Решение № 4843 от 29.11.2023, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 4406/2023
- Вид
- Решение № 4843
- Подписан
- 29.11.2023
- В сила
- 20.12.2023
- Състав
- Свилена Стоянова Давчева
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл.33 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 4843 гр. Пловдив, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330104406 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. В. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който първоначално ищецът е претендирал ответникът да бъде осъден да му заплати сума в размер на 30 лева -недължимо платена сума за възнаградителна лихва и сума в размер на 50 лева - недължимо платена неустойка и двете суми недължимо платени по недействителен договор за паричен заем № ******* г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата молба в съда ***** г. до окончателното изплащане. Относно сумите първоначално заявени с исковата молба е допуснато увеличаване на исковата претенция в открито съдебно заседание от **** год., като по иска за възнаградителна лихва е допуснато увеличение в размера на 180.40 лева, а по иска за неустойка е допуснато увеличение на размера му на 1051.80 лева.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***** год., по силата на който ако в тридневен срок от подписването му, заемателят не осигури обезпечение, чрез даване на банкова гаранция и две физически лица - поръчители, дължал неустойка в размер на 700 лева. Твърди се, че Т. получила заем в размер на 1000 лева и за периода **** год. до **** год. върнала сумата от 1900 лева.
Твърди се, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22, 1 вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Лихвата надвишавала както двукратния , така и трикратния размер на законната. В договорът не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и лисвала яснота по какъв начин бил формиран същия, което било нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Счита определената в договора неустойка да представлява скрито оскъпяване на кредита. Твръди, че не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.2 от ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нямало предвидени правила по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставянето на обезпечение и които ще се компенсират с неустойката. Клаузата за неустойка също била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. С клаузата за неустойка се целяло натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон. Нарушение имало и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава кредиторът имал право на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
Предвид изложеното се иска осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 30 лева – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 50 лева, недължимо платена по клауза за неустойка и двете платени по договор за потребителски кредит № ***** год., ведно със законна лихва върху сумите от дата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.
Претендират се разноски .
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество не е депозирало писмен отговор.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:
От приобщения по делото доказателствен материал – Договор за паричен заем от ****год. /л.****/ се установява, че между тях е възникнало правоотношение по повод на цитирания договор за заем, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1500 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 35, 00%, а годишният процент на разходите е 41.71 %, като задължението следва да се погаси на 20 двуседмични вноски. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от 2 сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 1721 лева, посочена чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1051,80 лева., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска ( към всяка вноска се добавя сумата от 52.59 лв.). От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор за кредит ( л. 42 ), се установява, че ищецът е погасил всички сумата от 1500 лева – представляваща главница, сумата от 1951.80 лева - неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и сумата за договорна лихва в размер от 180.40 лева. Общо заплатената сума е 2732.20 лева.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и връщане на лихвата и 3 други разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК .
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № ** начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 41,71 %/.
Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 41,71 % и общата сума на плащанията от 2732.20 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 52.29 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно физически лица - поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в това число и относно банковата гаранция - която трябва да е 4 в дори по-голям от заемната сума по договора, размер, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен. На следващо място посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. н а чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива ****/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива **** и влече недействителност на договора в неговата цялост /в този смисъл и Решение № **** г. по в.гр.д № *** г. на ОС Пловдив/.
Разпечатката съдържа 20 от 37 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cfd80631-4b4c-4e3c-8478-4494ab183232