Решение № 1667 от 09.11.2021, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1667 гр. В., 08.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Деспина Г. Георгиева

Членове:

Златина Ив. Кавърджикова мл.с. Симона Р. Донева при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско дело № 20213100500462 по описа за 2021 година

Производството е образувано по въззивната жалба от ЮЛ. АН. П. ЕГН **********, Разрешение за пребиваване № 700889592, с адрес: Р. 198035 гр.СанктПетербург *** корп.1 ап.124, жалба вх.№ 260253/4.02.2021 срещу Решението на ВРС-ХХХІс-в № 261657/14.12.2020г по гр.д.№ 2225/2020г, с което Е ОТХВЪРЛЕН предявеният от нея против Т. Д. П. иск за заплащане на сумата от 1446,50лв за периода от 7.08.2019г до 14.02.2020г включително, претендирана като обезщетение за осъществявано от ответника в посочения период еднолично ползване на съсобствения имот ап.18 с идентиф.№ *** и адм.адрес: гр.В. ул.“Д-р И.К.“ № 12 вх.А ет.4, с площ от 53,66кв.м, при квоти по 1/2ид.ч. за всеки от съсобствениците, на осн.чл.31 ал.2 ЗС ; ОСЪДЕНА Е ищцата да заплати на ответника сумата от 500лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78 ал.3 ГПК.

Счита постановеното решение за неправилно и незаконо- съобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.

Извън изложението в жалбата, касаещо допуснатите от ВРС процесуални нарушения, по които въззивният съд взе отношение, останалата част от жалбата касае неправилното обсъждане на събрания доказателствен материал, решението прави решението необосновано. В тази връзка не били обсъдени всички доказателства, както и признанието на въззиваемия, от които можело да се приеме за установено, че настоящият ответник е бил запознат със съдържанието на отговора на исковата молба – л.42 и сл. по гр.д. № 15500/2018 по описа на ВРС-39с-в с вх.№ 18517/12.03.2019г. В раздел VI от ПО са отправени претенции за заплащане на месечна наемна цена в размер на 200лв за ползването на 1/2ид.ч. от 1 апартамент № 18, съставляваща делът на Ю.П.. Посоченият документ не бил оспорен от въззиваемия и затова е приет като доказателство.

Освен това, излага, че отв.Т.П. никога не бил възразявал, че до него бил стигнал отговорът на Ю.П. по гражд.дело за развод под № 15500/2018г, а съдът е направил обратния извод в противоречие със събраните доказателства.

По повод подадения от Ю.П. писмен отговор по делото за развод между настоящите страни, Т.П. бил изразил становище по неговото съдържание, както по гр.дело № 15500/2018г, така и по настоящото. Възражението му се е свеждало до това, че Ю.П. винаги била имала достъп до апартамента и че искането касаело период, различен от този по настоящото дело № 2225/2019 на ВРС-31с-в. Освен това, в качеството му на ищец, настоящият въззиваем бил разполагал с достатъчно процесуално време и възможност да се запознае с делото и респ. с ПО на отв.Ю.П.. По повод обжалваното определение за спиране на производството по гр.д.№ 15500/2018г основното оплакване на настоящия въззиваем е било, че не е имал възможност да вземе отношение по подадения писмен отговор на ответницата Ю.П. преди спирането на производството, а не че не бил запознат със същия.

Предвид изложеното счита, че с подадения писмен отговор на исковата молба по гр.д.№ 15500/2018 Ю.П. е предявила и претенция по чл.31 ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването й от ползване на процесния апартамент и съдът неправилно е постановил обратното.

Моли за отмяната на обжалваното решение, вместо което да бъде постановено друго за уважаване на иска, като бъде осъден ответникът да й заплати за периода от 6.08.2019г до 12.02.2020г сумата от 1446,50лв, ведно със законната лихва върху общия размер на главницата, считано от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на вземането, както и за присъждане на сторените съдебно деловодни разноски в размер на 710лв.

В срока по чл.263 ГПК въззиваемият Т. Д. П. е депозира писмен отговор вх.№ 271703/15.02.2021 със становище за неоснователност на жалбата и затова моли за потвърждаването постановеното от ВРС решение.

