Решение № 315 от 10.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 315 гр. Пловдив, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело № 20255001000400 по описа за 2025 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 209, постановено на 13.05.2025 г. по т.д.

439/2024 г. на

Окръжен съд-Пловдив, с което е осъдено

„Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив да заплати на „ИПО“ООДгр.София сумата 93 497,67 лв., представляваща платена без основание от „ИПО“ООД в периода месец декември на 2022 г.-месец май на 2024 г. цена за пренос през електроразпределителната мрежа в общ размер 59 558,03 лв. и цена за достъп до електроразпределителната мрежа в общ размер 33 939,64 лв., за което са издадени осемнадесет броя фактури, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба 15.07.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата 14 038,94 лв., представляваща разноски по делото.

Жалбоподателят „Електроразпределение юг“ЕАД-гр.Пловдив моли решението да бъде отменено като неправилно по съображения, изложени в жалбата от 3.06.2025 г., и да бъде постановено решение, с което да бъдат отхвърлени предявените срещу дружеството искове. Като ответник в производството пред ПОС оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Претендира за присъждане на разноски. Заявява евентуално, 1 при отхвърляне на жалбата, възражение за присъждане на другата страна на адвокатско възнаграждение, което да не е в размер, по-голям от еднократния, предвиден в Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответникът по жалбата „ИПО“ООД-гр.София моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 14.07.2025 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл. 86,ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата 93 497,67 лв., представляваща платена без основание от „ИПО“ООД в периода

1.12.2022 г.-31.05.2024 г. цена за пренос през електроразпределителната мрежа в общ размер 59 558,03 лв. и цена за достъп до електроразпределителната мрежа в общ размер 33 939,64 лв., за което са издадени осемнадесет броя фактури, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба 15.07.2024 г. до окончателното плащане.

Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

Безспорно е между страните, че между тях на 12.11.2013 г. е сключен е сключен договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа. Безспорно е също така, че въз основа на този договор в исковия период 1.12.2022 г.-31.05.2024 г. ответникът е издал 18 броя фактури за дължими от ищеца суми за цена на достъп до разпределителната мрежа (33 939,64 лв.) и за цена на пренос през разпределителната мрежа (59 558,03 лв.) на обща стойност 93 497,67 лв., която сума е ищецът е заплатил на ответника. Безспорно е, че снабдяването на предприятието на ищеца с електроенергия се осъществява чрез негов собствен електропровод 20 kV, който е директно свързан с подстанция 110/20 kV „Карлово-1“, собственост на „НЕК“ЕАД, и четири трансформатора, които също са собственост на ищеца. Безспорно е, че между страните във времето след 31.05.2013 г. и до момента са водени множество дела по искове на ищеца 2 и със съдебни решения ответното дружество е осъждано да му върне сумите, платени за цена за достъп до разпределителната мрежа и за цена за пренос през разпределителната мрежа.

Твърдението на ищеца, заявено с исковата молба от 15.07.2024 г., е, че тъй като нито ответното дружество, нито

„ЕВН

България

Електроснабдяване“ЕАД имат право на собственост върху който и да е от елементите на електроразпределителната мрежа, чрез която се осъществява снабдяването на ищцовото дружество с електроенергия, то след въвеждане на собствения му електропровод в експлоатация на 15.08.2011 г. и до края на исковия период 31.05.2024 г. ищецът не дължи заплащане на цена за достъп до разпределителната мрежа и цена за пренос през разпределителната мрежа.

Твърди, че не ползва тези услуги, защото е директно присъединен към подстанция 110/20 kV „Карлово-1“, която е собственост на „НЕК“ЕАД, и ползва единствено услугите по достъп до и пренос през електропреносната мрежа, които се предоставят, съответно, от „ЕСО“ЕАД и „НЕК“ЕАД. Твърди, че от 1.12.2013 г. ответното дружество издава фактури за плащане, в които начислява цена за достъп до разпределителната мрежа и цена за пренос през разпределителната мрежа и под угрозата от прекратяване на електроенергия ищецът плаща изцяло тези суми. Твърди, че във времето от 31.05.2013 г. до 15.07.2024 г. е предявил срещу ответника искове по чл.59 от ЗЗД за връщане на недължимо платените суми на ответника за цена на пренос през и цена за достъп до електроразпределителната мрежа, с които суми ответникът се е обогатил без основание, които искове с посочени пет влезли в сила решения са били изцяло уважени. Претендира на основание чл.59 от ЗЗД ответникът да заплати исковата сума, с която неоснователно се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца.

