Решение № 389 от 03.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Румен Петров

Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Т. Г. К. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200133 по описа за 2024 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от повереника на частните обвинители и граждански ищци А. М., А. М., Х. С., Н. М., лично и за малолетния И. А., против решение № 93/27.11.2023 г., постановено по ВНОХД № 76/2023 г. от Апелативен съд – Бургас.

Касационната жалба се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Наложеното наказание от една година и четири месеца лишаване от свобода е счетено за занижено, тъй като съдът е пропуснал да отчете като отегчаващи обстоятелства поведението на подсъдимия Е. М. след деянието и че в целия наказателен процес той не е поднесъл извиненията си към семейството и близките роднини на пострадА.я Х. А. М.. Другото възражение в жалбата е свързано с приложението на чл. 66, ал.1 от НК, което се оспорва с твърдение за липса на обосновано изразена в решението позиция защо съдът е приел, че с условното осъждане ще се постигнат целите по чл. 36 от НК и в тази връзка се предлагат принципни разсъждения за същността и 1 приложимостта на този институт. Обръща се внимание, че престъпленията срещу живота и телесната неприкосновеност на гражданите са с висока степен на обществена опасност, на нарастващия брой на такива посегателства в Област – Бургас и на настъпилия общественоопасен резултат. С тези аргументи се отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от апелативния съд с даване на задължителни указания за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и отпадане на чл.

66, ал.1 от НК.

Частните обвинители А. М., А. М., Х. С., Н. М., лично и за малолетния И. А. и техните повереници не вземат участие в касационното производство.

Подсъдимият Е. Х. М. и неговият защитник оспорват жалбата и пледират за оставяне в сила на въззивното решение. Защитникът представя писмено становище.

Представителят на Върховната прокуратура също дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Бургас с присъда № 5/20.01.2023 г., постановена по НОХД № 1324/2022 г., признал подсъдимия Е. Х. М. за виновен в това, че на 01.09.2021 г., в гр. Айтос, ул. „Паскал Янакиев“, пред дом № 6, по непредпазливост причинил смъртта на Х. А. М. вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето, поради което и на основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 130, ал. 2 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл.

54 от НК го осъдил на една година и четири месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим.

Със същата присъда е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия, който е бил осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди, причинени от деянието, както следва : на И. А. (син на пострадалия), действащ чрез своята майка и законен представител Н. М., сумата от 100 000 лева; на Н. М. (съпруга на пострадалия) сумата от 60 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен; на А. М. (баща на 2 пострадалия) сумата 40 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 60 000 лева е отхвърлен; на А. М. (майка на пострадалия), сумата от 40 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 60 000 лева е отхвърлен; на Х. С.

(сестра на пострадалия) сумата от 8 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 10 000 лева е отхвърлен. В тежест на подсъдимия са възложени сторените по делото разноски и държавната такса по уважените граждански искове.

С атакуваното сега въззивно решение присъдата е изменена, като на основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на определеното на подсъдимия наказание една година и четири месеца лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от четири години и четири месеца. На основание чл. 67, ал.3 във вр. с чл. 42а, ал.2, т. 1 от НК на подсъдимия М. е наложена и пробационната мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от три години.

Извършена е корекция и в гражданско-осъдителната част на присъдата, като размерът на обезщетенията за неимуществени вреди са увеличени както следва : за Н. М. – от 60 000 лева на 100 000 лева; за А. М. от 40 000 лева на 60 000 лева; за А. М. от 40 000 лева на 60 000 лева; за Х. С. – от 8 000 лева на 10 000 лева. Съобразно увеличените размери на гражданските искове подсъдимият е осъден да заплати и допълнителна държавна такса. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба е неоснователна.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият Е. М. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. По отношение на индивидуализацията на отговорността на подсъдимия въззивната инстанция е утвърдила становището на основния съд, който с присъдата си съобразно чл. 54 от НК отмерил спрямо дееца наказание лишаване от свобода за срок от две години, намалил го с една трета на основание чл. 58а, ал.1 от НК, като фиксирал окончателния размер на лишаването от свобода на една година и четири месеца.

Явната несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия М. е оспорено с два аргумента – за заниженост на определения размер на 3 наказанието от една година и четири месеца лишаване от свобода и за неправилно приложение на чл. 66, ал.1, от НК с оглед на генералната превенция.

Втората инстанция е анализирала становището на частното обвинение за необходимостта от увеличаване размера на наказанието и го е отхвърлила със съображения, които следва да бъдат споделени. При проверката на дейността на първата инстанция по индивидуализация на наказанието въззивният съд е подложил на внимателна преценка относителната тежест на обстоятелствата, имащи значение по чл. 54 от НК за определяне на наказанието, и е допълнил мотивите на присъдата, в които отсъстват дължимите съображения за степента на обществена опасност на деянието.

Изследвал е индивидуалните особености на престъпния акт, характеризиращи нивото на неговата обществена опасност. В тази връзка съдът е преценил фактическите данни по обвинителния акт, признати от подсъдимия, установяващи механизма на причинителската дейност, и е достигнал до извод, че инкриминираното деяние не разкрива съществено негативно отклоняване от типичната обществена опасност на престъпленията от този вид.