Претендира сторените за въззивното производство разноски.

В исковата си молба Ю.П. твърди, че на 6.08.2019г с влязло в законна сила решение на Кировския районен съд в гр.Санкт Петербург е прекратен бракът й с отв.Т. Д. П., сключен на 26.08.2009г в гр.Пловдив.

От брака си страните имат непълнолетното дете Б., род. 30.01.201Зг, който живее понастоящем с ищцата в Р..

Твърди, че по силата на НА за покупко-продажба № 160 т.LIV н.д.№ 11437 вх.№ 2

20766/3.10.2012г страните са придобили в режим на СИО собствеността върху недвижим имот, находящ се в гр.В., *** ет.4, представляващ АПАРТАМЕНТ № 18 с идентиф.№ ***, самостоятелен обект в сграда № 1, разположена в ПИ с идентиф.№ ***, с площ 53,66кв.м., състоящ се от дневна, кухня-трапезария, спалня, баня-тоалет, коридор и балкон.

Излага, че от 6.08.2019г с прекратяването на брака им СИО върху имота се е трансформирала в съсобственост при равни квоти, като оттогава досега Т.П. ползвал имота безвъзмездно извън неговата 1/2ид.ч. и затова за Ю.П. е налице правен интерес от завеждане на настоящото дело за обезщетение от Т.П. за лишаването й от ползване на собствената й 1/2 ид.ч. от имота.

Сочи, че с писмения си отговор от 14.03.2019г на подадената от Т.П. искова молба за развод, по която е било образувано гр.д.№ 15500/2018г на ВРС-39с-в, прекратено впоследствие, Ю.П. е отправила искане за заплащането на обезщетение за ползването на имота от Т.П..

Счита, че правото й да претендира заплащане обезщетение за лишаване от ползването на собствената й ид.ч. от имота е възникнало поради това, че ответникът Т.П. ползвал площ, по-голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността.

След фактическата раздяла, а и след прекратяването на брака им с влязлото в сила решение на 6.08.2019г, а и до момента ответникът живеел и ползвал семейното жилище, а ищцата нямала свободен достъп до процесния имот. Затова твърди да е лишена от възможността да ползва съсобствената вещ. Счита, че обстоятелството, че живее и работи преимуществено в чужбина /Р./ и рядко да се прибира в България, не би следвало да я лишава от възможността да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на притежаваната от нея част от имота.

За подобен вид апартаменти средната пазарна наемна цена възлизала на 500лв месечно.

Поради изложеното моли за осъждането на ответника Т.П. да й заплати посочената сума в размерна 1572лв за периода от 07.08.2019г до 12.02.2020г, представляваща обезщетение за ползването на собствената на ищцата 1/2ид.част от жилище АПАРТАМЕНТ, находящ се в гр.В. *** вх.А ет.4 ап.18, с идентиф.№

*** с площ 53,66 кв.м., състоящ се от дневна-кухня-трапезария, спалня, баня-тоалет, коридор и балкон, при граници на жилището на същия етаж:

*** и ***, заедно с прилежащата му изба № 18 с площ

5,6кв.м., заедно с 2,1086%ид.ч. от ОЧС и от правото на строеж върху мястото, подробно описан в НА № 107 том II рег.№ 3272 н.д.№ 324 от 2012г, съгласно схема № 15-13243410.02.2020г, изд. от СГКК-гр.В., при месечен размер на обезщетението 250лв, ведно със законната лихва върху общата сума на обезщетението, претендирана от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на вземането и претендира разноски.

Окончателният размер на претенцията е формиран в резултат изменение по реда на 3 чл.214 ГПК.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Т.П. е подал писмен отговор на исковата молба, в който счита предявения иск за недопустим, неоснователен и недоказан.

Възразява, че ИМ била неясна, с неконкретизирани твърдения, като същата не отговаряла на изискванията на чл.127 ГПК.

Възразява, че ищцата не сочи ясни твърдения във връзка с това по какъв начин считала, че ответникът ограничавал достъпът й до имота.

