Решение № 2245 от 09.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2245 гр. Пловдив, 09.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330112365 по описа за 2025 година

Производството е по отрицателен установителен иск с правно основание член 124 ал.1 от ГПК.

Ищецът Р. И. Г. ЕГН **********, с адрес ***, чрез ** адв. Д. Б., със съдебен адрес: гр. ***, е поискала от съда да бъде признато за установено по отношение на ответника „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„Александър Стамболийски“ № 24, ет. 3, ап. 7, представлявано от Р. Д., че не дължи сумата от 1852,92 лева, представляваща възнаграждение по договор за възлагане на поръчителство от *** г. Претендира разноски по делото.

Ищецът твърди, че на ***г. е сключила договор за паричен заем №*** с ***, по силата на който е получила заемна сума в размер на 1500,00 лева. Посочва, че договорът представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, доколкото кредитодателят е търговец, предоставящ кредити по занятие, а ищцата е физическо лице, което е сключило договора извън рамките на търговската или професионалната си дейност.

Твърди, че в договора е уговорена възнаградителна лихва в размер на 36 %, без да е посочен конкретният й размер в левова стойност, както и че липсва ясно и коректно посочване на годишния процент на разходите и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Според ищцата това представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.

1

Излага, че към договора за заем е изготвен погасителен план, съгласно който ищцата следвало да заплаща 18 месечни вноски по 212,00 лева, включващи главница, възнаградителна лихва и възнаграждение по договор за възлагане на поръчителство. По представения погасителен план към кредита е посочена обща сума, дължима по договора за кредит в размер на 1963,08 лева, като месечната вноска по самия кредит е 109,06 лева.

Твърди се, че разликата до фактически дължимата месечна сума от 212,00 лева представлява възнаграждение за поръчителство, начислено и събирано заедно с погасителните вноски по кредита.

На същата дата - *** г., ищцата сключила с ответника „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по силата на който ответното дружество поело задължение да обезпечи задълженията на ищцата по договора за заем, като солидарен длъжник, срещу възнаграждение в размер на 1852,92 лева, разсрочено и платимо заедно с погасителните вноски по кредита.

Ищцата поддържа, че договорът за заем е недействителен по чл. 22 ЗПК, тъй като не съдържа необходимата по закон информация за действителния годишен процент на разходите и общата цена на кредита. Поддържа още, че възнаграждението по договора за възлагане на поръчителство представлява разход, пряко свързан с получаването и обслужването на потребителския кредит, поради което е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Невключването му, според ищцата, представлява заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и лишава потребителя от вярна информация за реалната икономическа тежест на кредита.

Ищцата твърди, че договорът за възлагане на поръчителство е недействителен и поради акцесорния си характер спрямо договора за потребителски кредит, доколкото съгласно чл.

138, ал. 2 от ЗЗД поръчителството може да съществува само за действително задължение.

Поддържа се, че ако основното задължение по договора за заем е недействително, то и възнаграждението по договора за възлагане на поръчителство не се дължи.

Освен това ищцата излага, че клаузата за възнаграждение по договора за възлагане на поръчителство е нищожна и на самостоятелно основание, тъй като цели заобикаляне на императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит и противоречи на добрите нрави. Посочва, че възнаграждението от 1852,92 лева е по-високо от получената заемна сума от 1500,00 лева, което обуславя извод за явна нееквивалентност на престациите и за създаване на значително неравновесие във вреда на потребителя.

Ответникът „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, ЕИК 201281666, оспорва предявеният иск, като недопустим. Поддържа, че не ставало ясно кое право на ищцата се защитава чрез предявения иск, както и че искът бил насочен срещу „Кредит Гаранция“ ЕООД, а твърденията за недействителност касаели договор за заем, сключен с друго лице, което не участва в производството.

Ответникът излага, че в исковата молба не били посочени достатъчно доказателства, които да подкрепят твърденията на ищцата. Счита, че липсата на доказателства води до неяснота 2 на предмета на спора и препятства възможността на ответника да организира защитата си.

Поддържа още, че не било приложено съдебно решение, с което договорът за заем да е прогласен за недействителен, поради което не можело да се приеме, че договорът за възлагане на поръчителство е недействителен.

При условията на евентуалност ответникът оспорва иска като неоснователен и недоказан, като твърди, че ищцата не е установила фактическите основания на претенцията си. Моли искът да бъде оставен без разглеждане като недопустим, а ако бъде приет за допустим - да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка, съдът изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните изводи от фактическа и правна страна:

На първо място съдът намира възражението за недопустимост на иска за неоснователно.

Предявеният иск е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. С него ищцата цели установяване, че не дължи конкретно индивидуализирана сума - 1852,92 лева, претендирана като възнаграждение по договор за възлагане на поръчителство от *** г. Ответникът е именно лицето, което според представения договор има качеството на насрещна страна по правоотношението, от което се извежда твърдяното вземане. Следователно спорното материално право е ясно индивидуализирано по страни, основание и размер.

