Решение № 1445 от 12.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1445 гр. София, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100502085 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20058173 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 18062/2019 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20067995 от 21.11.2022 г.

Софийски районен съд, 118 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Б. Й. С., ЕГН **********, дължи на „Р.Р.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 27, ал. 4 ЗДФИ сумата от 1 360.58 лв., представляваща стойност на констатирани с акт за начет № 11-0418/07.04.2014 г. липси, ведно със законна лихва от 13.03.2018 г. до изплащане на вземането, и сума в размер на 87.85 лв., представляваща дължима на основание чл. 26 ЗДФИ лихва за забава върху главницата за периода от 12.08.2013 г. до 31.03.2014 г., за които вземания са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 16782/2018 г. на СРС, 118 състав, като отхвърлил претенцията за главница за разликата над 1 360.58 лв. до пълния претендиран размер 7 440.58 лв., и за лихва за забава над 87.85 лв. до пълния предявен размер от 501.20 лв. и за периода от 01.08.2013 г. до 11.08.2013 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати 1 на ищеца сумата 43.56 лв. - разноски за исковото производство, и сумата 138.40 лв. – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 16782/2018 г. на СРС, 118 състав; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 103.77 лв. - разноски за исковото производство Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Р.Р.“ ЕООД, който съгласно молба-уточнение от 13.01.2023 г. го обжалва в частта, с която главният иск е отхвърлен за сумата 3 700 лв. (за разликата над 1 360.58 лв. до 5 060.58 лв.), с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилен бил изводът на районния съд, че актът за начет не е съставен по надлежния ред и не намира приложение установената в чл. 22, ал. 5 ЗДФИ презумпция. За да достигне до този извод съдът приел, че не са представени доказателства за изготвен доклад на финансовия инспектор съгласно изискванията на чл. 16 – 20 ППЗДФИ, както и че не са представени доказателства този доклад е бил връчен на ответника, което представлявало съществено нарушение на процедурата по съставяне на акта и същият не се ползвал с презумптивна сила. С отговора на исковата молба ответникът не бил релевирал възражение за накърняване на правото му на участие при съставянето на процесния акт за начет. Същевременно от приетото възражение № 11-04-18/13.06.2014 г. било видно, че в него ответникът е цитирал доклад с изх. № ДИ 3 БС-5/07.04.2014 г., вкл. с посочване на страници от доклада, от което можело да се направи обоснован извод, че ответникът е получил и е бил запознат с доклада на финансовия инспектор.

Актът за начет бил надлежно документиран и материалната му доказателствена сила не била опровергана, проверката била извършена от надлежно овластено лице, при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, а докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет били връчени на материалноотговорното лице. Районният съд неправилно приел, че сумата от 4 000 лв. е изплатена въз основа на валиден договор за правно обслужване, по който е налице и изпълнение. По делото не били представени годни доказателства дали адвокат Б. П. е получил уговореното възнаграждение. Предвид естеството на договора от 02.01.2012 г., правото на адвоката да получи възнаграждение възниквало, когато е налице възлагане и положен труд. Когато такива услуги не са предоставени, адвокатско 2 възнаграждение не се дължало. От чл. 11 от договора било видно, че „Р.Р.“ ЕООД изплаща на довереника (адвокат) частта от уговореното възнаграждение, съответстваща на изпълнение на поръчката, както и пълно обезщетение за направените разноски. От представения отчет за извършена работа не се установявало кога възниква възлагане и полагане на труд от адвоката в изпълнение на възложеното му от доверителя. Въззивникът считал, че договорът и отчета били изготвени, за да оправдаят липсите, в подкрепа на която теза била липсата на документи, изискуеми за отчитане на разходи по договора, възлагане на конкретните задачи, сметка за изплащане на дължимите суми, както и изчисляване и внасяне на дължимите данъци и осигуровки на изпълнителя. В дружеството липсвали и документи, доказващи участие на адвокат П. в описаните в отчета дейности, а такива не били представени и по делото. Съдът приел, че плащането на задължението се установява от свидетелските показания на изпълнителя по договора, както и от представената служебна бележка, подписана от ответника в рамките на компетентността му като негов представител. Според съда дали е имало реално изпълнение по договора, както и дали сключването му е извършено по приложимия за дружеството ред са въпроси, които не са относими в хипотезата на търсената му отговорност. Тези изводи на съда били неправилни предвид функционалната връзка на отговорността на получателя по чл. 21, ал. 3 ЗДФИ и тази на причинителя по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ.

