Решение № 127 от 08.05.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. София, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20248002900195 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Н. и С. Г. Н. срещу решение № 260692 от 04.05.2023г. по в.гр.д. № 6910/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която, като е отменено частично решение № 446878 от 09.07.2018г. по гр.д. № 29031/2016г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от

ЗЗП, и чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за недействителни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и за заплащане на сумата над 10 418. 78 лева до 20 191. 74 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. въз основа на договора и споразумението, ведно със законната лихва от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

1

Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на Софийски градски съд, че за да се приеме клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит равноправна е достатъчна информацията, че към момента на сключването на договора БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 7%. Неправилен е изводът на въззивния съд, че следва да се прилага първоначалният лихвен процент. Фиксирането му е недопустимо изменение на договора. При договорен променлив лихвен процент и липса на начин на изчисляване на БЛП и на информация относно неговите промени, клаузата е неравноправна и не следва да се прилага тази стойност, тъй като не е ясно как е формирана и как се е променяла във времето лихвата. Същевременно пазарните равнища, на които се отпускат кредити дори в България, са намалели спрямо стойностите, посочени в договорите. Тази тенденция, според възприетото от въззивния съд, е неприложима за кредитополучателите. Те трябва за повече от 10 години да продължат да плащат ГЛП, който не кореспондира на пазарните нива и да се трупат печалби на банките. С обявяването на клаузите за недействителни касаторите не биха били поставени в по-неблагоприятно положение.

В хода на касационното производство (на 15.07.2023г.) касаторът В. Г. Н. е починал. След отказа от наследство, направено от неговите дъщери В. В. Г. и Н. В. Г., от неговия баща Георги Н. Стоянов и от неговата сестра Соня Г.

Панева, наследници от първи, втори и трети ред, единствен наследник по закон на В. Г. Н. е касаторът С. Г. Н., негова съпруга (чл. 9, ал. 3 от ЗН).

От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Отговорът се поддържа и в проведеното открито съдебно заседание. Страната се позовава на константната съдебна практика на ВКС, че когато клаузите относно едностранната промяна на лихвения процент са нищожни, лихвеният процент на договора е първоначално договореният, който става фиксиран за целия му срок. Невъзможно е да се прогнозират 2 икономически показатели – лихви, валутни курсови и други, но кредитополучателите са били наясно, че сключват договор при лихва 7.9%.

Икономическата преценка е била правена със съзнанието, че лихвата е 7.9 %, като може да се покачи, а може и да се понижи, но никой не знае с колко (договорът е бил сключен за 216 месеца). В този смисъл е абсолютно безспорно, че кредитополучателите са били съгласни на такава лихва и тя е напълно ясна в договора.

Банката иска въззивното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.

Съгласно определение № 3204 от 29.11.2024г. по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по въпроса: „При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната му следва ли да се начислява годишен лихвен процент в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалния лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?“. Постановена е проверка на съответствието на въззивното решение с актовете на Съда на Европейския съюз (решение от 25.11.2020г. на Съда, Banca B.SA (С-269/19),

ECLI:EU:C:2020:954), както и въпросът е определен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.

3 от ГПК).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

С исковата си молба вх. № 8011736/31.05.2016г., подадена по пощата на 27.05.2016г., В. Г. Н. и С. Г. Н. са изложили, че на 21.06.2006г. сключили с „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска 3 банка“ АД) Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957, по силата на който получили кредит в размер на 75 330 лева.

Съгласно чл. 4 от договора годишният лихвен процент бил определен по следния начин:

- чл. 4, ал. 1: „За усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката за първата година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 0% (нула процента)“;

- чл. 4, ал. 2: „За всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на „БПБ“ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, увеличен с договорна надбавка от 0.9 (нула цяла и девет десети) пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7% (седем процента)“;

- чл. 4, ал. 6: „Действащият БЛП на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните“.

