Определение № 945 от 10.04.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 945 гр. Бургас, 08.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно частно гражданско дело № 20242100500373 по описа за 2024 година

Производството по делото е по чл.413,ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба №7475/20.02.2024 по регистъра на БРС срещу Определение № 865/07.02.24г., постановено по ч.гр.д.№691/24г. по описа на Районен съд - Бургас, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК207172780 със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.1527, ул.“Панайот Волов“ №29, ет.3, с изп.директор Я.Я.С това определение съдът отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д. Г. С. ЕГН **********, с адрес:****, за сумата от 111,89лв. договорна лихва за периода от 22.04.22г. до 22.03.23г. и за сумата от 124.27лв.мораторна лихва за забава за времето от 23.03.23г. до 30.01.24г.

Жалбата сочи, че разпореждането в горепосочените части е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Конкретните съображения за това са:

Неправилност на извода на първоинстанционния съд, че процесният договор е недействителен на основание чл.22,вр. чл. 10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК(не било ясно как е формиран ГПР, към който следвало да се добави и възнаграждението за допълнителна услуга Пакет „Комфорт“-12 с вноски от по 62,92лв., платими заедно с тези по заема), поради което е присъдена само чистата стойност на кредита на основание чл. 23 от ЗПК.

Неприложимост на т.нар. „генерална клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори“- чл.143 ЗЗД, в който текст е транспониран чл.3 от Директива 93/13 ЕИО от 05.04.93г.,като за такава клауза се възприема всяка неиндивидуално определена уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна и на потребителя от друга.

Неравноправността следвало да се прецени и през призмата на поставените в чл.4 от Директивата(в чл.145 от ЗЗП) изисквания, а именно:като се вземат предвид видът на стоката или 1 услугата- предмет на договора,всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на това сключване, както и на всички останали клаузи в този договор или на друг договор, от който той зависи.

Възнаградителната лихва според страната е договореното от контрахентите възнаграждение за предоставената в заем парична сума от кредитора и щом той е изправна страна по този договор, значи му се дължи заплащане.Противното би означавало неоснователно обогатяване на неизправния длъжник и фактическо санкциониране на изправния кредитор, който ще бъде принуден да понесе неблагоприятните последици от чуждото неизпълнение.

Досежно размера й страната счита, че е съответен на лесния, бърз и необезпечен достъп на ответника до паричния ресурс, предмет на договора и зависи от това,че кредитът е отпуснат от финансова институция, която не борави с привлечени средства. Това кредитиране има своята цена в гражданския оборот, която при това е фиксирана в договора и длъжникът се е съгласил да я заплати още при сключването му. Затова намира, че цената не следва да бъде приравнявана към законната лихва и не следва да се обсъжда съответствието на размера й с добрите нрави. Изтъква се и разликата между лихвата по чл.86 от ЗЗД, имаща обезщетителен характер за вреди от забавено изпълнение, с размер предвиден в закона и възнаградителната лихва, обект на свободно договаряне, неограничено от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Втората е цена на услугата за предоставяне на заем и се формира от пазарни фактори: разходи на търговеца за предоставянето й, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на кредитополучателя, като „ добрите нрави“ не са сред визираните регулатори.На пазара на малките необезпечени заеми, какъвто е процесният, нивата на лихвите за възнаграждение били по-високи от тези на банковите кредити.

Що се отнася до претендираното обезщетение за забава се сочи, че то се дължи на основание и в размера по чл.86 от ЗЗД, поради което също следва да бъде присъдено.

В обобщение се моли за отмяна на обжалваното първоинстанционно определение и за произнасянето на ново, с което по същество въззивният съд да уважи заявената претенция за възнаградителни и мораторни лихви и да се разпореди за издаването на заповед за изпълнението им по чл.410 от ГПК.

Проверката на БОС по чл.275 от ГПК сочи частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по закон, против акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред компетентния да се произнесе по нея съд, а разгледана по същество тя е основателна, като съображенията за това са следните:

Пред БРС е заявено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК207172780 искане за издаване на заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично вземане, за :сумата 709.79 лв.- главница по Договор за заем MicroCredit № 9032-00094415 , сключен от С. с “Микро Кредит” АД на 22.03.2022г., вземанията по който са били прехвърлени от последното- на дружеството заявител с Приложение № 1/18.11.2022г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 12.03.2021г., договорна лихва от 111,89лв. за периода от 22.04.22г. до 22.03.23г., сумата от 124,27лв.- обезщетение за забава върху дължимите суми по договор за заем за периода от 23.03.23г. до 30.01.24г., ведно със законната лихва, считано от 05.02.2024г. до окончателното плащане, както и деловодни разноски от 225лв., от които 25лв.платена държавна такса за заповедното производство, 50лв. възнаграждение за подготовка за завеждане на делото и 150лв. възнаграждение за защита на страната в 2 заповедното производство.

По заявлението е образувано ЧГД 691/24г. по описа на БРС.

