Решение № 68 от 08.11.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. Пловдив, 08.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Станислав П. Г.

Членове:

Мария П. Петрова

Стоян Ат. Германов при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20215000500493 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №260922 от 21.07.2021г., постановено по гр.дело №143/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е отхвърлен иска на ОбщинаЛ., БУЛСТАТ ...., гр.Л., ул.“В.“№18, за осъждане на „В.“ЕООД, ЕИК ...., гр.П., бул.“Ш.с.“№250, да й заплати по банкова сметка ..... при Ц. АД, на която е титуляр, сумата от 49996,76лв., с която неоснователно се е обогатил за нейна сметка, и е осъдена да му заплати сумата от 372лв., съставляваща разноски в производството, в това число и 100лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят Община-Л., която чрез пълномощника си адв.В.Р. го обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.59 от ЗЗД във връзка с пар.9 от ПЗР на Закона за водите. Поддържа пречиствателната станция за питейна вода в м.“К.ч.“ с водохващането от р.К., вливаща се в 1 р.М., което е за допълнително водоснабдяване на гр.Л., да е изградена през 2001г. и от тогава да се ползва от ответното дружество, като пречистената през съответната водоснабдителна канализация вода стига до потребителите в гр.Л., а услугите по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии се извършват от В. оператора, какъвто единствен за територията на Пловдивска област е ответника. За водовземането се дължат държавни такси, тъй като режимът за него е разрешителен, а ответникът няма разрешително за водовземане от посочения воден обект. Отношенията по повод ползването на инфраструктурата от В. оператора се уреждат чрез Асоциация по В., като на 28.01.2016г. между „Асоциация по В. на обособената територия на „В. и к.“ЕООД и ответника е сключен договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на В. системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, съгласно който ответникът носи пълна отговорност за изпълнение на изискванията на разрешителните по Закона за водите и изпълнява условията им, дори ако не е техен титуляр, по който начин се урежда единствено разпределението на задълженията по изпълнение на изискванията на разрешителните във вътрешните отношения между оператора и Асоциацията, а не се освобождава титуляра на съответното разрешително от отговорността му пред съответните компетентни органи. Именно по тази причина общината заплатила дължимите такси за водоползване, а ответникът се обогатил за нейна сметка, спестявайки си този разход. По подробно изложените съображения жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска, както и за присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

Въззиваемата страна „В.“ЕООД не е подала писмен отговор на въззивната жалба, като в съдебно заседание чрез пълномощника адв.Г. поддържа становище за неоснователност на същата и претендира за потвърждаване на решението.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

2

Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Община-Л. против „В.“ЕООД иск с правно основание чл.59,ал.1 от ЗЗД. Искът се основава на твърдения общината да е придобила право на водоползване с цел „допълнително питейно-битово водоснабдяване на гр.Л.“ от воден обект – река К., с разрешително за водовземане №300416/17.06.2004г., издадено от Директора на БДИБР-П.. С АУПДВ №43/15.08.2017г. било установено публично задължение на Община-Л. за сумата от 37843,20лв., представляваща такса за водовземане по разрешителното за периода от 01.01.2013г. до 31.12.2016г., определена на базата на разрешено годишно водно количество, съгласно подадените декларации по чл.194б от Закона за водите и поради липса на монтирано работещо водомерно устройство, и за сумата от 7214,89лв. – лихва за периода на забава. Жалбата срещу акта била отхвърлена с решението по адм.дело №2626/2017г. на Административен съдПловдив, а впоследствие и от ВАС. Въз основа на влезлият в сила акт било образувано изп.дело №190761630/2019г. на ТД на НАП-П., по което на 03.01.2020г. Община-Л. заплатила сумата от общо 49996,76лв., включваща сумите по акта и лихва върху главниците от 1145,91лв. за периода от 17.09.2019г. до 03.01.2020г. Тъй като водовземането за посочения период се осъществявало от ответното дружество, а, съгласно чл.8,ал.2 от Закона за водите, за водовземане и ползване на водните обекти с цел стопанска дейност се заплаща такса за използването на природния ресурс, каквато то не заплащало, като, според пар.9 от ПЗР на ЗВ, когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, то се е обогатило неоснователно за сметка на общината, заплатила дължимите такси, спестявайки си този разход. Петитумът е за присъждане на сумата от 49996,76лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил основателността на иска по съображения, че в производството пред Административен съдПловдив по обжалване на акта за установяване на публични държавни вземания общината не е поискала привличането му като заинтересована страна и не е поискала да се приложи нормата на пар.9 от ПЗР на ЗВ, съгласно която, задължено за заплащане на такси по закона е лицето, използващо водите, в който случай административният съд би приел, че акта 3 е издаден срещу нелегитимна страна и би отменил същия, както и не е заявила възражение за нищожност на акта като издаден не от оправомощеното по чл.195б,ал.1 от ЗВ лице. Ответникът е оспорил твърдението да е ползвал водни количества от процесния водоизточник. Оспорил е иска и по размер с твърдения за процесния период да е фактурирал доставка на питейна вода от общо 363079куб.м, съобразно което количество дължимите суми би следвало да са от общо 7261,58лв. Поддържа водоснабдяването на гр.Л. да не става само от посочения източник, който е за допълнително питейно-битово водоснабдяване, а основното да се осъществява от такъв в землището на с.Д., съгласно разрешително за водовземане №31510135/13.01.2009г., по което бил издаден АУПДВ №83/28.06.2019г., потвърден частично с решение по адм.дело №2295/2019г. на Административен съд-Пловдив за главница от 11103,66лв., която сума за по-къс от процесния период – 2014-2016г., показва, че дружеството е заплатило по-голяма сума за отнето водно количество от изчислената на база фактурирани доставени водни количества в целия град Л..