Съгласно изложеното в исковата молба не са били дефинирани механизмът на опреД.е на базовия лихвен процент и предпоставките, водещи до промяната му след първата година на действие на договора. Така опреД.е на стойността му е изцяло в зависимост от волята на банката. Тъй като клаузите на чл. 4, ал. 2 и ал. 2 от договора са неравноправни, за тях е било поискано да бъдат обявени за нищожни. Това е било и по отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към договора, съгласно която отново е бил приложим годишен лихвен процент, определен съгласно договора. Начисляването на лихва, според ищците, е било без правно основание и платената сума в общ размер от 20 191. 74 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. е била недължима. Поискано е било възстановяването й. Суми преди тази дата не са били претендирани като погасени по давност. С исковата молба е било поискано също да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г., както и последващи сключени споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г.

Предявените искове са били оспорени от „Юробанк България“ АД.

4

За да постанови решението си, с което предявените искове са били уважени изцяло, съставът на Софийския районен съд е приел, че между страните липсва спор относно съдържанието на договора за кредит и рефинансиране, както и че сумата по кредита е била преведена от банката по посочени от ищците банкови сметки. Крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е бил 216 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Задължението е било обезпечено с ипотека. Не е било спорно и сключването на допълнителните споразумения.

Също според първоинстанционния съд договорът за банков кредит следва да се преценява с оглед разпоредбите на ЗЗП. Относно възнаградителната лихва съдът е възприел, че в договора за кредит не са били посочени факторите, нито компонентните, които формират БЛП по кредита.

Не се съдържа формула с начин на изчисляване. По делото банката е представила Методология за опреД.е на базисни лихвени проценти, включваща като компоненти трансферна цена на ресурса (пазарен лихвен мерител, рискова премия и директни нелихвени разходи за привличане на финансов ресурс - МЗР, ФГВБ и др.) и буферна надбавка. При промяна на кой да е от компонентните е било налице основание за актуализиране на БЛП.

Обективни компоненти са били пазарният лихвен мерител (3-месечен Софибор), средните лихвени проценти по привлечен ресурс в лева от граждани и нефинансови предприятия, на база на които се определят МЗР и ФГВБ, и директните нелихвени разходи по привлечения ресурс. Но е имало и недостатъчно ясно определени компоненти (например “рискова премия“).

Същевременно размерът на БЛП се е определял с решение на Комитета по управление на активите и пасивите на ответника. Поради общите и недостатъчно определени компоненти и невъзможността да се предвиди кой икономически показател ще бъде съобразен от ответника при едностранната промяна на БЛР, се е създавала възможност банката да определи абсолютно произволно БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора.

От гледна точка на чл. 143, т. 10 от ЗЗП клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна. Според първоинстанционния съд тя е позволявала едностранно изменение на договора от страна на банката. Като пряко свързана с нея, нищожна е била клаузата на чл. 4, ал. 6 от договора, а по аналогични съображения и клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнителното 5 споразумение от 02.08.2012г.

Касаторите - ищци са внесли по сметка на банката като лихва сума от 20 541. 86 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. Предвид изложеното относно нищожността на клаузите от договора за кредит за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи сумата и искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в предявения размер от 20 191. 74 лева е бил приет от първоинстанционния съд за основателен. Според съда тази сума е била дължима по равно на всеки от ищците, със законната лихва за забава от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

Изводите си първоинстанционният съд е направил въз основа на приетите па делото писмени доказателства (основния договор за кредит с допълнителните споразумения) и заключението на изслушана съдебноикономическа експертиза (основно и допълнително заключение).

За нищожни са били определени и останалите оспорени от ищците клаузи от договора от 21.06.2006г. и допълнителните споразумения от него.

Решението на Софийския районен съд е било обжалвано от ответника „Юробанк България“ АД изцяло.

Въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, освен в частта относно приетата нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г., съответно на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и относно дължимостта на сума по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в пълния предявен размер (за сума над 10 418. 78 лева).

Според състава на Софийски градски съд клаузата на чл. 4, ал. 2 е част от основания предмет на договора за кредит. Доколкото тя касае основания предмет на договора, въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е неясна и неразбираема – чл.

145, ал. 2 от ЗЗП. Такива обстоятелства в случая няма. Ясно и разбираемо е посочена цената на предоставената услуга и начинът на нейното формиране.