Решение № 748 от 04.07.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 748 гр. Варна, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Елена Ян. Петрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20253100500234 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 103375/19.12.2024 г. по описа на ВРС на ищеца „ВАРНА СИТИ ПАРК“ АД, ЕИК 201668663, гр. Варна, подадена чрез пълномощник адвокат Н. С., против решение № 4277/28.11.2024 г. на Районен съд - Варна, постановено по гр.д. №1509/2024г. по описа на ВРС.

С обжалваното решение са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 2 ЗУЕС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Я. К. Б., ЕГН **********, с адрес **************** да заплати на ищеца – настоящ жалбоподател следните суми: сумата от 1 985,41 лв., представляваща сбор от неплатените такси за управление и поддръжка на общи части, дължими за периода м. януари 2022 г. – м. септември 2023 г., съгласно сключен между страните на 27.10.2016 г. договор за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип ********* във връзка със собствените на ответника апартамент № 7, с идентификатор **********, и паркомясто № 88, находящи се в ************, 1 за която сума са издадени съответни фактури в периода 16.02.2022 г. – 03.07.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2024 г. до окончателното й изплащане; сумата 304,83 лв., представляваща сбора от обезщетенията за забава върху главницата в общ размер от 1985.41 лв., начислени за периода 16.02.2022 г. – 05.02.2024 г.; сумата 1 451,09 лв., представляваща сбор от неплатените такси за управление и поддръжка на общи части, дължими за периода м. януари 2022 г. – м. септември 2023 г., съгласно сключен между страните на 27.10.2016 г. договор за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип ********* във връзка със собствените на ответника апартамент № 8, с идентификатор ************, и паркомясто № 89, находящи се в ************, за която сума са издадени съответни фактури в периода 16.02.2022 г. – 03.07.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 222,80 лв., представляваща сбора от обезщетенията за забава върху главницата в общ размер от 1451.09 лв., начислени за периода 16.02.2022 г. – 05.02.2024 г.

Въззивникът излага съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за допуснати от решаващия състав съществени нарушения на материалноправните разпоредби, вследствие на които са били формирани изводи, несъответстващи на приетата фактическа обстановка. В жалбата е посочено, че т. 8.2. от сключените между страните на 27.10.2016 г. договори уреждала срочност на същите от 60 месеца от датата на въвеждане в експлоатация на последната сграда от комплекса. В тази връзка въззивникът счита, че при липса на възражение 30 дни преди изтичане на уговорения срок, то договорът следвало да се счита продължен при същите условия за нов срок от 1 година. В тази връзка сочи, че уговореният срок следвало да бъде определен като „фикс срок“ и за основателността на отправеното искане за прекратяване действието на договорите следвало да бъде отправено точно 30 дни преди изтичането на срока им. Твърди, че съгласно разрешение за ползване изх. № СТ-05-1540/13.10.2016 г. на ДНСК-София последната сграда била въведена в експлоатация на 13.10.2021 г. Посочва, че насрещната страна не упражнила в срока от точно 30 дни преди изтичането срока на договорите правото си на възражение относно неговото автоматично подновяване, поради което счита, че действието на договорите било подновено след 13.10.2021 г. за 2 период до 13.10.2022 г. С последното аргументира становището си за дължимост на такси за управление и поддръжка на общите части на комплекса. Твърди, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви относно констатацията за липса на хипотеза на „фикс срок“ по случая, като е допуснал и нарушение на чл. 20 ЗЗД, което обосновава с неправилно тълкуване на договорните разпоредби. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът Я. К. Б., чрез пълномощника си по делото адвокат А. Б., ВАК, е подал писмен отговор вх. № 9008/30.01.2025 г., в който обосновава становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, обосновано с подробно изложени аргументи и доводи по наведените от въззивника оплаквания Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира и разноски за въззивното производство.

По допустимостта на въззивното производство и предварителните въпроси по чл.267 от ГПК съдът се е произнесъл с определение № 1232/06.03.2025 год.

В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът ********* АД чрез пълномощника си по делото адвокат Н. С. заявява, че поддържа подадената жалба, изложените в нея основА.я и искА.я, и моли за нейното уважаване. Претендира и присъждане на разноски за цялото производство.

Въззиваемата страна Я. Б., чрез упълномощения си процесуален представител адвокат А. Б. поддържа обоснованото в отговора на въззивната жалба становище за нейната неоснователност и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.

За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:

3

Предмет на предявените искове е претендираното от ищеца „ВАРНА СИТИ ПАРК“ АД, ЕИК 201668663, седалище град София, право да получи от ответника Я. К. Б., ЕГН **********, от град Варна, неплатените такси за управление и поддръжка на общи части, дължими за периода м. януари 2022 г.

- м. септември 2023 г. съгласно сключени на 27.10.2016 г. договори за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип ********* във връзка със собствените на ответника апартамент № 7, с идентификатор **********, и паркомясто № 88, апартамент № 8, с идентификатор ************, и паркомясто № 89, находящи се в ************, за които в периода 16.02.2022 г. - 03.07.2023 г. са били издадени съответни фактури, както и обезщетение за забавено изпълнение.