Фактическият състав за ангажиране отговорността на ответника включвал умишлено противоправно поведение, в пряка и непосредствена последица от което за проверяването дружество са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в липса на парични средства. Съдът не съобразил чл. 182 ГПК и заключението на ССЕ, чрез която се доказал твърденият от ищеца факт, че процесният договор и отчет са изготвени, за да „попълнят“ липсващите средства. Тези документи не били осчетоводени, те за пръв път били представени на дружеството почти два месеца след като Б. С. бил освободен от длъжност като управител на ищцовото дружество, с придружително писмо от 25.09.2013 г . Съгласно ЗСч, един от принципите за коректно счетоводно отчитане бил този на текущо начисляване, което означавало, че приходите и разходите, произтичащи от сделки и събития, се начислявали към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства и се включвали във финансовите отчети за периода, за 3 който се отнасят – чл. 26, ал. 1, т. 4 ЗСч. В случая договорът или други документи, свързани с него, не били представени и осчетоводени в продължение на срока му на действие, както и с протокола за извършено приемане на активи и документи на дружеството между ответника и новоназначения управител. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи иска за главница за сумата от още 3 700 лв., представляваща остатък от установените липси по сметка 501 „Каса“.

Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна Б. Й. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 02.02.2024 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните съобразно чл. 12 и чл.

235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове – иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 27, ал. 4 вр. чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ за сумата 7 440.58 лв., представляваща стойност на констатирани с акт за начет № 11-0418/07.04.2014 г. липси, от които 5 060.58 лв. - липси по сметка 501 „Каса“, и 2 380 лв. – стойност на липсващ преносим компютър, и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗДФИ за сумата 501.20 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 01.08.2013 г. 31.03.2014 г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление - 13.03.2018 г., до окончателното плащане. За вземанията са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 16782/2018 г. на СРС, 118 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, 4 ответникът е оспорил предявените искове по основание размер. Оспорил е фактическите констатации в акта за начет, като по отношение на констатираната липса по сметка 501 „Каса“ в размер на 5 060.58 лв. поддържа, че предал на новия управител по-голяма сума в брой от посочената в акта за начет, както и че към датата на предаване на активите е имало много неосчетоводени разходооправдателни документи. Нарушен бил чл. 12, т. 2 ППЗДФИ, съгласно която финансовият инспектор при проверка на материалните активи установява фактическите наличности на каси, складове и др., за което съставя актове за наличност в присъствието на МОЛ и на представител на проверяваната организация или лице. В протокола за приемане и предаване на активи от 12.08.2013 г. било отбелязано, че ответникът е предал в брой сумата от 7 000 лв., а не както било посочено в акта за начет – 2 000 лв.; посочено било и че са предадени неосчетоводени разходооправдателни документи за приблизително 4 000 лв. Част от тези документи били загубени от ищеца и впоследствие било поискано от ответника да му представи копия от същите. Това било направено с писмо от 25.09.2013 г., като били предоставени копия от договор от 02.01.2012 г. и отчет за извършена работа от довереника – адв. Б. П., с които документи ответникът се снабдил от адвоката. От последния ответникът се снабдил и със служебна бележка за удържан данък в размер на 300 лв. върху сумата от 4 000 лв., както и със сметка за изплатени суми за сумата от 3 700 лв. по договора от 02.01.2012 г. Наличието на тези два документа към датата на изплащане през 2013 г. и непредставянето им от страна на новото ръководство по време на извършването на финансовата инспекция сочело на прикриване на факти и счетоводна информация. Фактическите констатации в акта за начет и в тази част били неверни. Работите съгласно отчета били извършени, но този въпрос бил и неотносим, тъй като възнаграждението по договора за правно обслужване било дължимо за оказано правно съдействие в период от една година, считано от 02.01.2012 г., а не за извършването на конкретна работа.

От значение било единствено, че сумата от 3 700 лв. е платена на изпълнителя, което обстоятелство не било взето предвид при съставянето на акта. Искал е от съда да отхвърли исковете.

5

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.

Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата го намира за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: Не е било спорно, че едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество е държавата, както и че с договор № РД 58-1 от 29.01.2010 г., сключен между министъра на земеделието и храните и ответника, на последния е било възложено управлението и представителството на „Р.Р.“ ЕООД; Със заповед № РД 57-20/01.08.2013 г. на министъра на земеделието и храните ответникът е бил освободен като управител, договорът за възлагане на управление с него е прекратен и за управител е назначен П.Т. К., с когото е сключен договор за възлагане на управление от същата дата.