Решение № 569 от 30.11.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 569 гр. София, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20231800500393 по описа за 2023 година

С Решение № 12/27.01.2023г. по гр.д. 716/2021г. по описа на Районен съд – гр. Елин Пелин е прието за установено, че Б. Г. Б. с ЕГН ********** дължи на „И.Ф.” ООД с ЕИК *********, по Договор за предоставяне на кредит № 254350 от 27.05.2019г., следните суми: 1428,56 лева - главница, договорна лихва за периода 24.09.2019г. - 20.07.2020г. в размер на 259,27 лева, лихва за забавено плащане за периода 20.07.2020г. до 14.03.2021г., законната лихва върху претендираната главница, считано от 22.03.2021г. до окончателното изплащане.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Б. Г. Б. срещу горното решение. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че съдът не е взел предвид възражението за неравноправност на клаузата по чл. 2, т. 1 от Договор № 254350. Жалбоподателката навежда доводи за нищожност и на клаузите на чл. 2, ал. 4, т. 3 и т. 5 от същия договор поради противоречие с добрите нрави.

Позовава се на съдебна практика, в която се приема, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва по договор за заем, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Твърди също, че както фиксираният годишен лихвен процент, така и годишният процент на разходите са значително завишени над допустимите стойности. За порочна намира и клаузата, съгласно която тя дължи неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, като излага съображения, че предвидената неустойка не е 1 свързана с неизпълнение на главното договорно задължение и по същество няма характера на неустойка. Счита, че съдът не бил обсъдил и изследвал видимите разлики в сумите по погасителен план между представените от ищеца документи и представените от ответницата документи от нейния клиентски профил в електронния продукт на дружеството. Моли съда да отмени обжалваното решение и да обяви за нищожни оспорените от нея клаузи на договора, като признае за установено, че дължи на ищеца неизплатената сума по главница и законна лихва. Претендира разноски.

В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемия „И.Ф.“ ЕООД, който излага твърдения за правилност на обжалваното решение. Подчертава, че практиката, на която се позовава жалбоподателката, е незадължителна и морално остаряла. Твърди, че особеностите на конкретното правоотношение и приложението на ЗПФУР са още едно основание, тази практика да не е приложима. Оспорва и довода, че ГПР е в завишен размер, тъй като е под законовия максимум, регламентиран в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа, че срокът за предоставяне на обезпечение, а именно - пет дни след сключването на договора, е съобразен със спецификите на сключването на договор от разстояние, както и че поради тази причина в договора са предвидени два погасителни плана – със и без неустойката. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката се представлява от адв. Г., която моли съда да отмени първоинстанционното решение по съображенията, изложени във въззивната жалба. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Представя писмени бележки, в които поддържа тезата си за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор. Счита, че районният съд не е преценил тяхната неравноправност. Не бил обсъдил и несъответствието между сумите в различни представени доказателства.

Намира, че дължимият размер на главницата е 728,27лв. Моли съда да отмени обжалваното решение и да обяви за нищожни оспорените от нея клаузи на договора, като признае за установено, че дължи на ищеца неизплатената сума за главница в размер на 728,27лв., както и законна лихва. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият не се явява и не се представлява От същия е постъпила молба на 04.07.2023г., в която е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба.

Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Представя се и списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред районния съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната 2 му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.

III. По същество

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.

79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

В тежест на ищеца по тези искове е било да докаже съществуването на облигационното правоотношение и собственото си изпълнение на възникналите от него задължения. Ответникът е следвало да докаже всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопрекратяващи или правопогасяващи свои възражения.

Във въззивната жалба се съдържа довод срещу непроизнасянето на първоинстанционния съд по възражението на ответницата за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор, с което релевира необоснованост на атакуваното решение.

По този въпрос съдът намира за необходимо на първо място да отбележи, че предмет на настоящото производство са само правата и задълженията на страните, възникнали от сключения между тях Договор за кредит № 254350. Аргумент за това е обстоятелството, че с този договор, и в частност - с атакуваната от ответницата клауза на чл. 2, ал. 1, т. 1 от него, не се изменя вече съществуващото правоотношение по Договор за кредит № 251205 чрез спогодба (анекс), нито то се подновява, в които две хипотези би било налице основание, Договор № 254350 да се приеме за несамостоятелен, а оттам - да се наложи да бъдe изследвано и предхождащото го (първично) правоотношение, във връзка с което е сключен. Тълкуването на волята на страните по Договор за кредит № 254350 налага извод, че клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от него (чиято нищожност жалбоподателката претендира) урежда обстоятелства, имащи отношение само към целевото разходване на предоставените суми, което в случая се изразява в погасяване чрез плащане (изпълнение) на вече възникнали и изискуеми парични задължения. Макар и сключен между същите страни, това е нов договор, а не споразумение, запазващо съществуването и променящо задължението по предходния такъв.

