Решение № 375 от 08.10.2021, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 375 гр. С.З., 08.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С.З., I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Г.А. при участието на секретаря Ж.М.Д. като разгледа докладваното от Г.А. Гражданско дело № 20215530102170 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.

Ищецът „И.” ООД, гр. Стара твърди, че на 23.05.2018г. между него и Д. Д. Д. бил сключен договор с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109, т. IV, peг. № 8*, дело № 527 на нотариус Д.Н., с район на действие Районен съд - С.З., вписан с peг. № * в регистъра на Нотариалната камара на РБ, по силата на който кредиторът, в качеството си на финансова институция, вписана в регистъра на БНБ по чл.3, ал. 2 от ЗКИ под № BGR00281, предоставил на кредитополучателя и ипотекарен длъжник кредит в размер на 5000 лева.

Сумата била преведена с платежно нареждане от 23.05.2018г. Срокът за ползване и погасяване на кредита бил 36 месеца, считано от подписването на договора. Съгласно уговореното кредитополучателят дължал месечна лихва в размер на 3 % върху размера на кредита, при годишен процент на разходите 36%. Договорената лихва и ГПР били под максималния размер, определен от БНБ, по Закона за кредитните институции. Според условията на договора погасяването на дължимите лихви се извършвало на месечни вноски, платими до 30-то число на всеки календарен месец, съгласно приложения погасителен план, а главницата от кредита трябвало да се изплати накрая на договорения период, ако няма предсрочно погасяване. Крайният срок на погасяване на цялата дължима сума, ведно с остатъка от лихвите и евентуално дължима неустойка, такси и разноски, бил 23.05.2021г.

При неплащането на три месечни вноски кредитополучателят дължал освен дължимите лихви и неустойка в размер на 50 % от цялата получена сума и кредитът ставал изцяло и предсрочно изискуем. На 02.12.2020г. лично на длъжника Д. Д. Д. било връчено 1 уведомително писмо – покана, с която бил уведомен, че кредитът е станал изцяло и предсрочно изискуем и бил поканен в седем дневен срок от получаването й да изплати дължимата сума. Въпреки проведените разговори и обстоятелството, че ответникът лично бил получил уведомителното писмо - покана на 02.12.2020г., и до момента същият не изплатил нито една от уговорените месечни вноски, както и главницата по договора. По този начин дължал лихва в размер на 900 лева за този период /м. май до м.октомври 2020г. вкл./ и главница в размер на 5000 лева, съгласно уговореното. По заявление на кредитора било образувано ч.гр.дело № 334/2021 г. по описа на P C - С.З. и съдът разпоредил ответникът да заплати сумата от 5000 лева - главница, с 900 лева договорна лихва за периода от 01.05.2020г. до 31.10.2020г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 20.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. Издадена била заповед за изпълнение № 260201/25.01.2021 г. и изпълнителен лист за посочените суми. В законния срок ответникът подал писмено възражение, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Д. Д. Д. съществуването на вземането му за сумата от 5000 лева - главница, с 900 лева договорна лихва за периода от 01.05.2020г. до 31.05.2020г., законната лихва върху главницата от 25.01.2021г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 260201/25.01.2021г. и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 334/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд.

Моли съда да му присъди направените в настоящото исково производство разноски, както и тези в заповедното производство.

Ответникът Д. Д. Д. счита, че предявените искове се явяват изцяло неоснователни.

