Решение № 1311 от 25.03.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 13171/2023
- Вид
- Решение № 1311
- Подписан
- 25.03.2024
- В сила
- 17.04.2024
- Състав
- Пламена Недкова Славова - Милева
Цитирани разпоредби
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.26, ал.1, предл.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 1311 гр. Пловдив, 22.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330113171 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявена е искова молба от И. Х. Г. срещу „Креди Йес” ООД. Твърди се, че между страните бил сключен договор за кредит от 03.02.2023 г. В него било уговорено обезпечение, като в случай на непредставянето му в срок се дължала неустойка в размер на 272,07 лв.Твърди се, че ищецът извършил плащания по договора в размер на 727 лв., с което платил не само главницата, но и допълнителни суми. Застъпва становище, че договорът, както и неустойката са нищожни, поради което платените суми над главницата се явяват недължимо платени. В тази връзка ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за връщане на сумата от 272 лв. по клаузата за неустойка. Ето защо в настоящото производство моли да се установи дължимостта на тази сума ведно със законната лихва от подаване на заявлението. Претендират се разноски.
Ответникът счита иска за неоснователен. Застъпва становище, че не е недействителна неустойката, а същата е израз на доброволно формирана воля и била начислена поради поведението на ищеца. Била индивидуално уговорена и отговаряла на типичните си функции, като се има предвид и особеният тип заем, който е сключен. Поддържа, че в ГПР не следва да се включват разходи, свързани с неизпълнение. Счита, че договорът отговаря на всички изисквания за неговата действителност. Моли да се отхвърли искът.
1
Взима становище във връзка с разноските, като възразява за прекомерността им.
Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.
Предявен е иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД , основателността на който зависи от следните юридически факти – плащане от ищеца на ответника на процесната сума и липсата на валидно правно основание за това.
Установява се от представените от ищеца писмени доказателства, имащи характер на разписки, че ищецът е изплатил на ответника по договор за паричен заем № ***г., обща сума в размер на 699 лв. Установява се от погасителния план към договора, че именно това е общата сума, която потребителят следва да върне на кредитора, като в нея се включва и вземането за неустойка по чл.8 от Договора. Това вземане съгласно цитирания чл.8 е в размер на 272,07лв. Следователно, установява се, че с изплащане на цялата дължима сума, е била изплатена и дължимата неустойка от 272,07 лв.
В същото време ответникът не доказва, че тази сума е получена на валидно правно основание. На първо място, не се доказа клаузата на чл.8 да е индивидуално уговорена. Служебно известно е на съда, че ответникът сключва множество такива договори с потребители, които съдържат посочената клауза. Тя има типов характер и по нищо не личи да е била предмет на индивидуално уговаряне. В същото време, индивидуалното уговаряне има значение при преценката дали клаузата е неравноправна. В случая тя има по-тежък порок, тъй като накърнява добрите нрави.
Страните не спорят по обстоятелството, че между тях бил сключен Договор за заем, по силата на който на ищеца били предоставени в заем 400 лв., като била уговорена неустойка по чл.8 от Договора в размер на 272,07 лв., при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Това се установява и от представения по делото от ищеца Договор за заем. От същия договор се установява, че в чл.6 било уговорено заемът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на определени условия, визирани в Общите условия към договора, както и с още едно от изброените в същата клауза обезпечения: ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга. Установява се още от приложения договор, че ако заемателят не предостави уговореното в чл.6 обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора за заем или представеното обезпечение на отговаря на изискванията, посочени в Общите условия, се дължи неустойка в горепосочения размер, която се плаща разсрочено съгласно погасителния план, наред с погасителните вноски по заема. Последното се установява от 2 погасителния план.
Въз основа на така установените уговорки между страните съдът намира, че клаузата на чл.8 от договора за заем, предвиждаща неустойка, накърнява добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.
Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, поставянето на условия, на които обезпеченията да отговарят, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение и очаквано неговото неизпълнение. Ето защо за уговорената неустойката липсва функцията да обезпечава изпълнението.
Размерът на неустойката (272,07 лв.), надвишаващ възнаградителната лихва многократно (26,93 лв.) и съставляващ повече от 50 % от заетата сума (400 лв.), както и предметът на задължението, за неизпълнението на което е уговорена, дават основание да се приеме, че клаузата не отговаря и на обезщетителната, а и на санкционната функция на неустойката. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.
Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.
Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но 3 санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.
Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави
Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова след сключване на договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.
Ето защо липсва валидно правно основание за плащане на процесната сума. Като дадена при начална липсва на основание, тя подлежи на връщане.
Ищецът е поискал присъждането на по-малка сума в размер на 272 лв., която с оглед диспозитивното начало следва да му се присъди, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 18.07.2023г., до окончателното плащане.
Поради изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в тежест на ответника следва да се присъдят сторените от ищеца разноски за държавна такса в заповедното (25 лв.) и в исковото производство (21,25) лв. Ищецът е надплатил държавна такса въпреки указанията на съда, която не може да се присъди в тежест на ответника. Ищецът претендира и адвокатски хонорар по чл.38 от ЗА по 400 лв. за заповедното и за исковото производство.
Ответникът прави възражение за прекомерност на претендираното. Съдът намира, че размерът не е прекомерен, що се касае до исковото производство.
Това е минималният размер съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Въпреки че съдът не е обвързан с тези минимуми,в случая искането отговаря на правната и фактическа сложност на делото- ответникът оспорва иска, ищецът провежда активен процес на доказване, като представя писмени доказателства за извършеното плащане, излага множество доводи за нищожността на договора и клаузата за неустойка, явява се в съдебното заседание. Не така стои въпросът с възнаграждението за заповедното производство. Съгласно чл.6 от Наредбата за съвет и консултация на адвоката се дължи минимално възнаграждение от 100 лв., а за подаване на молби – 200 лв.Съдът счита, че подаването на възражение, за което има образец, се 4 заключва в рамките на тези две дейности, поради което не следва да се присъжда по-висок размер от 200 лв. в рамките за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, дължи на И. Х. Г., ЕГН: **********, с адрес: ****, по предявения от него иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, следната сума, за която е издадена Заповед № ***/20.07.2023г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1526/2023г. по описа на РС Хасково, а именно: сумата в размер на 272 лв., платена от И. Г. като неустойка по Договор за паричен заем № ***г. и получена от „КРЕДИ ЙЕС“ ООД без основание, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 18.07.2023г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД , ЕИК: 200688545 да плати на И. Х.
Г., ЕГН: **********, сумата в размер на 46,25 лв. – разноски за държавна такса в заповедното и в исковото производство.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД , ЕИК: 200688545 да плати на адв. Д.
Б., с личен номер:****, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата в размер на 200 лв. за адвокатско възнаграждение в заповедното производство и сумата в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение в исковото производство .
Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5