По основните, релевантни за спора факти, между страните по делото не е налице спор. Така не е спорно, че страните са сключили два договора от 27.10.2016 г. за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип ********* във връзка с притежаваните от ответника недвижими имоти единият с оглед апартамент № 7 и паркомясто № 88, а другият - за апартамент № 8 и паркомясто № 89, по силата на които ищцовото дружество е поело задължение да изпълнява функциите по управление и поддръжка на общите части на комплекса, подробно посочени в чл. 2.2 от съответния договор, срещу насрещно поетото от ответника като собственик на обекти в комплекса задължение да заплаща припадащата му се част от разходите. Не е спорно, че договорите са сключени за 5-годишен период (60 месеца) считано от датата на въвеждане в експлоатация на последната сграда от комплекса, като е предвидена възможност за автоматично продължаване за нов срок от 1 /една/ година в случай, че тридесет дни преди изтичане срока на действие на договора никоя от страните не възрази изрично до другата страна (чл. 8.2). Не е спорно, установено е и от събрА.те писмени доказателства (разрешение за ползване изх. № *********** г. на ДНСК), че последната сграда в комплекс ********* е въведена в експлоатация на 13.10.2016 год., с оглед на което и предвид уговореното в чл. 8.2 договорите за поддръжка се приемат за сключени за срок до 13.10.2021 година. Не се спори и по факта, че със заявление от 08.09.2021 г., заведено при ищеца с вх. № 33/10.09.2021 г., ответникът е възразил изрично сключеният между страните договор за поддръжка и управление на комплекс ********* да бъде автоматично продължен, съгласно чл. 8.2 от договора, като е изразил изричното си желание 4 договорът да бъде прекратен.

Повдигнатият през въззивната инстанция спор въззивникът „ВАРНА СИТИ ПАРК“ АД свежда до неправилното тълкуване и прилагане от първоинстанционния съд на чл.8.2 от процесните договори от 27.10.2016г. за управление и поддържка на жилищен комплекс от затворен тип, аргументирано с твърдения, че съгласно процесната договорна клауза, правото на страните да се противопоставят на предвиденото в нея автоматично продължаване на срока на действие на договора трябва да се упражни във фиксирА.я за целта период “тридесет дни преди изтичане срока на действие на договора”, като този фиксиран период следва да се тълкува и прилага по начин такъв, че по-ранно направените изявления за непродължаване срока на действие на договора са ирелевантни и непротивопоставими на неговото автоматично продължаване.

Настоящият съдебен състав намира тези доводи на въззивника за необосновани. Правилата за тълкуване на договорите, изведени в чл.20 от ЗЗД, не допускат договорните права и задължения да бъдат тълкувани по начин, който води до лишаването им от предвиденото от страните тяхно съдържгание смисъл и цел. По същество с процесната клауза се признава правото на всяка една страна да изяви пред другата несъгласието си с автоматичното продължаване на действието на договора и по този едностранен начин да постави край на договорната връзка с изтичането на договорения (в случая 60-месечен) срок на нейното действие.

Между страните не се спори, че на 08.09.2021г. ответникът е изявил в писмена форма несъгласието си за продължаване срока на действие на сключените от него с въззивника договори от 27.10.2016г. за управление и поддържка на жилищен комплекс от затворен тип. Исковата молба не съдържа твърдения за факти, нито ангажира доказателства за недобросъвестно по смисъла на чл.25 от ЗЗД упражняване на признатото от процесната договорна клауза право на ответника да огрА.чи действието на договорите до изтичането на предвидения в тях 60-месечен срок. Обстоятелството, че изявлението на ответника е направено на 08.09.2021г., а не на сочената от въззивника първа възможна дата 13.01.2021г., не може да бъде квалифицирано като действие на “недобросъвестно попречване на автоматичното продължаване на действието на договора”. С други думи, упражняването на договорената в полза и на 5 двете страни свобода да се сложи край на действието на договора с изтичането на договорения срок не води до тяхната неравнопоставеност, нито до нарушаване на задълженията по чл.63 от ЗЗД. Следователно, изявлението на ответника от 08.09.2021 г., заведено при ищеца с вх. № 33/10.09.2021 г., е породило действие и сключените между страните договори следва да се считат прекратени с изтичане на уговорения в тях срок, т.е. след 13.10.2021 година. Ищцовата претенция за такси за последващ период (м. януари 2022 м. септември 2023 г.) е лишена от договорно основание.

Ето защо и като препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съдът намира предявените искове за неоснователни, поради което следва да се отхвърлят. Като е достигнал до същия краен извод, районният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено. Предявената срещу него въззивна жалба е неоснователна и се оставя без уважение.

С оглед този изход на спора направеното от въззиваемия ответник искане да му бъдат присъдени разноски за въззивното производство се преценява като основателно. С оглед представения списък по чл.80 от ГПК и приложените към него доказателства, същото се преценява и като установено по размер. Сумата в размер на 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение, следва да бъде възложена в тежест на въззивника.

Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4277/28.11.2024 г. на Районен съд Варна, постановено по гр.д. №1509/2024г. по описа на ВРС.