Сезираният съд се е произнесъл по така заявените претенции със заповед

№447/07.02.24г., разпореждаща плащането на главницата, ведно със законната лихва върху нея от 05.02.24г. до окончателното изпълнение,ведно с 18.76 лв. – разноски по делото за държавна такса, съразмерно с уважената част от заявлението и 50 лв. /петдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.

С определение №865/07.02.24г. БРС е отхвърлил заявлението на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД досежно искането за заплащането на сумите: 111.89 лв. – договорна лихва за периода от 22.04.2022г. до 22.03.2023г., и 124.27лв. – обезщетение за забавено плащане за времето от 23.03.2023г. до 30.01.2024г..

Съображенията за отхвърлянето на горните претенции са, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10, и чл.10, ал.1 от ЗПК, т.к. не е ясно как е формиран ГПР, към който следва да се добави и възнаграждението за допълнителната услуга Пакет “Комфорт“ – 12 вноски от по 62.92 лв., платими заедно с тези – по заема. Тогава и при съобразяване на чл.23 от ЗПК, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на заема без лихвите или другите разходи.

На следващо място, искането за договорна лихва е счетено за противоречащо на добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД /основание за нищожност, различно от това – по чл.19, ал.5 от ЗПК/, т.к. уговореният ГЛП от 40.47 % надвишава трикратния размер на законната лихва и така клаузата се явява нищожна. В тази връзка се сочат: Решение № 906/30.12.2004г. по гр. дело № 1106/ 2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01. 2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.- съдебната практика се счита за все още актуална – така Определение № 795/18. 09.2019г. по в. ч. гр. дело № 625/2019г. и Решение № 260038/16.10.2020г. по в. гр. дело № 238/2020г., двете на ОС Добрич, тъй като голяма част от заемните правоотношения не попадат в обхвата на ЗПК и поставянето на субектите, предоставящи потребителски /бързи/ кредити в по-благоприятно положение, чрез приравняването на ГЛП с ГПР, от останалите заемодатели, съответно – и на потребителите – в по-неблагоприятно от другите заематели, е недопустимо, а отделно от това, към настоящия момент лихвите по банковите кредити, както и по депозитите, са значително по-ниски от тези преди 10-15 години, което предполага и значително /неоснователно/ обогатяване, чрез годишна възнаградителна лихва над 30 до 50 %.

Съдът счита така постановеното определение за неправилно.

Вземането произтича от следните обстоятелства: На 22.03.2022г. е сключен Договор за заем MicroCredit № 9032-00094415 между ”Микро Кредит” АД и Д. Г. С., по силата на който дружеството му е предоставило сумата от 1 000 лв. След усвояването й заемателят не я е върнал.

По силата на Приложение № 1/18.11.2022г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 12.03.2021г., сключен между заемодателя и “Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, задълженията произтичащи от договора за заем са били изкупени от последното. С. е уведомен за това и поканен да изпълни, но не е платил дължимaта сума, поради което тя се претендира в настоящото производство.

Видно от договора на страните, той съдържа посочване на годишния процент на 3 разходите(ГПР) от 48,90 % и общия размер на всички плащания по договора- 1232,52лв. включващи главница и възнаградителни лихви, разпределени според приложен погасителен план на 12 вноски от по 102,71лв.всяка.

Страните са уговорили и ползването на услуга пакет „Комфорт“, струваща по 62,92лв. месечно и дължима за целия срок на договора от 12 месеца.

Предмет на заявлението не е плащане по така посочената услуга, а само стойността на кредита(главница), възнаградителната лихва, уговорена като цена на кредитирането,лихва за забава, включително мораторна такава и сторените в тази връзка разноски в заповедното производство.

Настоящата инстанция намира, че за да се приеме договорът за кредит за недействителен в рамките на съдебната проверка, дължима според чл.411 от ГПК в едностранното заповедно производство, следва да се счете за неспазено някое от изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, а именно, че искането противоречи на закона или на добрите нрави, или вземането се основава на неравноправна клауза, т.к. сделката е между търговец и физическо лице потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП(Закон за защита на потребителите), в частност, че е налично нарушение на нормите, визирани в чл.22 от ЗПК, предвид разпоредбата на чл.23 от ЗПК, предвиждаща, че в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него, още повече, че в настоящото производство именно това е основният спорен въпрос.

Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния обаче, не намира за установени по делото пороци, които да определят кредитната сделка като нищожна по смисъла на чл.26 от ЗЗД, респективно недействителна при предпоставките, визирани в приложимия към казуса, предвид естеството на договарянето, Закон за потребителския кредит( вж. чл. 22).

Според последно цитираната норма, недействителен е договор за потребителски кредит, в който не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, като в случая БРС намира процесния договор за недействителен, защото не е спазено изискването на чл.11, т.10 от ЗПК- бил неясно формиран ГПР по кредита, в който следвало да бъде включена и месечно дължимата вноска по услугата пакет“Комфорт“, утежняваща всяко плащане с допълнително 62,92лв.

БОС не споделя това становище.

Действително, ГПР по договора е във високия размер от 48,90%, но не надвишава максимално допустимата граница от 50%, определена в чл.19,ал.4 от ЗПК като петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, която понастоящем е 10%.