Не могат да се споделят доводите в жалбата, че подсъдимият в целия наказателен процес не е изразил съжаление за стореното и не е поднесъл извинение към близките на жертвата, което обстоятелство е следвало да се отчете от съда в негативен за личността на подсъдимия аспект. На първо място, посочените твърдения не се подкрепят от материалите по делото. В съдебното заседание на 20.01.2023 г. пред окръжния съд подсъдимият М. се е обърнал към частните обвинители и е заявил своето съжаление пред тях и пред съда за извършеното от него. Освен това, следва да се припомни, че конкретното поведение на дееца в процеса е израз на правото му на защита. В контекста на презумпцията за невиновност подсъдимият няма задължение да признава вина, демонстрирайки разкаяние, съжаление или критичност.

Липсата на такива факти е недопустимо да се отчитат в негова вреда и в насока за утежняване на наказателноправното му положение. Обратно, според конкретиката на случая те могат да бъдат отчитани като облекчаващи фактори.

Другото обстоятелство, за което се счита, че не е взето предвид от съда 4

– бягството от мястото на престъплението, интерпретирано като отегчаващо обстоятелство, също е обмислено от въззивната инстанция и му е отдадена съответната тежест при индивидуализацията на наказанието. В тази връзка трябва да се посочи и това, че още в първия процесуален момент, придобивайки качеството на обвиняем, а това е станало на 02.09.2021 г., ден след инкриминираното събитие, М. добросъвестно е признал и разказал за случилото се. Отделно, заслужава да се спомене, че правото на подсъдимия да не се самоуличава и да не оказва съдействие на разследването са ключови елементи от прилагането на презумпцията за невиновност и затова положително установеното поведение на подсъдимия с депозираните от него обяснения законосъобразно не е игнорирано и е отчетено при избора на наказанието.

Въззивният съд, макар да е коригирал частично разсъжденията на първата инстанция за степента на обществена опасност на деянието и дееца и тези при дефинирането на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, също е съзрял лек превес на първите, обективирани в чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата и семейна ангажираност, изразеното съжаление за тежкия вредоносен резултат, към които е прибавил и направеното от него признание за авторството на деянието още в началото на разследването.

Адекватната оценка за относителната тежест на утежняващите и облекчаващи вината обстоятелства, преценени през призмата на чл. 54, ал.2 от НК, е обусловила заключението на апелативния съд да утвърди наложеното от първата инстанция наказание от две години лишаване от свобода, явяващо се отмерено малко под средния размер, предвиден в закона за престъплението по чл. 124, ал.1, пр. 3 във вр. с чл. 130, ал.2 от НК.

В отговор на довода за несъответствие между наказанието от една година и четири месеца лишаване от свобода и целите по чл. 36 от НК, настоящият състав отбелязва, че преценката за нА.чие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се извършва по отношение на определеното по реда на чл. 54 от НК наказание, а не спрямо размера, който се намалява с една трета съобразно следваната диференцирана процедура по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК.

В жалбата, освен вече коментираните обстоятелства, не се сочат други, останали извън вниманието на въззивната инстанция, разкриващи възможност 5 за увеличаване обема на наказателната принуда, дължима се на подсъдимия за извършеното от него престъпление.

На следващо място, поддържаните в жалбата доводи по чл. 348, ал. 5, т.

2 от НПК за неправилно приложение на условното осъждане са твърде пестеливи. Настоящият състав не споделя виждането на касатора, че във въззивното решение отсъства съдебна мотивировка относно начина на изтърпяване на наложеното наказание. Така поднесеното възражение съдържателно тангентира към оплакване за наличието на втория от касационните поводи, предвидени в чл. 348 от НПК, за ревизия на съдебния акт – липса на мотиви. Аргументацията, изложена в оспорения съдебен акт, не разкрива такъв порок. На стр. 31-33 от решението се съдържат подробни съображения, които разкриват вътрешното убеждение на втората инстанция за начина на изтърпяване на определената на подсъдимия санкция.

Извън изложението, посветено на принципните постановки относно предпоставките за приложение на условното осъждане, почерпени от съдебната практика, с които всъщност втората инстанция се е съобразила, касаторът аргументира необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието с тежестта на престъпленията против живота и здравето на личността и с ръста на престъпленията от този вид в Област – Бургас.

С оглед на така застъпената теза следва да се подчертае, че приложението на условното осъждане е винаги конкретен въпрос, чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл. 66, ал.1 от НК условия. Заявената в жалбата тенденция за увеличаване на престъпните прояви от вида на коментираната по делото не може да обоснове непременно ефективно изтърпяване на наложеното на М. наказание лишаване от свобода. Ръстът на престъпленията от определен вид и високата им степен на обществена опасност са обективни факти, но за постигане на заложените в чл. 36 от НК цели на наказанието, то трябва да съответства прецизно и на персоналната обществена опасност на дееца. Общественоопасния резултат – смъртта на пострадалия М., на който се акцентира, в правен аспект е обхванат от престъпния състав по чл. 124 от НК и на самостоятелно основание също не може да изключи безусловно възможността за приложението на чл. 66, ал.1 от НК.