Решение № 178 от 11.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. София, 11.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100501156 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Д. С. срещу решение № 20124541/26.05.2021г., постановено по гр. дело № 4034/2020г. по описа на СРС, 168-и състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 1 187.78 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„*******, сумата 217.10 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 14.06.2017г. до 02.04.2019г. и за сумата 30.81 лева – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода от м.05.2015г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.04.2019г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 3892/2019г. по описа на РС – Перник е издадена заповед за изпълнение.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва наличието на валидно облигационно правоотношение между страните. Намира, че 1 предвид липсата на сделка с конкретно уговорени параметри и начина на определяне на цената, правоотношението наподобявало фискално задължение. В имота не се ползвала топлинна енергия. Жилището не се обитавало, в него не били монтирани отоплителни тела и не се доставяла гореща вода. Оспорва твърдяното количество доставена такава и компонентите на същата, представените от ищеца частни документи – извлечение от сметки, справки за фактури, които не носели подпис на абоната. Не бил давал съгласие за ползване на предоставяната от ищеца услуга.

Оспорва протокола от ОСЕС от 06.10.2000г. и договора, сключен с ФДР. Позовава се на нормите на ЗЗП и Директива 2011/83 ЕС, чл. 42, респ. чл. 48 от ОУ на „Т.С.“ ЕАД.

Твърди, че се възползвал от правото си на отказ по чл. 62 ЗЗП. Излага, че по делото останали недоказани реалните количества доставена топлинна енергия, коректното й измерване, твърди несъответствие на общия топломер с изискванията на Закона за измерванията – липсвали доказателства за премината метрологична проверка. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявените искове по чл. 422 ГПК. Оспорва решението и в частта за присъдените на ищеца „Т.С.” ЕАД разноски. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Същото е допустимо в обжалваната му част, с изключение на частта, в която по предявения иск за установяване на главница за дялово разпределение съдът се е произнесъл за периода от м.05.2015г. до м.02.2016г., включително. Видно от съдържанието на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.

№ 3026720/11.04.2019г. вземането за цена на услугата дялово разпределение в размер на сумата 30.81 лева се претендира от заявителя „Т.С.” ЕАД за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г. по конкретно посочени в заявлението 26 бр. фактури, издадени в периода от 31.03.2016г. до 30.04.2018г. С издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2763/28.06.2019г. по ч.гр.д. № 03892/2019г. РС-Перник е излязъл извън искането на заявителя, като е посочил, че сумата 30.81 лева, представлява стойност за дялово разпределение и се дължи за периода от м.05.2015г. до м.04.2018г. При разглеждането на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за същото вземане СРС се е произнесъл по задължението за посочения в заповедта по чл. 410 ГПК период, който в частта от м.05.2015г. до м.02.2015г., включително е извън искането на заявителя, 2 заявено с образеца на заявление по чл. 410 ГПК. Предвид изложеното досежно вземането за главница за цена на услугата дялово разпределение, в частта за периода от м.05.2015г. до м.02.2015г. включително, СРС е постановил недопустим съдебен акт, поради което решението в тази му част следва да бъде обезсилено.

На основание чл. 130 ГПК, поради липса на правен интерес от установяване на вземане, за което заявление по чл. 410 ГПК не е подадено, исковата молба на ищеца „Т.С.“ ЕАД с вх. № 28237/11.10.2019г., по регистъра на РС – Перник, уточнена с молба с вх. № 32092/08.11.2019г. по същия регистър и с молба с вх. № 25026982/16.02.2021г. по регистъра на СРС, следва да бъде върната в частта, за установяване на вземане за главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от м.05.2015г. до м.02.2015г. включително, а производството по делото в същата част - прекратено.

Досежно правилността на първоинстанционното решение в останалата обжалвана и допустима част настоящият въззивен състав намира наведените от ответника с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни по следните съображения:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. Съобразно разпоредбата на ал. 6 на същата норма потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

Горната законова уредба настоящият състав на съда намира да сочи за клиент/потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване, в който последен случай клиент /потребител по законова дефиниция е ползвателят. Същото следва, както от изричното разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно определяне на титуляра на същото като клиент /ползвател на доставяната в имота топлинна енергия, така и от общата такава на задълженията на титуляра на вещното право на ползване по чл. 57 ЗС.

От представения по делото н.а. за дарение на недвижим имот със запазено право на ползване № 178, том I, дело 154/29.05.2008г. на Е.Е. – Нотариус с район на действие – СРС, вписан под № 367 в Регистъра на НК се установява, че на ответника С. Д. С. било учредено пожизнено вещно право на ползване върху процесния апартамент № 20, находящ се в гр. София, ж.к. „******* *******. Същото обстоятелство не е оспорено от ответника в нито един етап от развитието на производството по делото.

3

Видно от събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. извлечение от сметка за аб. № 334211, съобщения към фактури, удостоверение № 10/14.02.2003г., издадено от СО, район Овча купел за ползване на обект по предназначение „Индиректна абонатна станция“, протоколи от 06.10.2014г., 06.10.2016г. и 05.11.2018г., издадени от ТР Земляне, свидетелства за проверка на СИ и др., и изслушаното по делото заключение на СТЕ в процесната сграда в режим на етажна собственост през процесния период била доставяна топлинна енергия за БГВ и такава, отдавана от сградната инсталация. С оглед дефиницията на чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ носителят на вещното право на ползване – ответникът С., бил потребител на топлинна енергия, като договорното отношение между страните възниква от качеството на ответника С. на носител на ограниченото вещно право на ползване на апартамента, находящ се в сграда-етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът „Т.С.” ЕАД подавал в същата сграда топлоенергия за битови нужди – за БГВ и топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация. Обстоятелството, че държавен орган (КЕВР) има определени законовоустановени правомощия по регулиране на цената на топлинната енергия, противно на изложените във въззивната жалба възражения, не променя договорния характер на правоотношението между ищеца и клиента на топлинна енергия.

По изложените мотиви ответникът С. бил обвързан по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната в имота топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Т.С.” ЕАД топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвал от правото си по чл.

150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Поради естеството на етажната собственост собственикът, респ. носителят на вещно право на ползване, придобивайки вещното си право върху процесния имот, находящ се в сграда, присъединена към топлопреносната мрежа, е обвързан от взетите до момента решения на общото събрание на етажните собственици за топлоснабдяване на сградата, независимо дали е съгласен с тях. Съгласно чл. 13, ал. 1 ПУРНЕС /отм./ 4 законосъобразността на решенията на общото събрание на етажната собственост може да се атакува в отделно съдебно производство с конститутивен иск за отмяната им. По делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства за обжалването на решението на общото събрание от 06.10.2000г. по реда на чл. 13, ал. 2 ПУРНЕС /отм./.

Следователно влязлото в сила решение на общото събрание на етажната собственост за сключване на договор за топлинно счетоводство с ФДР, обвързва и ответника С., без оглед обстоятелството взел ли е участие в общото събрание и съгласен ли е с така взетото решение.

Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на ЕС могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.

Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е че мнозинството решава.

Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Поради това неоснователни се явяват възраженията на ответника за липса на облигация с ищеца, основани на нормата на чл. 62, ал. 1 ЗЗП.

Разпечатката съдържа 36 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d02e0245-32d7-43cd-8f45-9a131c203e03