Правният интерес от отрицателния установителен иск е налице, когато ответникът твърди или би могъл да твърди съществуването на спорно право, което смущава правната сфера на ищеца. В случая в договора за възлагане на поръчителство е предвидено възнаграждение в размер на 1852,92 лева в полза на ответника, разсрочено и платимо заедно с месечните погасителни вноски. Самото съществуване на договорния документ, в който ищцата е посочена като клиент/кредитополучател, а ответникът - като поръчител, обуславя правен интерес от установяване недължимостта на сумата.

Неоснователно е и възражението, че ищцата следвало предварително да разполага със съдебно решение, с което договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен. В настоящото производство съдът не е ограничен да съобрази недействителността на договора за потребителски кредит като преюдициален въпрос, доколкото от нея зависи съществуването на претендираното от ответника възнаграждение. Нищожността се съобразява служебно от съда, а при потребителски договори съдът е длъжен служебно да следи и за наличие на неравноправни клаузи, съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК.

От представените писмени доказателства се установява, че на ***г. между Р. И. Г. и ***е подписан договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия - Премиум“ №***. По договора кредитодател е ***, ЕИК ***, а кредитен посредник е ***. В договора като кредитополучател е посочена Р. И. Г., ЕГН **********.

В договора е посочен кредитен лимит до 6000,00 лева, минимална сума за усвояване 300,00 лева, лихвен процент по кредита 36,00 %, както и обезпечения под формата на поръчителство от две физически лица, неотменима и безусловна банкова гаранция или 3 поръчителство от одобрено от кредитодателя дружество. От договора се установява още, че размерът на ГПР за различните комбинации от усвоена сума и срок на погасяване е отразен в приложение № * към договора, а общата сума, дължима от потребителя, следва да бъде посочена съгласно погасителния план за всяка усвоена сума.

От погасителния план към кредит № ***, свързан с договора за кредитна линия № ***, се установява, че на ищцата е отпусната сума в размер на 1500,00 лева, която е декларирала, че желае да усвои в брой в търговски обект. Погасителният план предвижда 18 месечни вноски, всяка в размер на 109,06 лева, като общата сума, дължима по кредита, е посочена в размер на 1963,08 лева.

На същата дата е подписан договор за възлагане на поръчителство между „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, като поръчител, и Р. И. Г. като клиент/кредитополучател.

От съдържанието на договора и предоставената преддоговорна информация се установява, че услугата по предоставяне на поръчителство представлява финансова услуга, свързана с поемане на задължение от дружеството да отговаря срещу възнаграждение спрямо кредитора на потребителя за неизпълнение на задължение на последния по договор за потребителски кредит. Установява се още, че към месечната вноска по потребителския кредит автоматично се добавя стойността на услугата по гаранция, която е разсрочена за срока на кредита и се заплаща заедно с месечните погасителни вноски по кредита.

Така от събраните писмени доказателства се установява, че макар договорът за възлагане на поръчителство да е формално обособен като отделен договор, неговото сключване и изпълнение са функционално свързани с договора за потребителски кредит. Дължимостта на възнаграждението за поръчителство е поставена в зависимост от отпуснатия кредит, от погасителния му срок и от начина на погасяване на кредитните вноски. То се заплаща заедно с месечните погасителни вноски по кредита и по този начин увеличава общата финансова тежест за потребителя.

Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. *** е кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Поради това договорът следва да отговаря на императивните изисквания за форма, съдържание и прозрачност, предвидени в ЗПК и въведени с оглед защитата на потребителите.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № * начин. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

При тълкуване обхвата на защитата по чл. 22 ЗПК следва да се съобрази и § 2 от ДР на ЗПК, съгласно който законът въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО. Съображения 19, 24 и 31 от Директивата подчертават необходимостта потребителят да получи ясна и 4 изчерпателна информация относно условията, стойността на кредита и своите задължения, така че да може да вземе информирано решение при пълно знание за фактите.

Съдебната практика на ВКС също приема, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, не е достатъчно в договора формално да бъде посочен глобален процент като ГПР. Необходимо е договорът да отразява действителните разходи по кредита и общата дължима сума от потребителя, като бъдат отчетени всички разходи, които длъжникът ще прави във връзка с кредита. В решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г. на III г. о. на ВКС е изразено становище, че неспазването на императивните изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит води до недействителност по чл. 22 ЗПК. ВКС приема още, че когато ГПР не е посочен по начин, съответстващ на действително приложимите между страните разходи, потребителят е лишен от информация за реалната цена на кредита.

Съдът съобразява и изводите, застъпени в практиката на ВКС по въпроси, свързани с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според които липсата на яснота относно компонентите на ГПР и невключването на релевантни разходи възпрепятстват потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Поставянето на кредитополучателя в положение сам да тълкува отделните договорни клаузи, за да установи дали определени плащания са част от цената на кредита, противоречи на изискването за прозрачност и може да доведе до заблуда относно икономическите последици от договора.