Решение № 76 от 25.05.2021, Районен съд - Нова Загора

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. Нова Загора , 25.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НОВА ЗАГОРА в публично заседание на двадесет и втори април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

РОСИЦА С. НЕНОВА при участието на секретаря Диана М. Дечева като разгледа докладваното от РОСИЦА С. НЕНОВА Гражданско дело № 20202220100934 по описа за 2020 година

Производството е по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.

Производството е образувано по искова молба от К. П. П. с ЕГН **********, чрез адв.Д.Л. Ф. от АК – София против „Кредиленд“ ЕООД с ЕИК 201022749, за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит и евентуално за прогласяване на нищожността на клаузи от договора.

В исковата молба се твърди, че на 12.02.2019 г. ищецът и ответното дружество били сключили Договор за потребителски кредит № CTRA-00000203, по силата на който били предоставени в собственост 1000.00 лв., със срок на договора от 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.44 %, ГПР 48.86 % и обща сума за погасяване 1232.40 лв. Съгласно чл.2.11.1. от договора кредитополучателят се задължавал при подписване на договора да представи обезпечение: поръчител - физическо лице, което да отговаря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов договор, да не е в предизвестие за прекратяване на трудовите му правоотношения, да бъде осигурено на минимум 1100 лв. и да няма повече от един кредит в една банкова или небанкова финансова институция, като кредитът трябвало да се обслужва редовно.

Съобразно чл.2.11.3 по писмена молба на кредитополучателя, кредитодателят можел да даде допълнителен тридневен срок за надлежно осигуряване на обезпечението по т.2.11.1.

Чл. 2.12. гласял, че в случай на неизпълнение на задължението по т.2.11.1. в дадения допълнителен срок по т.2.11.3. кредитополучателят дължал на кредитодателя неустойка в размер на 11.03 % от усвоената сума на месец, която се дължала и начислявала от дена, следващ изтичането на тридневния срок по т.2.11.3. до деня на предоставяне на надлежно обезпечение. При сключване на договора, кредитополучателят бил подписал и молба от 12.02.2019 г. по образец, с който бил декларирал, че е наясно и е съгласен да заплаща неустойка по чл.2.12 от договора. На същата дата, на него му бил предоставен и погасителен план, съгласно който той дължал да заплаща неустойка в размер на по 110.30 лв. месечно, които се кумулирали към падежните вземания за лихви и главница от по 102.70 лв.

1

Твърди се, че ищецът изцяло бил усвоил кредитния ресурс, но не дължал изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка, аргументите им за което били следните:

I Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл.26 от ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21 от ЗПК.

1. Ищецът считал, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.44 % се нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното и определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока били:

Решение № 906/30.12.2004 г.по гр.д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г.о., Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007г. на ВКС, 2.г.о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г.о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало, да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Твърди се, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40.44 % годишно, към която следвало да се добави скритата лихва уговорената по договора неустойка за неосигуряване на поръчител надхвъляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото.

2. Налице било основанието за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по чл.21 от ЗПК. Ищецът твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40.44 % не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител представлявал добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, кредиторът не бил оповестил потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Вземането по чл.2, ал.12 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да било наименувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.

Кредиторът го бил именувал „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3, т.1 разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си бил гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства, чрез създадените от него предпоставки 2 за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчител. Вземането било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявала печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо че променя наименованието на претенцията и я именува като „неустойка“, вместо да разкрие действителната и икономическа и правна характеристика на лихва, тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва /Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в.гр.д. № 2171/2019 г. на ХIVсъстав на ОС - Пловдив, Решение № 1514/16.12.2019 г. по в.гр.д. № 2442/2019 г. на VI състав на ОС - Пловдив, Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д. № 2373/2019 г. на VI на ОС—Пловдив, Решение № 398/13.05.2019 г. по в.т.д. № 159/2019 г. на III състав на ОС - Варна, Решение № 214/14.03.2019 г. на ОС - Пловдив по в.гр.д. № 2877/2018 г. и Решение от 31.10.2017 г. по в.т.д № 835/2017 г. на ОС - Варна/.

Ищецът твърди в исковата си молба, че аргументите му, че договореният размер на възнаградителната лихва от 40.44 % бил в по-висок размер от обявения на потребителя, тъй като към него следвало да се кумулира и скритата под формата на неустойка лихва.

Посочва, че за да заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити , регистрирани по реда на чл.3а от ЗКИ въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения, чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции заплащането на неустойки или пък предвидил заплащането на такса за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли законовото изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, който се обезпечавал с неустойка, дали изпълнението е било обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

3

В исковата молба се твърди още, че предвидената неустойка в размер на 1323.60 лв. не изпълнявала обезщетителна функция, доколкото тя значително надвишавала заетата сума от 1000.00 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението и се начислявала като добавък към платежната вноска. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение. Чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението била законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. От неосигуряването на поръчител, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност е по-голяма от тази при пълно неизпълнение. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът имал право на обезщетение по чл.92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес и внасяло неравноправност по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Твърди се още в исковата молба, че уговорената неустойка целяла да обезщети кредитора от фактическата неплатежоспособност на длъжника. Но било уговорено, че тя не се дължи при неизпълнение на основното договорно задължение и се престирала независимо дали кредиторът бил претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя била типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция, а само санкционната такава по правната си характеристика не съставлявала неустойка.

По изложените съображения, неустойката била излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин това водело до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

3. Ищецът твърди, че възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на чл.143 от ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не бил могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40.44 %. В нарушение на чл.147, ал.1 от ЗЗП, на заемодателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв бил действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл.2.12 от процесния договор.