Решение № 4295 от 11.11.2019, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н И Е № 4295 гр. Пловдив, 11.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 12278 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, предявен от А.И.Ц., срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД – гр. София, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от общо 1239,15 лв. като погасена по давност, от които: 1024,99 лв. – главница, ведно със законната лихва от 07.12.2009 г.; сумата от 189,16 лв. – лихва за периода от 30.07.2008 г. до 07.12.2009 г., както и сумата от 25 лв. – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.04.2010 г. по ч.гр.д. № 16644/2009 г. на ПРС и е образувано изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****.

Ищецът твърди, че с изпълнителен лист от 16.04.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009 г. на Районен съд Пловдив, бил осъден да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД следните суми: 1024,99 лв. – главница, ведно със законната лихва от 07.12.2009 г.; сумата от 189,16 лв. – лихва за периода от 30.07.2008 г. до 07.12.2009 г., както и сумата от 25 лв. – разноски. Посочва, че въз основа на изпълнителния лист било образувано изпълнително дело № ***** на ЧСИ *****.

Сочи, че за периода от 20.08.2013 г. до 12.09.2015 г. по изпълнителното дело били извършвани изпълнителни действия, а именно: на 20.08.2013 г. бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца в две банки, а на 12.09.2015 г. бил конституиран нов взискател – ответното дружество, в качеството му на частен правоприемник на взискателя по силата на договор за цесия. Поддържа, че неизвършването на изпълнителни действия повече от две години довело до перемпция на изпълнителното дело, което било потвърдено с постановено по повод жалба на ищеца решение № 935/ 12.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1302 по описа за 2019 г. на ПОС. След постановяване на решението, съдебният изпълнител прекратил изпълнителното дело. Ищецът счита, че вземанията на ответника били погасени с изтичането на общата 5-годишна давност, а тези за лихва – и с изтичане на 3-годишната давност. Предвид изложените твърдения, предявява настоящия иск, с който моли да бъде признато за установено в отношенията между страните, че не дължи процесните суми, като погасени по давност. Претендира разноски.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва процесното вземане да е погасено по давност. Признава, че между ищеца и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен договор за потребителски паричен кредит № *****, задълженията по който не били изпълнявани от ищеца. Затова, кредитодателят се снабдил с изпълнителен лист от 16.04.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009 г. на Районен съд Пловдив, въз основа на който било образувано изп. дело № ***** на ЧСИ *****, на дата 14.09.2010 г. Счита, че давността била прекъсната още с подаването на молбата за издаване заповед за изпълнение и с издаването на изпълнителен лист на 16.04.2010 г., а също и с подаването на молба за образуване на изпълнително дело на 14.09.2010 г. Последователно описва извършвани по изпълнителното дело изпълнителни действия, за които поддържа, че прекъсвали давността, в това число и извършено от длъжника частично плащане на дата 30.09.2014 г. на сумата в размер на 10 лв., което прекъсвало давността по отношение на цялото вземане. Излага твърдения, че по силата на договор за цесия от 15.05.2015 г., ответникът, в качеството му на цесионер придобил вземането по договора за кредит, за което длъжникът бил уведомен. Счита, че в случая, всички вземания по изпълнителния лист се погасявали с изтичането на общата петгодишна давност съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД, доколкото били установени с влязла в сила заповед за изпълнение, която имала ефекта на влязло в сила съдебно решение. Поддържа, че постановките на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не намирали приложение в случая. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.

В производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.

Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.). Последният предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. То обаче не изключва възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез който се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни.

От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете по чл.424 ГПК. На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли. Изложените от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация – чл.439 ГПК.

Не съществува спор между страните и е отделено за ненуждаещо се от доказване с доклада по делото, че за процесните суми е издаден изпълнителен лист от 16.04.2010 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009г. на Районен съд Пловдив, X граждански състав, както и че за принудителното удовлетворяване на кредитора е образувано изпълнително дело № ***** на ЧСИ *****. По делото няма данни, а и твърдения от страните срещу издадената заповед за незабавно изпълнение да е депозирано възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и изтичането на срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е стабилизирала и е реализирала описаното по-горе правно действие. След този момент, длъжникът би могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез предявяването на иск по реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.

С оглед наведените от ищеца твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това погасени ли са по давност процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за тяхното събиране.

Преди разглеждането на обстоятелствата, годни да прекъснат течението на давността, следва да се изясни, че в настоящия случай релевантна е общата петгодишна погасителна давност по отношение на главницата. При договорите за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Приложим в случая е общият петгодишен давностен срок. В този смисъл е последователната съдебна практика, напр. решение №28/05.04.2012 г., постановено по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др. По отношение на лихва приложение намира кратката тригодишна давност - чл.111, б. „в“ ЗЗД.

В този смисъл възраженията на ответника, че приложение намира разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД са неоснователни. Макар влизането в сила на заповедта за изпълнение да създава последици близки до тези на влязлото в сила съдебно решение (преклудиране на правото на длъжника да навежда възражения във връзка с недължимост на вземането, преди влизане в сила на заповедта), не намира приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.

№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,

II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с давността.

В този изричен смисъл е и практиката на различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от 29.11.2016 г. по гр. д. № 2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 135 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г. на IX състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2406/2017 г. на VII състав на Окръжен съд – Пловдив.

Разпечатката съдържа 23 от 29 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d06d98f4-d9bb-46ca-a675-66765f236690