Определение № 517 от 09.02.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 517 гр. Варна, 09.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20243100500134 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл 248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ВРС № 96257/20.12.2022 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощник ю.к. И. Н. против Определение № 14981/19.12.2023 г., постановено по гр.д. № 8956/2023 на ВРС, 31-ви състав, с което е допълнено в частта за разноските постановеното по делото определение за прекратяване на производството поради оттегляне на иска. Жалбоподателят счита същото за неправилно поради това, че присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, макар и определено в предвидения в Наредба №1/2004г. минимален размер, е прекомерно с оглед на защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от процесуалния представител действия. Моли присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намалено на 200,00 лева.

Ответникът по частната жалба е депозирал отговор на същата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Поддържа допустимост и правилност на атакувания акт по подробно изложени съображения.

Варненският ОС, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна против обжалваемо определение по чл. 274 от ГПК, поради което е допустима.

С определение от 16.11.2023г. ВРС е прекратил производството по гр.д. № 8956/2023 г. по описа на ВРС поради оттегляне на иска от страна на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК е постъпила е молба от процесуалния представител на ответника за изменение на определението в частта за разноските, като бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

В отговора си на молбата по чл. 248 от ГПК настоящият частен жалбоподател чрез ю.к. И. Н. е заявил, че счите молбата за неоснователна като се е позовал на решения на Съда на ЕС – съединени дела С-427/16 и С-428/16, според които съдът не е обвързан с установените в Наредбата № 1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Навежда доводи и за противоречие на наредбата с нормативни актове от 1 по-висока степен, в т.ч. международни. Моли, в случай на уважаване на молбата, размерът на адвокатското възнаграждение да бъде определен на 400 лева.

С атакуваното определение първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата на ответника за присъждане на сторените по делото разноски, като е определил адвокатско възнаграждение в нормативно установения минимален размер от 400 лв. регламентиран в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действаща към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – 14.08.2023 г. От изложените мотиви е видно, че съдът е съобразил и фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител на ответника действия.

В частната жалба са развити съображения, аналогични на тези изтъкнати пред ВРС, които се свеждат до тезата, че съдът не е обвързан от установения с наредбата на Висшия адвокатски съвет минимален размер на адвокатските възнаграждения като може да присъди и по-нисък размер.

Съдът намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Отговорността по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК има деликтен характер като е обективна такава за вредите причинени на другата страна от предявяването на недопустим или неоснователен иск. В случая производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска, което осъществява хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК – ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

При присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от тази отговорност извън хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК – при прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение (Определение № 670 от 19.10.2015. г. на ВКС по ч. гр. д. № 3982/2015 г., IV г. о., ГК).

В настоящия случай, преди прекратяване на производството упълномощеният от ответника адвокат е подал отговор на исковата молба. С това, като се има предвид че с изтичането на срока за подаване на отговор се преклудират значителна част от правата и възраженията, които могат да се правят от ответника, е извършена значителна част от действията, които е трябвало да бъдат изпълнени от адвоката защитник.

По отношение на цитираното от частния жалбоподател решение на СЕС, съставът на ВРС правилно е отбелязал, че същото не изключва прилагането на Наредба № 1/2004 г. на ВАдв, а възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК, във връзка с чл. 1 от Наредбата са приети в изпълнение на и са насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици са присъщи на преследването на тези цел.

Според разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2-ро от ЗАдв. размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В случаите, когато на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът присъжда по-нисък размер на разноските в частта на адвокатското възнаграждение, същото не може да бъде по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Съдът е длъжен да приложи действащия към момента на постановяване на решението, респ. окончателния съдебен акт, закон. Под закон се има предвид действащ нормативен акт, който регулира спорното правоотношение.

Минималният размер на дължимото в първоинстанционното производство възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАС в редакцията 2 и́ към датата на постановяване на определението на ВРС, изчислен върху материалния интерес по делото, е 634,50 лева. Следователно, присъдената от ВРС сума в размер на 400,00 лева е значително по-ниска от предвидения в закона минимален размер. Същата отговаря както на фактическата и правна сложност на делото, така и на положения от адвоката труд в рамките на предоставените правна защита и съдействие.

С оглед на изложеното, обжалваното определение е правилно и ще бъде потвърдено.

На осн. чл. 272 от ГПК съдът препраща и към мотивите на ВРС.

Воден от горното, Варненски окръжен съд:

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 14981/19.12.2023 г., постановено по гр.д. № 8956/2023 на ВРС, 31-ви състав, с което на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е допълнено Определение № 13695/16.11.2023г., постановено по гр.д. № 8956 по описа на ВРС за 2023 г., в частта за разноските.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3