С отговора на исковата молба от 25.07.2024 г. ответникът възразява, че претенцията на ищеца е неоснователна, защото между страните е сключен на 12.11.2013 г. договор, с който се уреждат отношенията между тях във връзка с предоставянето на услугите достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа. Твърди, че чрез собствения на ищеца електропровод 20 kV и трафопост се снабдяват повече от един потребители на ел.енергия и затова той е част от електроразпределителната мрежа на ответника, като подлежи на изкупуване по реда на §4 от ПЗРЗЕ. Твърди, че за 3 периода до изкупуване на съоръжението ответникът дължи на ищеца цена за достъп на основание чл.117,ал.8 от ЗЕ и че ищецът необосновано отказва да преговаря за изкупуването на съоръжението и необосновано възпрепятства сключването на договор за предоставяне на достъп. Твърди, че ищецът дължи заплащане на цена за достъп до и цена за пренос през разпределителната мрежа на ответника „Електроразпределение юг“ЕАД, защото ползва тези услуги. Твърди, че обектът на ищеца е присъединен на ниво средно напрежение, което бива причислявано към електроразпределителната мрежа, и че от далекопровода, който е собственост на ищеца, се захранват още 5 броя потребители-клиенти на „Електроразпределение юг“ЕАД и „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД, присъединени на ниво ниско напрежение. Твърди, че операторът на електроразпределителната мрежа „ЕВН България Електроразпределине“ЕАД отговаря за управлението, за поддръжката и за развитието на мрежата в определен район, поради което, независимо че съоръженията, чрез които е присъединен обектът на ищеца към електроразпределителната мрежа, не са собственост на ответника „Електроразпределение юг“ЕАД, цените за предоставени мрежови услуги се дължат.

С допълнителната искова молба от 11.09.2024 г. ищецът оспорва твърдението на ответника, че процесният електропровод 20 kV е част от електроразпределителната мрежа на ответника и твърди, че ответникът не е собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа, чрез която се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия. Заявява, че твърдението на ответника противоречи на нормата на чл.88,ал.1 от ЗЕ, съгласно която услугите по достъп до и пренос през електроразпределителната мрежа се предоставят от ответника, когато той е собственик на такива мрежи на обособена територия, поради което правното основание за предоставяне на процесните услуги е собствеността върху електроразпределителната мрежа. Отново заявява, че не ползва тези услуги, защото е директно присъединено чрез собствения му електропровод към подстанцията 110/20 kV „Карлово-1“, която е собственост на „НЕК“ЕАД.

Оспорва твърдението на ответника, че сключеният на 12.11.2013 г. между страните договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа обосновава дължимост на процесните суми.

Заявява, че договорът е бил подписан от ищеца за да изпълни задължението си 4 за избор на доставчик на свободния пазар, установено с промените в ЗЕ (ДВ,бр.54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), като клиент, чиито обекти са присъединени на ниво средно напрежение и под угрозата при неподписването му да бъде прекратено подаването на електроенергия. Заявява, че договорът е подписан от ищеца с особено мнение – че услугите, предмет на договора, не му се предоставят и няма да му се предоставят реално от ответника, тъй като той не е собственик на елементите на електроразпределителната мрежа, чрез която се осъществява снабдяването на мрежовия клиент с електроенергия, поради което поетите от него задължения по договора са без основание.