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел въз основа на анализ на разпоредбите на Закона за водите относно разрешителният режим за водоползване, че ищцовата община като титуляр на разрешителното е била единственото задължено по закон лице, от което се е следвало заплащане на таксите по същото, което свое задължение тя е и изпълнила с плащане на сумата от 49996,76лв., каквото задължение ответното дружество е нямало, за да се счита, че се е обогатило неоснователно със спестените средства за сметка обедняването на ищеца. Приел е законът за водите да не свързва задължението за плащане на таксите с фактическото положение кой ползва съоръженията, а с факта на титулярството по разрешителното, а дори и да се приеме фактическото ползване да е от значение, осъществяването на такова от страна на ответника да не е установено с показанията на св.А..

Страните не повдигат спор във въззивното производство относно следните, приети за установени въз основа на представените писмени доказателства факти: На Община-Л. е издадено Разрешително за водоползване №300416/17.06.2004г. на Директора на Басейнова дирекция Източнобеломорски район с център П., предназначено за допълнително питейно-битово водоснабдяване на гр.Л., което да се осъществява от 4 изграденото на река К., десен приток на река М., водовземно съоръжение. С Акт за установяване на публично държавно вземане №43/15.08.2017г. е установено публично задължение за Община-Л. за главница от 37843,20лв., представляваща такса за водовземане по разрешителното за периода 01.01.2013г.-31.12.2016г., ведно с дължимата лихва за периода на забава общо в размер на 7214,89лв. Оспорването на общината срещу акта е отхвърлено с решение по адм.дело №2626/2017г. на Административен съд-Пловдив, потвърдено с решение по адм.дело №4586/2018г. на ВАС. Въз основа на акта е образувано срещу Община-Л. изп.дело №190761630/2019г. на ТД на НАПП., по което с платежно нареждане от 03.01.2020г. тя е изплатила дължимите суми от общо 49996,76лв., включващи сумите по акта и лихва от 1145,91лв. върху главниците за периода от 17.09.2019г. до 03.01.2020г.

Настоящата инстанция намира, че, съгласно чл.302 от ГПК, влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. По изключение законосъобразността на административния акт и на постановеното от административен съд решение във връзка с оспорването му може да бъде преценявана и от гражданския съд, когато този акт се противопоставя на страна по дело, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, съгласно чл.17,ал.2 от ГПК. В този случай третото лице, което не е страна по административното правоотношение и в административното производство, трябва да има правен интерес от оспорване на административния акт. С правен интерес разполагат лицата, за които административният акт създава задължения, както и чийто права, свободи и законни интереси са нарушени или застрашени посредством него. В случая е налице акт за установяване на публични държавни вземания, оспорването на който индивидуален административен акт е отхвърлено с решение на административния съд при обжалването му. Това решение следва да бъде зачетено в настоящото производство. Нормата на пар.9 от ПЗР на ЗВ, на която са се позовали и двете страни, включително с въззивната жалба, и според която задължено за заплащане на таксата за водоползване е лицето, което използва водите на базата на издадени разрешителни или без основание, считано от влизане в сила на предвидените в закона тарифи, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му, е 5 приложима в административното производство по издаване и оспорване на акта и е от значение за неговата законосъобразност досежно задължения за таксата субект, поради което и независимо дали в административното производство е бил повдигнат изрично въпроса за приложението й, административният съд е длъжен, съгласно чл.168,ал.1 от АПК, да провери служебно законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 и решението му се ползва със задължителна сила и в това отношение. За ответника липсва правен интерес по смисъла на чл.17,ал.2 от ГПК от оспорване на административния акт. За него не възникват задължения по силата на същия, а такива са вменени на ищцовата община. Дори и актът да е нищожен, както той поддържа в отговора на исковата молба, това не води до липса на задължение за заплащане на таксите за водоползване, тъй като то произтича от закона, а с акта само се установява. Тезата му за незаконосъобразност на акта поради нарушение на пар.9 от ПЗР на ЗВ, съгласно която разпоредба акта е издаден срещу нелегитимна страна в лицето на титуляра по разрешителното, вместо на фактическият ползвател, би била в негов ущърб, с оглед твърдението в исковата молба водите по разрешителното да са използвани фактически именно от него. С акта не се нарушават или застрашават законни права и интереси на ответника, свързани с водоползването от процесния водоизточник и дължимите за него такси. Във връзка с последното трябва да се има предвид, че задължението за заплащането им по акта е в тежест на общината, поради което тя няма правото на обратен иск по чл.74 от ЗЗД спрямо ответното дружество, тъй като е изпълнила свое, а не чуждо задължение. В обобщение не актът в случая е правопораждащия юридически факт за претендираното от ищеца вземане, а плащането от него на дължими по закон въз основа на разрешително на негово име такси за водоползване, с което да е настъпило поддържаното неоснователно разместване на имуществени блага.