Решение № 4456 от 11.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4456 гр. София, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100501898 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 20220410 от 08.12.2021 г., постановено по гр.д. № 29258/2020 г. по описа на СРС, 68 състав, са отхвърлени изцяло обективно съединените установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.

415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Г. Т. Г. дължи на ищеца „К..И.И. БГ“ ЕАД следните суми: 24 120,53 лева, представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 1031332/15.12.2012 г., сключен между Г. Т. Г. и „У.К. Ф.“ ЕАД, което вземане е прехвърлено на ищеца чрез сключен на 20.01.2014 г. договор за цесия, за който длъжникът-ответник е уведомен, както и 20,52 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.12.2012 г. до 17.01.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.01.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по заповедно гр.д. № 2137/2018 г. по описа на СРС, 68 състав.

Срещу така постановеното първоинстанционно съдебно решение е 1 депозирана въззивна жалба от ответника, в която последният излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалните и процесуалните разпоредби.

Поддържа, че неправилно решаващият съд е приел, че между ответника и цедента липсвало договорно правоотношение, като посочва, че подобно оспорване не е било въведено и от насрещната страна. Излага аргументи, че договорът за заем е консенсуален и с постигане на съгласие между страните се счита за сключен. Твърди, че предвиденото в общите условия одобрение на кредита чрез вземане на едностранно решение от „УКФ“ представлява вътрешна процедура по отпускане на кредита и не се удостоверява в писмена форма. Излага становище за действителност на сключения договор за цесия.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника чрез назначения му особен представител, с който я оспорва.

Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно. Излага доводи, че липсват доказателства, че лицето, посочено за посредник разполага с правото да подписва договора от името на дружеството-цедент, както и че сумата е преведена на потребителя. Твърди, че кредитополучателят не е бил надлежно уведомен за извършената цесия.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното:

От представения и приет по делото Договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 1031332, сключен между Г. Т. Г., ЕГН ********** и „У.К. Ф.“ АД, ЕИК *******, ведно с приложими към него общи условия и погасителен план, се установява, че по силата на постигнатото между страните съгласие, обективирано в процесния договор, посоченото дружество се е задължило да предостави по банкова сметка на потребителя сума в размер на 20 000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 10,99 %, годишен процент на разходите – 12,27 %. Уговорени са още комисион в размер на 600 лева, застрахователна премия в размер на 2775,60 лева. Посочени са стойността на кредита – 23 375,60 лева, както и общата дължима от потребителя сума – 38 628,00 лева. Уговорени са 120 броя месечни вноски с падежна дата 21-во число. Месечната дължима сума от потребителя е в размер на 321,90 лева, а първата вноска по кредита е с 2 уговорен на 21.01.2013 г. падеж.

От приложените общи условия и по-специално от чл. 2, ал. 4 от ОУ, се установява, че договорът се сключва след представяне от страна на потребителя на договор, надлежно попълнен от него и/или от оторизирания от дружеството служител в банков клон/банков офис, подписан от потребителя и от оторизирания от дружеството служител и неговото одобрение и приемане от дружеството и усвояването му от потребителя.

В хода на въззивното производство е представено и прието нареждане за кредитен превод от 15.12.2012 г., от което се установява, че на посочената дата „У.К. Ф.“ АД е превело по полза на Г. Т. Г. сума в размер на 20 000 лева, като основание за плащане е посочено „Паричен заем 1031332“ и ЕГН на ответника.

По делото е представен и приет договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между жалбоподателя и „У.К. Ф.“ ЕАД, от който се установява, че последното е цедирало в полза на жалбоподателя вземания, подробно описани в Приложение № 1 към договора.

От представените и приети по делото уведомление за извършено прехвърляне на вземания и обратна разписка, се установява, че на 06.02.2014 г. ответникът е получил уведомление, че дружеството-кредитор е цедирало в полза на жалбоподателя вземанията си по договор за потребителски кредит № 1031332.

При така установената фактическа обстановка, съдът от правна страна приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 3

ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи в полза на ищеца сума в размер на 24 120,53 лева, представляваща главница по договор за кредит № 1031332 от 15.12.2012 г., както и сума в размер на 20,52 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.12.2012 г. до 17.01.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.01.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като цялото вземане е прехвърлено с договор за цесия от 20.01.2014 г. на ищеца-цесионер.

За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване възникването на валидно облигационно правоотношение между цедента и ответника.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите относно липсата на сключен между страните договор. За да обоснове изводите си, първоинстанционният съд е приел, че за да е налице валидно договорно правоотношение, съгласно чл. 2, ал. 4 от ОУ, ищецът е следвало да представи доказателства за наличие на решение на „У.К. Ф.“ ЕАД за одобрение и приемане на подписаните от потребителя и посредника проект на договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 1031332, както и за усвояване на сумата от потребителя.

В хода на въззивното производство, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, жалбоподателят е ангажирал доказателства за предоставяне на сумата, предмет на договора за кредит в патримониума на длъжникакредитополучател.

Съдът намира, че за предвиденото в чл. 2, ал. 4 от ОУ одобрение и приемане на подписания договор, не е необходимо изрично писмено волеизявление от страна на заемателя. Доколкото процесната сума е преведена на кредитополучателя, то безспорно е налице такова одобрение и приемане чрез конклудентни действия. Ето защо, следва да се приеме, че между „У.К. Ф.“ ЕАД и ответника е възникнало договорно правоотношение.

По отношение на процесния договор приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Специалният закон въвежда императивни изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от част от тях води до 4 недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

В отговора на исковата молба са релевирани доводи за недействителност на договора, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.

Доколкото договорът е сключен при действието на ЗПК (изм. и доп. ДВ. бр.91 от 20 Ноември 2012г.), то към момента на сключването му законът не е поставял изискване за шрифт на текста на потребителските договори. Ето защо възражението в тази му част е неоснователно. Заложеното в чл. 10, ал. 1 ЗПК изискване е свързано с обстоятелствата договорът да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – предвидени са условията за издължаване на кредита, включително погасителен план. В последния изрично са посочени размерът на кредита, както и начина на погасяването му – на 120 анюитетни вноски. Посочени са още конкретната падежна дата на всяка вноска, размерът на всяка месечна вноска, както и лихвата по нея, а също и каква част от месечната вноска, представлява главница, какъв е размерът на оставащото задължение по кредита след погасяване на всяка конкретна вноска и какъв е размерът на оставащата част от главницата след погасяване на съответната вноска.

В изпълнение на задълженията си по чл. 7, ал. 3 ЗПК, настоящият съдебен състав намира, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно цитираната норма, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК е регламентирано, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните 5 премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В настоящия случай, от общите условия към договора се установява, че страните са уговорили сключването на договор за застраховка, във връзка със сключването на процесния договор за кредит. Видно от погасителния план, застрахователната премия по сключения от ответника договор за застраховка е включена към главницата по договора за кредит, респективно по аргумент за противното – по делото няма данни да е включена в годишния процент на разходите по отпуснатия кредит. Ето защо, съдът намира, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. В този контекст, настоящият съдебен състав приема, че сключеният между страните договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до неговата недействителност съгласно чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай чистата стойност по кредита, представлява отпуснатата сума от заемодателя в размер на 20 000 лева. В исковата молба, ищецът е признал обстоятелството, че длъжникът е заплатил 5 пълни вноски и една частична, които са на обща стойност 1 767,92 лева.