Възразява, че като сключен без основание този договор от 12.11.2013 г. е нищожен. Твърди, че този договор е нищожен и на второ основание – поради противоречието му със закона, а именно с императивната правна норма на чл.88,ал.1 от ЗЕ, съгласно която норма услугата по достъп и пренос на електроенергия може да се предоставя само от лице-собственик на електроразпределителната мрежа. Твърди, че ответното дружество реално не извършва който и да е от разходите, включени в цена „достъп“, които разходи реално не могат да бъдат извършени, тъй като мрежата, за която се предоставят и от управлението за която са породени, не е собствена на ответника, като услуга по достъп, но до електропреносната мрежа, а не до електроразпределителната мрежа, се извършва от „ЕСО“ЕАД и „НЕК“ЕАД, за което ищецът заплаща дължимата цена. Оспорва твърдението, че тъй като електропроводът и трафопостът снабдявали повече от един потребител на ел.енергия, той бил част от електроразпределителната мрежа на ответника.

Заявява, че ответникът не може да се ползва от този факт, защото това присъединяване е извършено от ответника без знанието и съгласието на ищеца и без съоръженията на ищеца да са предоставени за ползване от ответника по реда на чл.117,ал.8 от ЗЕ чрез сключване на договор или по разпореждане на ДКЕВР. Твърди, че ответникът може да присъединява трети лица чрез собствените на ищеца съоръжения едва след като придобие право да ги ползва по реда на чл.117,ал.8 от ЗЕ и не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

От ответното дружество не е подаден отговор на допълнителната искова молба.

С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че съгласно 5 чл.88 от ЗЕ услугите, свързани с електроразпределителната мрежа, се извършват от собствениците на същата мрежа, поради което правното основание за предоставяне на процесните услуги е правото на собственост върху електроразпределителната мрежа. Съдът приема за установено въз основа на приетото заключение на СТЕ, че ответникът не притежава собствени съоръжения в електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия предприятието на ищеца, тъй като ищецът е присъединен към електропреносната мрежа със собствените си съоръжения, а не чрез такива собствени на ответника. Съдът посочва, че представеният по делото договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа, сключен между страните на 12.11.2013 г., не обосновава извод за дължимост на такса достъп до електроразпределителната мрежа и такса за пренос през разпределителната мрежа, защото основанието за дължимост на тези такси е не само сключен между страните договор, а предоставената реално въз основа на него услуга, каквато услуга в случая не се установява той да е предоставил. Съдът приема, че тъй като ответникът не е собственик на нито един от елементите, чрез които се осъществява снабдяването на ищеца с електроенергия, то сключеният договор е нищожен поради липса на предмет и затова платеното от ищеца по нищожния договор е престирано без основание и подлежи на връщане. Съдът приема, че услугите, свързани с електроразпределителната мрежа, се извършват от собствениците на същата мрежа и затова правното основание за предоставяне на процесните услуги е собствеността върху електроразпределителната мрежа, а в случая е установено, че ответното дружество няма собствени съоръжения в електроразпределителната мрежа, захранваща с електроенергия обекта на ищеца, поради което и с оглед разясненията в ТР № 3/2014 г. на ВКС е налице правна и фактическа невъзможност за престиране на услугата. Съдът посочва, че съгласно §4 от ПЗРЗЕ обекти и съоръжения собственост на трети лица, които служат за пренос или разпределение на ел.енергия, се изкупуват от електроразпределителните дружество, като собствениците не могат необосновано да отказват да продадат енергийните обекти, но като последица от такъв необоснован отказ в закона е предвидено, че разпределителните дружества следва или да плащат наем на собствениците по определена методика, или обектите и съоръженията заедно с прилежащите им терени да се отчуждават по реда на чл.63 от ЗЕ. Съдът намира, че в случая не се 6 установява ответникът да плаща наем на ищеца, нито се твърди и установява да е проведена отчуждителна процедура, а по смисъла на §4 от ПЗРЗЕ само при тези хипотези може да се приеме, че услугите пренос и достъп до електроразпределителната мрежа се осъществяват от разпределителното дружество (като ползвател или собственик на електроразпределителни съоръжения) и се дължи цена за тях от страна на ищеца. Затова съдът приема, че ищецът е заплатил на ответника исковата сума без да има основание за това, то предявеният иск с правно основание чл. 55,ал.1,предл.1 от ЗЗД е основателен и ответникът следва да бъде осъден да я върне ведно с претендираната законна лихва от датата на подаването на исковата молба в съда.