Решение № 261492 от 05.03.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 05.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ:

СОНЯ НАЙДЕНОВА мл. съдия

КРИСТИНА ГЮРОВА при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 412 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № 193677 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 28267/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 165 състав, е признато за установено, по предявения от Е.Х.Б., ЕГН ********** срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Е.Х.Б., ЕГН ********** не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, сумата от 1304,20 лв. за доставена електрическа енергия и обезщетение за забава върху нея, в размер от 108,42 лв., за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г. по клиентски № 300009552417.

Срещу така постановеното решение, е подадена въззивна жалба от „Ч.Е.Б.“ АД, в която са развити съображения за недопустимост, неправилност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен предявеният срещу ответното дружество иск за главница за доставена електрическа енергия за сумата над 236,74 лв. до уважения размер от 1304,20 лв. за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., както и в частта, с която е уважен предявеният срещу жалбоподателя иск за обезщетение за забава върху главното вземане, за сумата от 108,42 лв., да бъде обезсилено, евентуално отменено, а исковите претенции да бъдат отхвърлени. Въззивникът твърди, че първостепенният съд се е произнесъл по отношение на вземания за друг период, които не били включени в предмета на спора. Сочи, че сумите, чието установяване на недължимостта им се претендира от ищеца не касаят исковия период 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., а били за текущи задължения към електропреносното дружество за периода м.05.2017 г. – м.07.2018 г. Поддържа, че за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., дължимата сума за доставена електрическа енергия, е в размер на 236,74 лв. по фактура № 11254937/10.07.2008 г., а не в размер на 1412,62 лв., до какъвто неправилен извод достигнал районният съд. Ответното дружество не претендирало от ищеца вземане в посочения от последния размер от 1412,62 лв. за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., каквито възражения жалбоподателя релевирал, но по които съдът не се произнесъл.

Счита, че задължението на ищеца за електрическа енергия за исковия период не надхвърля сумата от 236,74 лв., доколкото до 2017 г. тя е единствената незаплатена такава. Предвид това в жалбата се поддържа, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на настоящия иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата над 236,74 лв., поради което над тази сума, искът се явява недопустим. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.

1 ГПК не постъпил отговор на въззивната жалба от Е.Х.Б..

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно.

По допустимостта на обжалваното решение съдът намира следното:

Основният наведен от жалбоподателя-ответник довод в депозираната въззивна жалба касае недопустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, в частта, с която съдът се е произнесъл по недължимостта на сумата за главницата за доставена електрическа енергия над 236,74 лв. до пълния й предявен размер от 1304,20 лв. за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., както и в частта относно сумата за обезщетение за забава, в размер на 108,42 лв.

Въззивният съдебен състав намира доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението в атакуваните части за основателни.

В конкретния случай с исковата молба ищецът е изложил твърдения, че не дължи на ответника сумата от 1304,20 лв. за доставена електрическа енергия и обезщетение за забава върху нея, в размер от 108,42 лв., за периода от 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г.

Ищецът обосновава интереса си от предявяването на настоящия отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК с представената към исковата молба фактура **********/27.03.2018 г., на стойност 1412,62 лв.

Ответникът оборва допустимостта на иска за сумата над 236,74 лв. с твърдения, че претенцията на ищеца, в общ размер на 1412,62 лв, чиято недължимост спрямо ответното дружество се претендира, се отнася за вземания, които не касаят процесния период, като единствено сумата от 236,74 лв. по фактура № **********/27.03.2018 г., попада в исковия период, а за сумата над 236,74 лв. до пълния предявен размер от 1304,20 лв., както и за сумата от 108,42 лв. – лихва за забава, ответникът не е твърдял, че е дължима от ищеца. Въззивният съдебен състав намира, че ангажираните в производството от ответното дружество-въззивник доказателства подкрепят тези доводи.

От приложената към исковата молба на л. 8 по делото фактура с № **********/27.03.2018 г., формално се обуславя допустимостта на предявения от ищеца отрицателен установителен иск, доколкото посочената в нея цена за консумирана и незаплатена електрическа енергия съвпада с исковата сума / 1304,20 лв. + 108,42 лв., или общо 1412,62 лв./. В същата обаче липсва конкретен период, за който се претендира заплащането на сумата от 1412,62 лв., а единствено е посочено, че се касае за минали задължения, тоест за вземания на ответното дружество, но за минал период без индивидуализация на последния. Представената от ищеца фактура с № **********/27.03.2018 г., не съдържа конкретизация на периода, за който се отнася, а от нея само се установява, че е за вземания за период преди датата на издаването й /тоест преди 27.03.2018 г./. Макар и сумата посочена във фактурата да е напълно идентична с тази, която ищецът претендира, посредством предявения от него отрицателен установителен иск, въззивният съд счита, че предвид заявеното от ответника още с отговора на исковата молба становище, че задължението на ищеца за електрическа енергия за исковия период не надхвърля сумата от 236,74 лв. и в този смисъл единствената претенция на ответното дружество към ищеца е била само за тази сума, и съобразно събраните за доказване на това твърдение в производството доказателства, не би могло да се обоснове извод за наличието на правен интерес от предявяване на настоящия иск по чл. 124 ал. 1 ГПК за недължимост на вземането за доставена електрическа енергия за сумата над 236,74 лв. до пълния претендиран размер от 1304,20 лв. за периода 09.04.2008 г. – 02.05.2015 г., както и по отношение на сумата, в размер на 108,42 лв., представляваща обезщетение за забава върху главното вземане.

От събраните по делото доказателства е видно, че преди предявяване на настоящия иск, ответникът не е твърдял да има друго вземане към ищеца, освен това за сумата от 236,74 лв. по фактура № **********/27.03.2018 г. Само до този размер искът е допустим, защото само до сумата от 236,74 лв. ответникът твърди и ангажира доказателства, че ищецът му я дължи. Останалата част от вземането е формирано от задължения за друг период, неотносими към процесния. С оглед на горното, предявеният по чл. 124, ал. 1