Възразява, че не били налице изискуемите по закон предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника и последният не дължал на ищцата заплащане на претендираната сума, тъй като твърди, че сумата била изцяло недължима.

Възразява, че изложените в ИМ твърдения относно наличието на основание за заплащане на претендираното обезщетение били неверни и недоказани, а по същество същите не обосновавали наличие на твърдяното задължение за плащане за ответника.

Твърди, че след закупуване на процесното жилище на 3.10.2012г, страните, а впоследствие и малолетното им дете, се установили да живеят в него.

През м.август 2018г ищцата заявила, че желае заедно с детето си да посети родителите си, които живеели в гр.Санкт Петербург, Руска Федерация.

Повод за това пътуване Юлия посочва, че баща й бил получил инсулт и бил в болнично заведение и затова ищцата поискала да го посети. Ответникът приел желанието й и подписал декларация-съгласие за пътуване на детето, след което съпругата му и синът им заминали за гр.Санкт-Петербург.

Договорката между страните била, че ищцата и детето ще се върнат в България не покъсно от 2.10.2018г. Ю.П. не се върнала в България заедно с детето според предварителните им уговорки и внезапно, без всякакво обяснение, изключила мобилния си телефон и прекратила всякаква комуникация с Т.П..

Притеснен от създалата се ситуация, ответникът заминал за гр.Санкт-Петербург и като не успял да установи връзка, нито със съпругата си, нито с нейните родители, се обърнал за съдействие към Посолството на Република България и към органите на Полицията в гр.Санкт-Петербург, които също не успели да установят местонахождението на ищцата и малолетния син на страните.

Впоследствие ищцата уведомила Т.П. по телефона, че нямало да се върне повече с детето в България, където била установената обичайна среда на живот на последното и заявила ответника, че той нямало да види детето си никога повече, и дори нямало да разбера къде е и така щял да научи "какво е страдание".

Ю.П. категорично отказвала да даде информация къде се намирало детето, в какво състояние било и какви били последващите й намерения спрямо него.

Твърди, че по сигнал на ответника до МВР малолетното дете на страните било 4 обявено за национално и международно издирване - в Европейския Съюз и Руска Федерация по линия на Интерпол.

Във връзка с неправомерното задържане на детето в Руската Федерация от страна на ищцата, ответникът подал и молба за връщане на детето по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.

Твърди, че непосредствено след като напуснала България Ю.П. завела пред Кировски районен съд в гр.Санкт Петербург искова молба за развод, по която било образувано гр.д.№ 2-1200/ 2019г, приключило с влязло на 06.08.2019г. в сила съдебно решение.

По искане на Т.П. пред ВРС било образувано гр.д. № 15500/2018г за развод и упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете на страните, което било спряно, а впоследствие и прекратено от ВРС след влизането в сила на решението на Кировския районен съд.

Към настоящия момент делото пред българския съд било висящо пред ВКС по подадена от Т.П. касационна жалба срещу прекратителното определение относно произнасянето по родителските права.

Т.П. оспорва като неверни твърденията на ищцата, че за нея не съществувала пълноценна възможност да ползва притежаваната ид.част от процесния апартамент.

Възразява, че насрещната страна не била изложила в ИМ конкретни и ясни твърдения какво счита, че препятства ползването на имота от нейна страна, което значително затруднявало защитата на ответника.

Твърди още, че ищцата никога не била претендирала да ползва имота; винаги имала достъп до него и, съответно, възможност да го ползва.

Възразява, че никога не бил препятствал по какъвто и да било начин възможността на ищцата да ползва процесното жилище. Ищцата винаги разполагала с ключ от жилището и последното винаги било на нейно разположение в случай, че иска да го ползва. Личните й вещи, както и тези на детето, били в същото жилище, което не се ползвало от ответника.

Ю.П. не била посещавала България от август 2018г и не е заявявала каквото и да било желание да ползва имота.

Ответникът твърди, че винаги настоявал ищцата и детето да се върнат в България и да живеят в жилището. Сочи, че нееднократно бил изразявал пред ищцата категоричната си готовност да и предостави ползването на целия апартамент, а не само на припадащите и се ид.части.