Решение № 296 от 16.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. Пловдив, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20235330109892 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.

Искова молба на П. М. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес в ********* против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 202513690, и двете дружества - със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40- 46, и искове с правно основание в чл. 22 от Закона за потребителския кредит , чл. 21 и 19 ал. 5 от същия закон, чл. 146 във връзка с чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл.

26 ал. 1 предл. трето от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между ищеца и първия ответник имало договор за паричен заем № ********* от 29.03.2022г., а с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД – и акцесорен договор за предоставяне на гаранция № ********* от 29.03.2022г., сключен чрез „Изи Асет Мениджмънт" АД. Твърде се обаче, че договорите са нищожни поради неспазване на изискванията на чл. 11 от ЗПК, включително относно размера на годишния процент на разходите, който бил по – висок от посоченото в договора, както и поради това, че посочения в договора за кредит размер на годишния процент на разходите не бил този, действително приложен по същия договор. Затова договора за потребителски кредит бил нищожен по чл. 22 от ЗПК , а и съгласно чл. 26 ал. 1 предл. трето от ЗЗД , тъй като размера на договореното кредиторово възнаграждение надхвърлял повече от три пъти размера на законната лихва за същия период . Договора 1 за гаранция бил нищожен и поради липса на правно основание , тъй като обезпечавал нищожна кредитна сделка. Предвид изложеното , иска се от съда да постанови решение , с което да прогласи двата договора за нищожни, и да присъди разноските по спора.

Ответните дружества оспорват исковете като неоснователни, отричат пороци на договорите. Молят за присъждане на разноските.

Исковете са допустими, при интерес от исканото установяване.

Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът приема за установени следните обстоятелства:

Сключването на двата договора не е спорен по смисъла на чл. 153 от ГПК факт.

По правото :

Тъй като договора за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите , в редакцията на закона към датата на сключването на договора, актуална и към датата на устните състезания (ДВ, изм. и доп., бр. 104 от 8.12.2020 г., в сила от 1.01.2021 г.)

Договорът под номер за потребителски кредит под номер ********* от 29.03.2022г. е недействителен – нищожен – на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит, тъй като в съдържащия се в него погасителен план няма посочване на отделните компоненти на вноската ( лихва и главница). Липсата на посочване на отделните компоненти на вноската съставлява особено тежък порок на договора , тъй като дава възможност на кредитора да твърди различна от договорената поредност на плащанията, а потребителят не знае какво ( лихва или главница ) плаща с конкретната вноска. Само заради изложеното, съдът следва да прогласи нищожността на договора по реда на чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Договорът за гаранция съответно е лишен от предмет в частта си, с която се гарантират вземанията на кредитодателя, различни от главницата по договора ( аргумент от чл. 23 от ЗПК).

Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което, „годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не може надхвърля повече от 5 пъти размера на законната 2 лихва, или стойност от 50.05 %. В договора е посочен ГПР от 40.90 %, което не отговаря на действително приложения такъв процент - няма спор, че при изчислението на посочения в договора общ разход не е включена сумата от 1828 лева стойност на гаранционното възнаграждение. Тъй като същото е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй като се дължи и при точно плащане, известно е на страните още при сключването на договора и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. В договора за кредит е посочен процент на разходите, близък до максимално възможния и съдът приема, че с включването му, посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер на ГПР е надвишен, а посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания.

Посочването на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит е основно изискване на закона към формата на тези договори, за да може закона да постигне заложените в чл. 2 цели , и същевременно да даде на потребителя точна информация, възоснова която кредитополучателя да прецени интереса си от такъв договор. Разпоредбите на Закона за потребителския кредит се прилагат и в случаите, когато между потребителя и кредитора са сключени няколко договора за кредит, такива, „чието сключване е с цел или резултат заобикаляне изискванията на закона“.

Тъй като гаранта е свързано с кредитодателя лице по смисъла на §1 от Търговския закон, то закона следва да бъде приложен и тогава , когато има сключен с трето свързано лице договор за гаранция, по която е договорено възнаграждение, дължимо и при точно изпълнение. Такова възнаграждение всъщност прикрива печалба на кредитора, доколкото се дължи и при точно изпълнение; Освен че съставлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г от Закона за защита на потребителите, всяко неточно посочване на различен от действителния общ разход по кредита заобикаля разпоредбите, смисъла и целите на специалния Закон за потребителския кредит, и затова и нормата на чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК има предвид само посочването на математически и нормативно точен процент на разходите – такъв , който отговаря на действително прилагания , изчислен по реда на приложение № 1 от закона, и при посочване на всички използвани допускания , посочени там. Всяко неточно посочване следва да бъде санкционирано по един – единствен начин, чрез прогласяване на общата недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Отново в контекста на казаното по – горе, нищожна е договорна конструкция , при която трето на договора за кредит лице „гарантира“ за изпълнението на задължението на кредитополучателя срещу безусловно дължимо от последния възнаграждениетакова , което се дължи дори в случай, че длъжникът по договора за кредит изпълни задължението си точно – и когато гаранта е свързано с кредитодателя лице по смисъла на §1 от Търговския закон, както е в случая. Такава конструкция съставлява нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла на глава ІV , раздел ІІІ от 3

Закона за защита на потребителите, доколкото се отклонява значително от изискването за добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта и на потребителя е дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно възнаграждение е сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като налага задължение на длъжника – потребител, срещу което същият не получава насрещна престация, а кредитодателя не получава никакво обезпечение на вземането си , тъй като на практика липсва втори патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си. Доколкото обаче възнаграждението е съществен елемент на договора за гаранция ( съдът не намери друг мотив за сключването му от гаранта) , то нищожността на тази клауза влече след себе си и нищожност на целия договор за гаранция поради противоречието му и с добрите нрави.

Исковете са основателни.

Разноските по тях се присъждат в тежест на ответниците.

Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се определя да е минималния такъв, изчислен по реда на чл. 7 от Тарифата по чл. 36 от Закона за адвокатурата, съобразно цената на всеки от исковете.

Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът

РЕШИ:

Признава за установено по отношение на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“ ,ет. 2 офис 40 -46, че е нищожен на основанието по чл.

22 от Закона за потребителския кредит договор № *********/29.03.2022г. с ищеца П.

М. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес в *******************.

Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на П. М. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.

********************, сумата от 95.35 лева разноски по делото (държавна такса ).

Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на ***. Г. Г. М., АК П. , БУЛСТАТ ************, сумата от 538.36 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Признава за установено спрямо „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру № 28 ет. 2 офис 40 - 46, че в отношенията му с П. М. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес в 4

********* е нищожен договора за гаранция под № *********/29.03.2022г., на основанието по чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Осъжда „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на П. М. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес в ********* сумата от 95.35 лева разноски по делото ( държавна такса).

Осъжда „Файненшънъл България „ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 , сграда „Силвър Център“, ет. 2 офис 40 -46 да заплати на на ***. Г. Г. М., АК П., БУЛСТАТ ***********, сумата от 482.83 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5