Решение № 3513 от 28.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3513 гр. Пловдив, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330104407 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. В. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в общ размер от 1228, 72 лв., от която 176, 92 лв. –недължимо платена сума за възнаградителна лихва и 1051, 80 лв. – недължимо платена неустойка по недействителен договор за паричен заем № ******** г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда /27.03.2023 г./ до окончателното й изплащане ( горепосочените суми са отразени съобразно заявеното от ищеца в открито съдебно заседание проведено на 14.07.2023г. увеличение в размера на предявения иск ).

Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ******** г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 1500 лв. Ищецът изтъква, че е заплатил по посочения договор за периода 23.07.2018г.- 23.01.2019г. всички дължими суми. В договора била предвидена и неустойка в размер от 1051, 80 лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под формата на две физически лица- поръчители или банкова гаранция. Обезпечение не било предоставено от ищеца, поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка. Ищецът сочи, че с общо заплатената сума е погасил търсената от ответника главница, възнаградителна лихва и неустойка по договора. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество 1 неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Ако се приеме, че договорът не е изцяло недействителен, то се поддържа, че е налице частична недействителност по отношение на клаузите за заплащане на договорна лихва и неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора. Съобразно гореизложеното, претендира се ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца горепосочената сума. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт” АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.

Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и А. В. Т. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем №***** от ******г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1500 лв. /л. 37- 39/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 35, 00%, годишният процент на разходите е 40.69 %, а задължението следва да се погаси на 20 двуседмични вноски. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „Редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 1721 лв. ( сумата, посочена чл. 2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1051, 80 лева., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска ( към всяка вноска се добавя сумата от 52, 59 лв.).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Т. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор 2 за кредит ( л. 36 ), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора суми, включително и тези за неустойка при непредоставяне на обезпечение- 1051, 80 лв. и за договорна лихва в размер от 176, 92 лева. Съобразно справката, общо заплатената от длъжника на кредитора сума, ведно с погасената главница възлиза на 2728, 72 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и А. В. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лицапоръчители ( което следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 1721 лв. (изискването е банковата гаранция да е в размера на общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2, т. 7). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 1721 лв. ( което като стойност е повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да 3 бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, дори и самият ответник в отговора на исковата молба признава обстоятелството, че при формиране на ГПР е включен единствено разходът за възнаградителна лихва ( л. 23 гръб от делото-„… ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата“).

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40, 69 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР. На практика, клаузата на чл. 4. 2 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя ( увеличава относителната финансова тежест на договора ), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност. Това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).