респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 год.), потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

3

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесния имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Безспорно е между страните, а и от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото се установява, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот – апартамент № 13, с аб. № 112684, находящ се в гр. София, ж. к. ****. Нито се твърди, нито се установява по делото, че между страните е бил сключен писмен договор за доставка на топлинна енергия за стопански (небитови) нужди.

В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, е прието, че присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29 - 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г., отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, Обн. - ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.)) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл.

153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергиая по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие ск предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разпоредбата на чл. 125, ал. 1 от ЗЕ е установено, че топлоснабдяването е процес на производство, пренос, доставка, разпределение и потребление на топлинна енергия с топлоносител водна пара и гореща вода за битови и небитови нужди. Дефиниции на понятията „битов клиент“ и „небитов клиент“ се съдържат в § 1 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл. 2а „битов клиент“ е клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, а съгласно чл. 33а „небитов клиент“ е клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди. Въведеното в ЗЕ разделение на клиентите е в съответствие и с целта на нормите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 год. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия 4 и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, съгласно която „битов клиент“ означава клиент, купуващ електроенергия за собствена битова консумация, като се изключват търговски или професионални дейности (чл. 2, т. 10), а „небитов клиент“ означава физическо или юридическо лице, купуващо електроенергия, която не е за негови собствени битови нужди, и включва производители и клиенти на едро (чл. 2, т. 11).