По силата на новия договор е възникнала нова, различна, самостоятелна облигационна връзка. Със заемните средства по този договор Б. е погасила старите си задължения към същия кредитор по предходния Договор № 251205. Погасяването на тези задължения чрез изпълнението им е довело до прекратяване на породилата ги предходна облигационна връзка поради изчерпване на нейното съдържание. Това е същностното различие, което не позволява, новия Договор за кредит № 254350 да се квалифицира като 3 новационен, тъй като при новацията старото задължение се прекратява по волята на страните без да е изпълнено, а на негово място възниква ново и различно такова по съдържание и правопораждащ факт. От друга страна, с процесния договор не е променен нито един от съществените елементи на старото задължение, за да би могло да се счита, че е налице анекс към предходния договор или спогодба по него. Поради това съдът намира, че макар между двата договора да има връзка, тя не обуславя валидността на втория по време договор от пороци на предходния такъв, и, съответно, не се налага систематично тълкуване и изследване на клаузите на двата договора.

Вместо това, тъй като процесните претенции се основават на Договор за кредит № 254350, като и поради това, че този договор урежда всички отношения между страните във връзка с тях, именно той е техният правопораждащ юридически факт, и, в качеството си на такъв, само той е от значение за изхода на настоящия правен спор, но не и други (предходни) договори между същите страни. Поради това съдът намира за неотносим и не обсъжда довода на жалбоподателката за неравноправност на клаузата на чл. 2, ал. 2, т. 1 от Договор № 254350, свързан с предходния договор между същите страни, вкл. евентуални пороци на последния и твърдения за недължими такси по него. (За пълнота на изложението следва да се отбележи, че това не изключва възможността, потребителят да се позове на тези обстоятелства и да претендира последиците от тях както извънсъдебно, така и в рамките на друг съдебен процес.)

На следващо място, неоснователен е и доводът на жалбоподателката за противоречие с добрите нрави на клаузите на чл. 2, ал. 4, т. 3 и 5 от процесния Договор № 254350. Според настоящия съдебен състав, цитираната от жалбоподателката съдебна практика, съгласно която се приема за нищожна договорна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е загубила релевантност с влизането в сила на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит на 23.07.2014 г., с който нормативно е определен максималният годишен размер на всички разходи по кредита. В конкретния случай годишният процент на разходите по Договор № 254350 е в размер на 48,3% и не надвишава императивно установената граница от 50% (с оглед размера на законната лихва към момента на сключване на договора 27.05.2019г.). От друга страна, безпротиворечиво се приема в практиката, че високият процент на възнаградителната лихва (в случая – 40,15%, съгласно чл. 2, ал. 4, т. 3 от договора) е оправдан в хипотези на необезпечен заем с невисока стойност, но със сравнително дълъг период на погасяване, отпускан от небанкова финансова институция, който е високорисков за кредитора .

Настоящият случай е именно такъв - предоставен е необезпечен кредит за сумата 2000лв. от небанкова институция, който е разсрочен на 14 анюитетни вноски, дължими за период от малко повече от една година. Поради това съдът намира, че в случая лихвеният процент не е прекомерно завишен.

Жалбоподателката претендира и неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора, предвиждаща начисляване на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в петдневен срок от датата на сключване на договора. От такова възражение обаче би имало смисъл единствено в хипотеза, в която атакуваната клауза е основание на иска, т.е. когато въз основа на нея ищецът претендира права. В случая фактите по делото не дават основание за такъв извод, тъй като предметът на настоящото производство се ограничава до претенцията за главница, договорна лихва и обезщетение за забава, но не и за неустойка по чл. 3, ал. 2 от Договор № 254350.

4

Действително, от изготвената в първоинстанционното производство експертиза се установява, че с извършените от ответницата плащания е погасено и задължение с такъв произход (л. 110 от делото на ЕПРС), което би било недължимо, ако клаузата се приеме за нищожна. Но дори в такава хипотеза практиката на СЕС приема, че съдът не е длъжен да извърши служебно прихващане на насрещните вземания (арг. от § 49 от Решение от 30 юни 2022г. по дело С 170/21), а е достатъчно да обезпечи темпорално правото на потребителя да претендира реституционите последици от тези клаузи (арг. от решенията по дела С 154/15, 307/15, 308/15). Незадължителността на служебната компенсация според практиката на СЕС, както и липсата на национална правна уредба, която да овластява съда с такова правомощие, прави невъзможно, в настоящото производство от евентуално установяване на претендираната порочност на клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора да бъдат извлечени благоприятни за жалбоподателката правни последици. Ето защо произнасянето на съда по претендираната неравноправност на тази клауза би било безпредметно.