Решение № 260377 от 27.02.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, ………………… г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-"б" въззивен състав, в открито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първата година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Хрипсиме Мъгърдичян

ЧЛЕНОВЕ: Иванка Иванова мл. с. Божидар

Стаевски при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от младши съдия Стаевски в. гр. дело № 5504 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 42018 от 17.02.2020г. по гр.д. № 37666/2019г. по описа на Софийски районен съд, 43 състав, е признато за установено по искове с правно основание 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал.1 ЗЕ предявени от

„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******, адрес: ул. „******срещу П.Д.Т., ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца сумата от 434,77 лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия през периода от 30.11.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се гр.

София, ж.к. „******както и сумата от 23,97 лева, представляваща главница за услуга дялово разпределение за периода от 31.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 04.01.2018 г. до окончателното изплащане. С решението е отхвърлен предявения иск за главница за топлинна енергия за сумата над 434,77 лева до пълния предявен размер от 698,13 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 29.11.2014 г. вкл., поради настъпила погасителна давност. С решението са отхвърлени и исковете на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******, адрес: ул. „******срещу П.Д.Т., ЕГН********** искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 97,54 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода от 15.10.2015 г. до 14.12.2017 г., както и сумата от 4,50 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за услуга дялово разпределение на топлинна енергия, начислено за периода от 15.10.2015 г. до 14.12.2017 г. и срещу Д.Н.Ц., ЕГН:**********, правно основание 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал.1 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 572,11 лв. – главница, представляваща стойността за доставена, но незаплатена топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.

София, ж.к. „******; 97,54 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.10.2015 г. до 14.12.2017 г.; 23,97 лв. – главница за услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и сумата от 4,50 лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода от 15.10.2015 г. до 14.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 04.01.2018 г. до окончателното изплащане, като неоснователни. С решението е разпределена отговорността за разноски.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу решението в частта му в която са уважени предявените искове е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.

1 ГПК въззивна жалба от ответницата П.Д.Т., чрез адвокат Д.С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е валидна и исковете са допустими. С оглед Решение от 22.10.2019 г. по адм. д. № 6372/2019 г. на ВАС, 5-членен състав, II колегия, с което било оставено в сила Решение № 3988 от 19.03.2019 г., постановено по адм. д. № 2519/17 г. на ВАС, V отд., публикувано в ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г., счита, че заповедта за изпълнение и заявлението за издаването й били подадени върху отменени образци. И тъй като заповедта за изпълнение не била влязла в сила, същата не подлежала на обжалване, а в настоящото исково производство се извършвала преценка за законосъобразност на издадената заповед за изпълнение, то следвало да се приеме, че при липсата на същата делото трябва да бъде прекратено поради липса на образец за заявление /разпоредбата на чл. 425 ГПК оставала неприложима/ и липсата на образец за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Аргумент в полза на така изразената теза било и Решение на Конституционния съд № 12 от 02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/2012 г., в което било прието, че: "Очертано най-общо, заповедното производство е факултативно, едностепенно и строго формално производство " и се правела изрична препратка към Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието, издадена на основание чл. 425 ГПК.

Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни, постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и с Решение по адм. д. № 4468/2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта била противоречала на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практика на ЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право. В нарушение на т. 26 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК - липсвала индивидуализация на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК. Следователно заповедта била нищожна.

Същата била издадена и при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или т. 6 ГПК.

Общите условия на ищеца не били нормативен акт. Нарушени бил и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД /липсвал валиден правен документ (договор), а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и във връзка с хипотеза сдържаща се в чл. 38, точка 2 от Наредба 16-334 за топлоснабдяването /т .61 от Решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/17 г и С-725/17 г на СЕС/, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България /в заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия стадий на производството така и от последния/. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба. Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение - "Техем сървисит" ЕООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет. Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза. ЗЕ противоречал на ЗЗП, като последния бил специален закон. Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не само задължавали едно лице, което притежава имот в режим на етажна собственост, да е "клиент", а би трябвало потребител, на топлофикационното предприятие въпреки волта му, но и при физическа невъзможност да ползва услугите на топлофикационното дружество. Никой не можело да задължи един съсобственик да ползва или не своя вещ съгласно предназначението й. А и разходите по ползването на съсобствена вещ били в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на всички съсобственици. Неправилно СРС бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответницата е възникнало по силата на закон предвид разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не трябвало да се прилага. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи. Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки - чл. 62 ЗЗП.

Представените писмени документи за сключен договор между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба № 16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Представените съобщения към фактури били документ с невярно съдържание. Начисляването на лихви по прогнозните сметки било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с нормата на чл.

86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете - отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

С решението се иска отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

Ответникът по жалбата „Топлофикация

София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице-помагач "Техем сървисис" ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивн ата жалб а пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:

В Решението по дело C -119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава - Общия пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза - отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C -119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв - чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия се материален закон.