Заявява, че не оспорва обстоятелството, че е получил от ищеца сумата от 5000 лева с банков превод от 23.05.2018г., представляващ размер на договорената сума между страните по договор за кредит №СЗ 1666/23.05.2018г., инкорпориран и в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №109, том IV, per. №8*, дело №527/23.05.2018г. на нотариус Д.Н., с район на действие PC С.З., с peг. №* от НК. Съгласно една от клаузите кредитополучателят дължал месечна лихва в размер на 3 % върху заемната сума, при ГПР 36%. Законоустановен максимален размер на ГПР бил посочен в 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит , но горепосочената законова разпоредба била неприложима по отношение процесния договор, тъй като разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 от ЗПК гласяла, че разпоредбите на ЗПК не се прилагат за договорите за кредит, които са обезпечени с ипотека. Процесният договор за кредит, видно от представения от ищеца по ч.гр.дело 334/2021г. на РС-С.З. нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №104, том IV, per. №8*, дело №527/23.05.2018г. на нотариус Д.Н., с район на действие PC С.З., с peг. №* от НК, бил обезпечен с ипотека. На основание чл. 143, т.19 ЗЗП нищожна се явявала клаузата в договора за възнаградителната лихва. Същата клауза, като сключена във вреда на потребителя, се явявала неравноправна клауза, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. Счита, че уговорената в процесния договор за кредит клауза за възнаградителна лихва от 3 % 2 месечно, или 36 % годишно върху заетата сума, е неравноправна, защото е сключена във вреда на ответника потребител, злепоставяйки интересите му да плати тази прекомерно висока възнаградителна лихва. Същата не отговаряла на изискването за добросъвестност, присъща на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по договора за заем, и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по него, защото необосновано задължавала длъжника срещу предоставен от кредитора заем от 5000 лева да му заплати възнаграждение/лихва за три години в размер на 108 % от заетата сума. Счита клаузата за възнаградителна лихва за нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Предоставеният му заем от кредитора бил обезпечен с ипотека, а размерът на уговорената за ползването му възнаградителна лихва от 3 % месечно върху заетата сума от 5000 лева или 36% годишно, надхвърляла двукратния размер на законната лихва по просрочени задължения. На практика посоченият в договора ГПР в размер на 36% в настоящия случай очевидно представлявал годишният размер на лихвата (12 месеца X 3% =36%). Сочи, че съгласно нормата на чл. 10, ал.2 ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. От друга страна, разпоредбата на чл. 9 ЗЗД определяла, че страните имат свобода на договарянето, но доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави. Именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна лихва. Противоречащи на добрите нрави били уговорки, с които се целяло постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която била възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума на заемателя. Поради това уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е лишил временно от определена парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.

Преценката дали дадена клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В случай че съдът приеме, че не дължи заплащане на лихва поради посочената в предходната точка неравноправност на клаузата от договора, то за ищеца не съществувало вземане за лихва. Поради това и обявяването на кредита от ищеца за предсрочно изискуем поради неплащането на повече от три месечни вноски за погасяването на тази лихва, също не било произвело действие. Твърди, че е извършил още 12 банкови превода, всички в полза на кредитора както следва: на 21.06.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 90 лева; на 21.06.2018г. по посочената банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 190 лева; на 30.07.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 31.08.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 30.10.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 10.12.2018г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 09.01.2019г. по 3 банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 31.01.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 27.02.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 03.04.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 03.05.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 10.06.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 05.07.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 05.08.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.09.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.10.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 01.11.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 02.12.2019г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 06.01.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева ; на 03.02.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева ; на 02.03.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 01.06.2020г. по банкова сметка ** в ** бшло преведена сумата от 300 лева; на 02.10.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 100 лева; на 27.10.2020г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 300 лева; на 19.01.2021г. по банкова сметка ** в ** била преведена сумата от 1000 лева. С горепосочените общо 25 превода в полза на ищеца „И.“ ООД били преведени общо 7680 лева с посочени основания за лихви по 4 броя договори за кредит, сключени с ответника с номера СЗ 1666/23.05.2018г., СЗ 1668/18.06.2018г. , СЗ 1670/18.07.2018г. и СЗ 1734/03.08.2020г. По желание на кредитора, изразено пред ответника, първата вноска по всеки от договорите била правена с посочено основание съответния договор, след което същият му заявявал, че обединява задълженията му по всички договори и желаел да бъдат внасяни с основание по договор СЗ -1670/18.07.2018г. Това твърдение се подкрепяло и от представените доказателства за плащания, от които било видно, че по договор СЗ 1670/18.07.2018г., който е с главница 2000 лева и срок за погасяване 12 месеца, били преведени от ответника и от лицето, с което живеел на семейна начала общо 7300 лева / от общо преведени 7680 лева/, която сума многократно надвишавала задълженията по този договор, дори при начисляване от кредитора на нищожната лихва от 36% годишно, а кредиторът видно от представената като доказателство заповед за изпълнение от 12.02.2021г. по ч.гр.дело 659/2021г. на РС-С.З. претендирал пълния размер на главницата и лихвата по същия този договор. Моли съда да отхвърли като изцяло неоснователни предявения по настоящото дело от ищеца „И.“ ООД иск по чл.422 от ГПК. Моли съда да му присъди направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното:

Предявен е иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, които представлява специален положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение въз основа на документ сума се дължи. По иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.