Решение № 157 от 13.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. София, 09.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ани Захариева

Членове:

Аделина И.

Доротея Кехайова при участието на секретаря Станимира П. Делийска като разгледа докладваното от Доротея Кехайова Въззивно частно наказателно дело № 20231100600505 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК

Образувано е по жалба на частния тъжител А. М. чрез неговия повереник – адв. С. М. срещу протоколно определение от 27.06.2022 г., постановено по НЧХД № 1804/2022 г. по описа на СРС, НО, 106 състав, с което е прекратено наказателното производство по делото на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК.

В жалбата се излагат аргументи за неправилност на атакуваното определение, тъй като не са налице предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. Аргументира се, че не е налице тъждество между страните и фактите, описани в тъжбата, въз основа на която е било образувано НЧХД № 1804/2022 г. по описа на СРС, НО, 106 състав и тези, предмет на гр. дело № 13414/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV-А въззивен състав, тъй като предмет на второто гражданско, по своя характер производство, е обжалване на действията на съдебен изпълнител. Твърди се, че за да се приложи принципът ne bis in idem е нужно и двете производства да имат наказателен характер, а санкцията, предвидена в разпоредбата на чл.

528, ал. 5 ГПК не е последица от наказателно обвинение и не произтича от незаконното поведение, което обосновава ангажирането на наказателната отговорност за извършено престъпление. Излагат се допълнителни съображения, че на практика не е изпълнен нито един от критериите „Engel“, поради което и се отправя искане за отмяна на атакуваното протоколно определение и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Отправя се и допълнително искане за отмяна на определението в частта, с която съдебните разноски са били възложени в тежест на частния тъжител.

В жалбата не се сочи на необходимост от събиране на доказателства.

В разпоредително заседание от 06.02.2023 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не е необходим 1 разпит на подсъдимото лице, нито допускането на нови доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.

До даване ход на съдебното производство пред въззивната инстанция е постъпило писмено възражение срещу депозираната жалба от подсъдимата К. Р. И., чрез адв. А. К.. В така депозирания писмен отговор се навежда довод, че твърденията на частния жалбоподател са неоснователни. Сочи се, че не са налице основания за отмяна или изменение на атакуваното определение, тъй като по делото са представени две решения на СГС със същия предмет и страни, за същото деяние, при пълна идентичност на фактическите обстоятелства, въз основа на които е прието, че не е налице нарушение, поради което и не следва да се налага санкция. Ангажират се твърдения, че тези решения, с които окончателно и със сила на пресъдено нещо между същите страни е решено, че деянието не е нарушение, са задължителни за всички съдилища в Република България, включително наказателните такива. Изразява се съгласие с изводите на първоинстанционния съд относно приложимостта на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, вр. с чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и позоваването на ТР №3/22.12.2015г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС. Оспорва се искането за отмяна на определението в частта, с която съдебните разноски са били възложени в тежест на частния тъжител. Предлага се на въззивния съд да остави без уважение като неоснователна и недоказана, частната жалба срещу определението на СРС за прекратяване на наказателното производство. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

До даване ход на съдебното производство пред въззивния съд е депозирано допълнително писмено изложение от частния тъжител А. М.. Излагат се подробни съображения, че изпълнителното производство, въпреки че използва методите на държавна принуда не е административнонаказателно производство с наказателен характер. Сочи се, че в случая не е налице двойно наказание на едно и също лице в административнонаказателно производство, тъй като длъжника в изпълнителното производство не е субект извършил деяние, с което да е нарушил административнонаказателна или наказателна норма. Счита се, че санкцията по изпълнителното производство, не може да се приравни на осъждане по смисъла на чл. 4, параграф 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и спокойно преминава през теста „Engel“ и алгоритъма от практиката на ЕСПЧ. В обобщение на съображенията се отправя искане за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Алтернативно, при не възприемане от въззивния съд на изложените съображения, се отправя искане за намаляване на размера на присъдените разноски до установения, в наредбата за адвокатските възнаграждения, минимум. С допълнението към жалбата са представени допълнителни писмени доказателства, в резултат на което по делото са приобщени заповед за незабавна защита от 24.01.2023 г. по гр. д. № 8084/2022 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав, заповед за незабавна защита от 17.03.2022 г. по гр. д. № 2132/2022 г. по описа на СРС, ГО, 139 състав и заповед за незабавна защита от 21.12.2022 г. по гр. д. № 63981/2022 г. по описа на СРС, ГО, 117 състав.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд, частният тъжител А. М. поддържа жалбата и допълнението към нея по изложените в тях съображения. Счита, че съществен, за правилното решаване на делото се явява, въпросът дали искането за налагане на изпълнителни мерки по реда на ГПК и съответният отказ, потвърден от гражданския съд има функция на административнонаказателна отговорност, приравнена на наказателно обвинение. Сочи, че ДСИ е поканил подсъдимата да изпълни доброволно определените привременни мерки, при което е разполагал с изпълнителните способи по чл. 528, ал. 3 от ГПК.

Изразява становище, че изпълнителното производство не е административнонаказателно производство с наказателен характер. Заявява, че ДСИ е имал възможност да сезира други държавни органи, които могат да образуват административнонаказателни производства с наказателен характер, което обаче не се е 2 случило. Твърди, че изпълнителното производство е гражданско по своята същност и не изключва наказателната отговорност в друго производство по силата на чл. 527, ал. 3 от ГПК. Посочва, че изпълнителният процес няма признаците на наказателно производство по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, тъй като квалификацията на деянието по националното право не е престъпление, характерът на нарушението не засяга обществените отношения, липсва идентичност на страните в двете производства, а тежестта на предвиденото наказание „глоба“ до 400 лева не съответства на наказанието, предвидено за престъплението по чл. 182, ал. 2 НК – „глоба“ от 2000 лева до 5000 лева, „пробация“ и „лишаване от свобода“. Намира, че изпълнителното производство пред ДСИ, съгласно критериите „Engel“ не се определя като наказателно производство, поради което последващо наказателно преследване и наказване на дееца не е несъвместимо с чл. 4, пар. 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. Моли въззивния съд да отмени атакуваното протоколно определение, алтернативно да редуцира размера на присъдените в негова тежест разноски.

Допълнително отбелязва, че в писмените възражения на подсъдимата са изложени твърдения за извършени от частният тъжител действия, които същият квалифицира като престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК, поради което моли въззивния съд да сезира прокуратурата заради извършено от подсъдимата престъпление „набедяване“. Моли също така въззивният съд да открие процедура по установяване на обективната истина или да наложи глоба за недобросъвестно поведение на страната, поради изтъкнатите неверни обстоятелства.

Процесуалният представител на частния тъжител М. в лицето на адв. М. счита, че не са налице основанията на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК за прекратяване на наказателното производство. Сочи, че съдебното решение на СГС, с което се потвърждава разпореждането на ДСИ относно отказът на последния да наложи на подсъдимата глоба по реда на чл. 528, ал.

2

ГПК, няма характер на наказателно производство, нито на административнонаказателни мерки по ЗАНН. Счита, че правилото на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК следва се прилага в случаите, когато е имало наказателно производство от общ или частен характер между същите лица за същите факти и обстоятелства, за които се твърди, че осъществяват състав на престъпление по НК. Фиксира вниманието на съда върху обстоятелството, че със съдебното решение гражданският съд не е взел отношение по съществото на спора, а е оставил жалбата на тъжителя без уважение поради неспазване от ДСИ на процедурата по чл. 527 – чл. 528 ГПК. Моли въззивния съд да намали размера на присъдените в тежест на частния тъжител разноски, поради тяхната прекомерност. На свой ред претендира присъждане на разноски, направени от частния тъжител за адвокатско възнаграждение.

Защитникът на подсъдимата И. – адв. К. оспорва посочените в жалбата и допълнението към нея обстоятелства. Сочи, че прекратеното наказателно производство се явява трето по ред производство със санкционен характер, тъй като се предхожда от две отделни частни жалби на тъжителя, с които същият е оспорил изводите на ДСИ, че идентичното деяние не съставлява нарушение, по повод на които два отделни състава на СГС са постановили самостоятелни решения в един и същ смисъл, а именно, че подсъдимата не следва да бъде санкционирана поради липса на извършено нарушение на изпълняемия съдебен акт. Намира, че съдът правилно е приложил критериите, визирани в ТР 3/2015 г., приемайки, че е налице трето по ред производство с наказателен характер, поради което пледира първоинстанционното определение за прекратяване на делото да бъде потвърдено. Счита също така, че НПК не предвижда възможност за редуциране на присъдени разноски.

Подсъдимата К. И. поддържа казаното от своя защитник.

В правото си на последна дума, подсъдимата И. моли съда първоинстанционното определение да бъде потвърдено.

3

Софийски градски съд, като прецени материалите по делото, обжалваното протоколно определение, изложеното в частната жалба и допълнението към нея, както и доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

Разгледана по същество, същата е основателна, поради следните съображения:

Производството по делото пред СРС, НО, 106-ти състав, е било образувано по частна тъжба, подадена от А. Д. М.. В тъжбата последният е поискал от съда да осъди К. Р. И. за това, че в периода от 09:00 ч. на 07.08.2021 г. до 17:00 ч. на 08.08.2021 г., в гр. София, ул.

„Пиърс О`Махони“ № ****, като майка на А. А. М.а, родена на **** г., упражняваща родителските права над дъщеря си, не е изпълнила и е осуетила изпълнението на определение № 20006291/08.01.2021 г. по гр. дело № 58678/2020 г. по описа на СРС, III ГО, 86 състав относно личните контакти на детето с тъжителя А. М. – негов баща, като не е осигурила и подготвила малолетната А. М.а на посочените в съдебния акт време и място, препятствайки личния контакт с другия родител – престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК.

При така изложеното в частната тъжба, в разпоредително заседание на 27.06.2022 г., съдията-докладчик е прекратил наказателното производство, на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, като е приел, че между фактите, описани в тъжбата и тези, предмет на гр. д. № 13414/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV- А въззивен състав, съществува пълна идентичност.